СВЯТИЯТ ЧОВЕК
Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето се оприличавате на варосани гробници, които отвън се виждат хубави, а вътре са пълни с мъртвешки кости и с всяка нечистота. От Матея свето Евангелие, гл. 23, ст. 27
- Бог да ви благослови и пази от измета около вас! Вие сте богоизбрани! Молете се на Него и Той няма да ви забрави. Всичко ще ви даде - и здраве, и пари, и любов… Вие само се молете и вярвайте!
Дрезгавият глас на пастора наелектризира аудиторията и всички скочиха на крака да го аплодират. После запяха песен в прослава на Исус, който щеше да се погрижи за насъщните нужди на вярващите. Екстазът обединяваше богомолците, повечето от които бяха хора нещастни, с дълбока горест в насълзените си очи. Те очакваха чудото, очакваха изцелението и екзалтираният пастор в кафявия си кадифен костюм им изглеждаше като месия.
- Бог ни дава въздуха и слънцето, земята и душите ни и всичко това му принадлежи - продължаваше въодушевено пасторът. - Той е Нашият Отец и ние трябва да сме готови на всякакви жертви пред Неговия олтар. Ние сме агнеците божии в тоя свят на алчност, разврат и разруха. Ние сме ангелите, които ще възвестят светлината и доброто преди свършека на света! Само избраните ще оцелеят при Второто пришествие на Исус, в което всички ние вярваме! Амин!
Отново запяха песен във възхвала на Божия Син, а между редиците минаваше една жена да събира волните пожертвования, които всеки, тайно от съседа си, пъхаше в голяма кожена кесия.
Пасторът беше около четиридесетгодишен мъж с брада, добре сложен и докато изпадаше в транс очите му шареха из залата като на котарак, дебнещ врабчета.
След песента, на сцената се появи съпругата му, хубава кокетка, която заразказва за идиличната им любов, последвана от целомъдрен и свят брак. Вярващите слушаха в захлас нейната история и летяха на крилете на възторга, по-невинни и от младенци. А историята беше изпълнена с най-чудновати знамения и поличби, с невероятни събития, украсени и представени почти вълшебно от безкрайното й сладкодумие. Докато тя говореше, отнесеният й съпруг се взираше усилено в първия ред, където седяха две момичета. Едното бе русо, с къса пола и съблазнителни форми, а другото - слабичко, с изпито лице и дълъг нос. На няколко пъти погледът му тежко се плъзна по бедрата на русото момиче и се отнесе към разхождащата се енергично по подиума половинка. Накрая нейният разказ завърши сред бурни аплодисменти и аудиторията пак скочи на крака, за да изпее поредната песен, в която възгласът „Алилуя!” звучеше като закана към мръсния и развратен свят навън.
- Ние ще превземем света - прокънтя сред песента почти в пароксизъм гласът на пастора, - Бог ни е обещал своята закрила и светлото ни бъдеще в неговите окървавени нозе! Алилуя! Алилуя! Алилуя! Исус е с нас и ние сме неговите воини! Ние ще изкупим кръвта му на кръста с на-шата вяра, с нашите молитви, с нашето целомъдрие! Амин!
След песента последва молитва, която всички произнесоха прави, с вдигнати ръце и искрящи очи, а после сбирката свърши и богомолците започнаха да се разотиват. Доста от тях наобиколиха пастора и го поздравиха с ръкостискане, а той сияеше от гордост и се почесваше по брадата. А имаше защо да бъде доволен: привържениците му растяха с всеки изминат ден и бяха все по-млади и по-млади. Двете момичета от първия ред също се приближиха до него. Той им отдели особено внимание и успя да прошепне на русокосата:
- С вас трябва да се занимая по-отблизо. Вие, сестро, ще станете истински благоверна служителка на Христа. Утре ще ви чакам в отсрещното кафе в шест часа.
Момичето се сепна, но остана поласкано - в очите му пасторът беше „свят човек”, исполин на духа и борец срещу пошлостта на този свят. То кимна в знак на съгласие, а „святият човек” го изгледа с алчен поглед, но то не го забеляза и отмина, защото тълпата зад него напираше за поздравления.
