Мина Карагьозова

Елена Алекова, „Отвъд думите. Свидетелства.”, Изд.”Св. Климент Охридски”, София, 2006

Една книга за пътя на човека - житейския му път, пътя му към истините за неговото място в света, за неговата съдба, за връщането му при Бога, който е вътре в него.

Един почти отчаян опит да се проникне отвъд логиката, отвъд назования свят и да се достигне до премълчаното, не изразеното и неизразимото.

Защо почти отчаян? Защото думите изразяват логически понятия, те фиксират вече известното, това, което е подвластно на рациото.

А то е много малко. И не разумът, а интуицията, свръхсетивното познание вече са водещи в познанието на света и на вътрешния свят на човека…

Ако се опитаме да определим жанра на тази книга, ще започнем да се лутаме между мемоари, автобиография, есеистични откъси, импресии. Т.е. привичните жанрови форми не са достатъчни, за да я назоват…

Защото книгата не е привична и обикновена. Защото тя е изповед на една търсеща душа. Търсеща своята съдба, своя път към Бога. Защото „пътища много, а Бог е един”.

Авторката пише за себе си като „глухарче на вятъра”. Аз бих я определила със заглавието на една моя книга - „струна над бездната”. Една струна, вибрираща с вибрациите на света. Тя не се скъсва, макар че светът се надява на това.

В тази книга Елена Алекова е една творческа струна над бездните от самота, неразбиране, болка и смърт. Авторката, преодолявайки ирационалните си страхове, осъзнава и приема смъртта като своя вярна и неотменна приятелка.

След смъртта на Георги (нейния съпруг - герой на книгата) всички приятели я изоставят. Остава само смъртта - неизменна и вярна. Можем да тълкуваме това, но е ясно, че само отчасти ще се приближим към светоусещането на авторката.

Може би и тя, като Кастанеда, смята смъртта за мярка на важността на всички неща. Може би тя знае, че смъртта е само преход в друго измерение, където обитават безсмъртните ни души. Но тя смирено приема смъртта като част от живота.

И когато я приема, страховата невроза изчезва. Другият страх - страхът от нечистата сила - също е победен. Защото, ако си на страната на доброто, ти си на страната на Бога. А Той винаги е победител. Е, от какво да се страхува човек, ако Бог е на негова страна, или той е на страната на Бога…

Всъщност, ако трябва да сме точни, това е един от методите на психотерапията. Логическо довеждане на натрапчивия страх до абсурд. И приемането - на страха, на себе си, на своята тъмна страна - това е един от пътищата към изцелението. И до него героинята достига самостоятелно и интуитивно.

Родопа планина заема важна част от повествованието. Тя е мистична, тя е като живо същество, тя пази тайни и спомени от хилядолетия. Тя помни стъпките на Орфей и песните му. Съселяните на авторката пеят песента за Руфинка, която тъгува, че ще влезе в земята. „Руфинка, Орфинка, Орфей…”.

Има нещо и в магичната памет на думите, на имената, които са код за разбиране на света и неговата история. Може би в тази песен е кодиран митът за Орфей, който слиза в ада. Може би светоусещането, преданията, легендите, песните пазят спомена за Орфей.

Нищо не е случайно. Селянка от Мугла в своите заклинания споменава „хазрете” (светите хора) Орфеус и Боян Мага. Откъде, ако не от хилядолетната памет на народа, тази не особено образована жена може да знае за тяхното съществуване?

Синът на Симеон, Боян Мага, е създател и водач на богомилското движение. И може би е вярна хипотезата какво е накарало турските власти да предприемат насилствено помохамеданчване на населението на Родопите.

Има предположения, че там са живели богомили. А богомилите се опълчват против всяка официална власт. Не им е трябвало на османските управници това островче на потенциални бунтовници…

Парченце по парченце, авторката прониква в тайнствената, понякога малко плашеща енергия на планината. Тази планина е била свидетел на падения и възходи на цивилизации, на обредни тайнства на религии и школи, на насилие и кръв.

И нейните върхове и вековни дървета помнят. Това, за което може би става дума при описанието на мистичните състояния на героинята, онези мигове когато всичко наоколо се променя по тайнствен начин, в теорията за свръхсетивното познание се нарича психометрия.

Докосването до предмети и места, където са се случвали драматични събития дава интересна информация и особени усещания на хората с изострена сетивност. А кой да има особена чувствителност, ако не поетите?!

В нейните молитвени състояния, медитации, размисли, авторката разговаря с планината. И планината й отговаря: „Аз не съм разделна планина, а планина, която събира.” Ние получаваме енергия не само от слънцето, въздуха, водата, храната, но и от Земята.

И един от най-силните източници на енергия са планините. Те са сериозна брънка в енергийно-информационното поле на Земята. Освен енергия, те носят и много информация. Защото енергията е информация и обратно.

Тази книга е един дневник, където са описани не просто хора и събития, а емоционални състояния, духовни търсения, израстването на космополитна личност от едно чедо на планината.

На моменти прозата на повествованието се прекъсва от стихове, писани във връзка с описаните чувства. И съпреживяването на четящия става още по-силно.

Защото поезията е „езикът на боговете”. Защото само там (не слагам в сметката пиесите на абсурда) е възможна привидната алогичност на словото, което да ни даде емоция и усещане „отвъд думите”.

Авторката се опитва да воюва със смъртта чрез творчество. В най-буквалния смисъл. Знаейки, че любимият й човек е много болен, тя избира силно оръжие - романа в стихове „Милена”. И той наистина продължава живота му.

