Христо Лалев

ОПАСНАТА ЕРЕС ЛЮБОВ

Ония, качулатите, не спряха
да трупат кладата под мене.
А те дори и не разбраха
в какво бе цялото знамение.

За миг съзрял я само в сън и
вече знаех - ще я срещна.
Венец мой тя!… Но не от тръни,
не беше толкова безгрешна.

Преливахме един във друг и
изпаряваше ни жажда.
О, недокоснати съпруги,
след вас ли огънят разхлажда?

Градчето, крепостни стените,
до утро стенеха в съня си.
За тях вината над вините
бе в туй, че нощите са къси.

Когато съд ме съди злостен
бях в мили спомени усмихнат
и сякаш бях на кръст, безкостен.
А те не смееха да кихнат.

Незнаещи и удивени,
ме обвиниха в зла магия.
Премного бяха извратени -
поискали любов да крия.

И ето ме сега пред клада,
осъден да изкупя грях.
О, смях! За мен е тя награда
след кладата, в която бях.

БЛЯН

Да спреш в една дълбока лятна сянка,
ветрец да пръска билков аромат,
събран от самодивската полянка,
от степ, стаила спомен за Кубрат.

Да гледаш как с походка колеблива
пристъпя смешно утрешен човек
и някаква вълна да те залива,
така че като восък да си мек.

И да забравиш тази душевадна
умора без посока и без край.
За простите неща душата жадна
да пие щедро, сякаш е сред рай.

И както в нощ светкавицата блясва,
да проумееш целия закон:
Човек в ламтежи бързо вампирясва
и става пак достойния за клон.

Създаден е с мечтите да препуска
към оня неизграждан още град,
където с бог е седнал на закуска,
защото е на ангелите брат.

Където ще го срещне самодива,
а той ще бъде живия поток
и щом телата почнат да се сливат,
от космоса през тях ще мине ток.

КРЪЧМАТА

Стената беше притчова, такава -
със шурнала по камъка вода.
Човешка беше тя като направа -
стена, но някак с вид на свобода.
Балконът бял и масата под него
за сетния Ромео с винен дъх.
Избяга Жулиета с чуждо его,
отиде с оня паралия-плъх.
Почувства сякаш мъката стената,
потече след водата, зарида.
Небето с гръм беляза тази дата,
а циганката с напев “Дарида…”
А иначе бе кръчма проста, малка,
отворена за тъжния човек.
Но в моите очи като весталка
с наведен пръст за шантавия век.

СБЪРКАНА ПРИКАЗКА

По потниче и шорти Баба Яга
е клекнала пред стартовия знак.
Тя своята пътечка ще пробяга
и всички ще надмине даже чак.
В трибуната с вълшебно огледалце
съперничките Гретхен ще мори,
ще стиска тя за бабичката палци -
да няма по трасето по-добри.
А ваната ще радва Пепеляшка
с най-топлата и галеща вода
и мъничко коняче в малка чашка
ще грее със златиста резеда.
До нея Аладин ще се протяга,
а нейде ще се щура Малък Мук,
ще иска пак във лампа да си ляга
духът треперещ цял от махмурлук…

Тогава дъщеря ми каза звънко:
Ти лъжеш, ти си лош, не е така!
И сякаш във сърцето влезе трънка,
забита от най-детската ръка.
Разбрах, че озлобял съм се отплеснал,
говорил съм за моя си живот.
А приказките, дъще, са чудесни
и тъй красив е книжният им свод.