Двете гимназистки излязоха като зашеметени от религиозната сбирка. Ето това търсеха безуспешно младите им души сред сивотата и невежеството, пропили целия им живот. Един нов свят - чист като тях, велик и привлекателен, ги омагьосваше неотразимо.
Росица (така се казваше русото момиче) се прибра вечерта у дома си без да проговори на никого, затвори се в стаята си и остана сама. Тя беше в последния клас на гимназията и се учеше добре, беше послушна и възпитана и все още не бе имала интимен приятел. Единствена дъщеря, тя беше задоволена от всичко, само дето светът около нея не й харесваше - чувстваше се чужда и излишна в него. Дискотеките и забавите на приятели и съученици й се струваха скучни и пошли. Повечето от тях си имаха любовни връзки и бързаха, толкова млади още, да гребат наслади от живота. Гротескно и фалшиво й изглеждаше всичко на Росица, която се чувстваше по-самотна и от луната. Училището не й носеше нищо по-различно, а само увеличаваше неудовлетвореността й.
Тя не спомена за срещата с пастора нито на майка си, нито на баща си, защото се страхуваше, че няма да я разберат, пък и „святият човек” твърдеше, че заради Исус можеш да се отречеш дори от родителите си.
Цяла нощ Росица не спа, омаяна в преддверието на новия си живот, пред който се бе изправила, и който чувстваше, че ще осмисли съществуването й на тази печална земя. На другия ден нямаше търпение да настъпи часът за срещата й. И щом най-сетне този час дойде, тя се облече доста предизвикателно, независимо че това не бе необходимо за такъв род срещи. Когато влезе в кафето, пасторът вече я чакаше в един уединен ъгъл. Като я видя, той стана и очите му светнаха, а тя се изчерви и седна на предложеното й място.
- Много се радвам, че дойдохте. Аз бях сигурен, че ще дойдете.
- Защо? - полюбопитства Росица.
- Защото сте чисто момиче с девствено сърце. От вас струи светлина.
„Святият човек” седна плътно до нея и й поръча безалкохолен коктейл, а за себе си - едно капучино.
- Много исках да ви видя отблизо и знаете ли защо?
- Не знам…
- Защото сте готова за небесните двери…
Росица го слушаше и попиваше всяка негова дума, която той отчетливо набиваше в съзнанието й.
- Вие сте слезли от ангелския свят и вашата непорочност трудно приема всичко около вас, целия този фалшив живот…
- Вярно е - рече тя.
- Вашата душа е останала там - при Бога, тя не е могла да слезе в тежките материални сфери и това ви носи неописуемо страдание и неприспособимост към света…
- Така е…
- Ти - той я хвана разпалено за ръката, - ти си дъщеря на Бога, ти си избрана от Него да го прославяш и да живееш за Него. На теб не ти трябват родители, защото си по-умна от тях, не ти трябват любовници, които да омърсят тялото ти. Плътта е преходна и един ден смъртта я отнася завинаги. Плътта е враг на душата - тя я проваля в пътя й към небето… Видях те и те познах от стотиците събрани вчера… Казвам ти - ти си богоизбрана за светица и душата ти е още при Бога! Ти не можеш да живееш като останалите. Това ще те унищожи!
- Вярно е, че се чувствам по-различна от другите… - отвърна смаяна Росица.
- Ще ти дам да прочетеш една книга, която никой освен теб не бива да вижда. Нарича се „Исус - клонка Давидова” (1) и е за нашия Спасител.
Той й подаде една тънка, гланцирана, добре оформена книга, която тя пое с благоговеен трепет.
- Бог ме е изпратил да те спася и ти трябва да ме слушаш, за да те измъкна от вертепа, в който си захвърлена от съдбата… Трудно, много е трудно душата ти да лети из небесните селения, а тялото ти да се лута из дебрите на мрака като плячка за всякакви похотливци…
- Мисля, че сте напълно прав, господин пастор - промълви Росица. - Обещавам ви, че ще изпълнявам всичко, за да се спася от бруталния свят около мен.
