СНИМКИ
Из „Да целунеш песен” (2021)
СНИМКИ
Колко снимки!
В море от надежди
разцъфтяха плакат след плакат -
тежък грим, коригирани вежди,
справедливост отпред и отзад.
Една спъва ме с поглед сияен.
Друга сочи ми верния ход.
Пуста улица, пътят безкраен…
Колко снимки,
а малко
народ.
ТАЗИ ПЕСЕН
на Димаш Кудайберген
Искам да валят върху ми като дъжд в изящна есен
думи, думи, думи, думи да изпрося тази песен.
Да е тук секунда още, с нея да съм надалече
от спокойните си нощи и мигът да бъде вечен.
Тръгва като полъх нежен от крила на пеперуди.
После става вихър снежен, едно цвете да събуди.
Крехко в силната си воля, да разчупи ледовете
и със слънцето отгоре то самото да ни свети.
И в деня с живота тича, а във вечерта красива
тя в косите на момиче спира, за да си почива.
После литва във простора, със нощта се съгласява
и на влюбените хора падащи звезди раздава.
С любовта на сън прилича, тъжна е след изневяра.
Може само да обича. Може само да е вяра.
И когато на ръба си и светът се разрушава,
я извикай от съня си, тя ще спре потока лава.
Дим и огън ще разсее, ще намери път, постеля.
Истината ще изгрее и тогава във неделя,
миг преди да тръгне тихо, искам повече от всичко
аз да съм след нея шепот.
Шепот, който те обича.
ДЪРВО
Бърза, както я помня. Голяма река.
Сменя бряг и чертае пътеки.
И дървото го помня, подало ръка
над реката, за сянка на всеки.
Смее се, нова песен от реката краде
и шумят в светъл ритъм листата.
Една нова любов до стеблото дойде
и остави с добро отпечатък.
Не, не рязаха букви, знакът плюс, равно на…
А с въздишки в хралупата шиха
две парчета небе, камъче и една
тайна истинска. И там я скриха.
А дървото ще литне, почти отлетя.
С радост клоните тайна ще пазят.
Ще мълчат, докато има път и цветя,
даже гръм, даже два да ударят.
Любовта е такава вълшебна страна
и не можеш да скриеш печата.
Щом си бил, ясен ще е и в светлина
твоят път и дотук, и нататък.
И когато танцуват есента с вечерта
и говорят листата с водата,
тайната се превръща тогава в мечта
и разпъва платна
по реката.
СНЯГ
Изнемогвам в красива надежда.
Тъжен дъжд и обичан все пак.
Ти ревнуваш, но някак изглежда,
по-добре зимата да е в сняг.
Уморих се от кал до небето.
Искам сняг бял и чист. Искам сняг.
Дъжд вали из ведро чак в сърцето.
Нещо не е наред в този свят.
Пощуря да напълни деня си
все с неща без душа и без цвят.
Не признава и крие греха си
между цветни лъжи. Искам сняг.
Бял, спокоен и всяка снежинка
да е път възкресен, да е бряг
като бъдеще в старата снимка.
Пада сняг, пада сняг,
пада сняг.
ХАРМОНИЯ
Лято. Жега е. Иска ли питане
накъде ли отиват така.
Той с крака, натежели от скитане,
а до него, разбира се, Тя.
Тя говори. (С жена да не спорите.)
Той, нечул, се усмихва: - Добре.
Вдъхновени край тях бързат хората.
Жега е, а отсреща море.
И тук всичко изгубва значение,
щом с позната усмивка ги спря
най-доброто му стихотворение,
нейната най-красива мечта.
Завъртя се обратно планетата,
а душата се сви на въже.
Неизбежно порастват момчетата,
падат, страдат и стават мъже.
Търсят пътя към своята истина,
да оставят след себе си знак,
в младостта, като пролет разлистена,
излетяла от родния праг.
Любовта днес е тяхна държава,
грешките да не стават съдба…
А в Несебър при „Марио” правят
най-доброто суфле на света.
Малко тъжно е всяко отлитане.
Ти лети, те си тръгват сега -
той с крака, натежели от скитане,
а до него единствена Тя.
ФОРСМАЖОР
Имам карта
подробна на верния път,
а все търся по-преки пътеки.
Има щастие тук, сигурно и отвъд,
но сега „добро утро” на всеки.
Събуди се, безкраен и мъничък свят!
(Зная, будя ли, има сърдити.)
Упорит да си често се бърка с инат,
но „добро утро” и на скалите.
И на всичко, което сега разцъфтя,
в радостта да повехне достойно.
Осъзнатият път е велика съдба,
а най-храбри са тихите воини.
Добро утро, останали на кръстопът,
ревността води в кална отбивка.
Добро утро! И други пътеки блестят,
любовта там ни чака с усмивка.
Добро утро! И шарен ще хукне денят -
искрен, светъл отвън и отвътре,
И ще има сълзи, и ще има и път.
Добро утро, живот!
И до утре!