И да, поетът провижда бъдещето. В книгата „Преди камбаните да отзвънят”
поетесата Елена Алексова пише стихове, в които любимият вижда послание към себе си.

Вече няма „какво?”, „накъде” и „защото…”.
Има болка, стена, самота за сълзите.
Има зла тишина.
И не питам защо си отчаян и кротък.
И не питам, не питам, не питам.
Заваля тъжен сняг.
Заваля.

Често казано, трудно ми е да наредя себе си в една редица с такива майстори на Словото, като Елена Алекова, но по отношение на чувствителността към света мога да кажа, че нейната и моята са почти еднакви.

Затова много добре разбирам как се проявяват нейните интуитивни прозрения. Те идват сякаш от празнотата в минути на молитвено просветление.

Може би, човекът, творецът заслужава от време на време информация за бъдещето. Не е ясно дали това е дар или проклятие… Може би - и едното и другото.

Голямо място в житейския и творчески път на авторката, описан в книгата, заема въпросът за съдбата на българомохамеданите в Родопите.

Тя защитава сърцато тези „помъчени” хора. Защитава ги от хулите, нападките, опитите да бъдат съдени. Дори в книгата се появява предположение, че те би трябвало да бъдат канонизирани като мъченици на вярата.

Упорито и акуратно авторката привежда автори и текстове, опровергаващи вековни клевети срещу насилствено помохамеданчените българи.

Не, те не са участвали в погромите на башибозушките орди по време на Априлското въстание, дори са защитавали своите съседи от българските села.

Те са били принудени или да умрат, или да приемат мюсюлманската вяра. Но езика не са си дали. Съхранили са предания, легенди, обичаи, традиции. Съхранили са българското в себе си.

И, разбира се, потресът от филма „Гори, гори огънче”, заснет в турчеещото се село Рибново, и заявяващ, че е заснет в Мугла, е голям.

И статията на д-р Елена Алекова е част от отклика на тази лъжа. И точно тази статия, написана „с кръв, пот и сълзи”( по израза на Чърчил), привлича вниманието на Николай Хайтов .

Общуването с Николай Хайтов е отделен, изключително важен период в израстването на авторката като писател с твърда обществена и човешка позиция. Хайтов има своеобразен кодекс на честта на писателя, цитиран подробно от авторката в съответната част на книгата.

По-важно е, че рицарят на Словото спазва този кодекс до последния си миг. На нападките по повод имотите на Съюза на писателите Хайтов отговаря, че той вече разговаря с Бога. И никого не лъже. Защото предчувства предстоящата си смърт.

Хайтов предупреждава Елена Алекова, че като талантлив човек я очаква труден творчески път. Че най-страшното на интригите и клеветите, че те могат да посеят съмнение в душата на твореца. Съмнение в собствения творчески потенциал.

Той е неин духовен баща. Който оставя следа не само в литературата, но и в душите на хората, на своите последователи, работещи на духовната нива на Родопите.

Родът, дедите, прадедите - те са част от създаването на всеки човек. Но не всеки провижда в своите корени духовните посоки на своя бъдещ път. Прадядото Касъм ходжа е бил свят човек и за мюсюлмани, и за християни.

Неговият живот е живо потвърждение на правилото - „Пътищата са много - Бог е един”. Да , имало е в рода на авторката свети и образовани хора и пред тяхната памет тя се чувства длъжна да продължи напред.

„Родословно дърво, само че…назад! Към пръстта, където лежат костите на предците ни. Но и към небето, където душите им се надяват да изпълним предопределенията Божии за самите нас, и за рода.

И издълбоко и съдбовно разбираш, че си единствен, ала много животи са в теб заключени, и си разпилян - на прашинки и светлина - из цялото мироздание.”
От тази книга става ясно, че основния път за авторката е пътят към Бога.

И към Него тя върви през страдания и болка, през изучаване на свещените за християните, за мюсюлманите книги, дори през вярванията на североамериканските индианци.

Тя изучава и учението на розенкройцерите, и Майстер Екхарт, и книгите на Едуард Шюре за великите посветени на човечеството и пр. Опитва се за проникне в закодирания смисъл на библейските притчи.

И тези търсения понякога са просветлени, понякога са драматични, но винаги са дълбоко лични, защото Елена Алекова осъзнава като своя основна житейска задача търсенето на Бога - навън и навътре, в себе си.

„Че то и Пътят, дето е един - единствен, пак е страшничък. Нежели ако са два, ако са три, ако са повече…А в безкрайността, тъй или иначе, всички пътища в тоя свят се събират в едно. В безкрайността, която отрича пространството, както вечността обезсмисля времето.”

В книгата присъства и Литинститутът, и Москва от времето на Елцин, и Русия, и щурмът на „Белия дом” - правителствената централа в Русия. Присъстват и жалките писателски нрави в нашата обедняла и материално и духовно родина.

Но това сякаш са детайли - важен е вътрешния свят на авторката - нейните търсения, болки, проблеми. Нейното търсене на Пътя, който според вярванията на североамериканските индианци е „точно под краката ни”.

И ми се иска да завърша с посланието на авторката към читателя:

„Бъди. Независимо в коя точка на планетата живееш. Независимо дали си знаен или незнаен. Независимо къде постигаш себе си - навън или навътре, или навън и навътре едновременно, или…там, където няма „навън и навътре”. Което е ОТВЪД. Което - вероятно - си ти, без още да го знаеш. Наслука, пътниче в неизвестността!”

Да, изключително ценното в тази книга е, че тя вдъхновява. Тя вдъхновява всички нас по Пътя. Към себе си и към Бога, което често е едно и също.