- Аз имам една мансарда - каза внезапно пасторът, - ако искаш можем да се видим там другата седмица. И се пази! - добави той.
Росица остана много объркана, но и много окрилена от тази среща. Щом излезе от кафето, тя усети, че нов свят се открива пред очите й и той щеше да я изведе на правия път, защото никой освен Исус не знаеше къде са истината и животът.
Тя започна да чете книгата, като все повече се затваряше в себе си и се отдалечаваше от всички. В книгата се разкриваше цялото родословие на Исус, неговият живот и трагичната му смърт. Но този Исус беше по-различен от оня, когото тя познаваше. Този Исус беше властелин, който следеше всяка мисъл, всяко дело, всеки порив на човешката душа, като добре платен детектив, и не ти даваше дъх да си поемеш, за да те спаси от греха, а грях се оказваше целият човешки живот: грях беше да ядеш месо, грях беше да си богат, грях беше да се събираш с невярващи, грях беше да уважаваш родителите и приятелите си повече от Него, грях беше да не се подчиняваш на Неговите настоящи месии и апостоли. Всичко бе представено много убедително и завършваше с края на света и Второто пришествие, когато житото щеше да се отдели от плявата и избраните от грешниците. Така се объркаха представите на Росица, че от прочетеното в душата й остана само един подмолен страх, който вече само пасторът можеше да прогони.
Срещата в неговата мансарда промени изцяло живота й. Обстановката беше интимна и той се отпусна повече от първата им среща, дори започна да фамилиарничи.
- Та така, Роси, какъв късмет имаш ти, че ме срещна…
- Истина е - потвърди момичето.
- Разбра ли, че Исус е навсякъде и аз съм един от верните му служители? Аз съм пастор на църквата „Слово на живот” (2), защото казано е в Евангелието на Иоана: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото.” И от Словото Божие дойде животът, от него дойдоха любовта и човекът. Ние, нашата църква, сме истинските наследници и воини на Христа, защото само ние знаем истината. Аз обаче не съм фанатичен и тесногръд водач и мисля, че всички религии имат правото на живот - и индуизмът, и будизмът, и даже ислямът. Бог е един и същ. Затова съм в постоянен спор с моите наставници и енориаши, поради свободомислието си. И в България си имаме светии като Учителя Дънов (3), когото аз много ценя, също и Блаватска (4), и Рудолф Щайнер (5), и Рьорих (6), и още много, много други… Някой ден религията по цял свят ще бъде една! Бъди сигурна. Само православието трябва да го отбягваш. На всяка цена. То е като чума. Закостеняло, ретроградно, мирише на мухъл и старост. Православието измъчва човека, плътта и духа му. Далече от него - то е напаст Божия. - Той се сниши над нея. - Ще ти издам една тайна - аз съм прероденият дух на Сократ и Моисей. Да, прераждането съществува. Милион пъти ще се прераждаме в какви ли не твари и животинки, според заслугите си, докато се освободим от този свят. А православието дори прераждането не признава. Виждаш ли какви са назадничави? Един тленен живот тука и един вечен живот отвъд. Не е ли скучно? Аз водя самоотвержено своето паство по кървавите следи на Спасителя, като истински раб и воин Христов! Какво е животът без Исус?!
- Пустиня - промълви Росица.
- Пустиня и вертеп!
- Искам, отче, според законите на Бога да живея - да не греша, да не пропилявам дните си като останалите…
Изведнъж пасторът се изправи насред стаята и огън пламна в очите му, щом вдигна десница и изрева:
- Ти трябва да ме слушаш, защото аз съм отговорен за тебе пред Бога! Запомни: аз съм отговорен пред Него и пред никой друг - нито пред човеците, нито пред келявите им закони… Разбра ли?! Ще ме слушаш ли?
- Да, ще те слушам - отвърна девойката и кръстоса крака.
- Бог е пратил на земята хора зрящи и хора слепи, та зрящите да водят слепците след себе си… Жалко, че душата ти е в небесата, а само тялото е тук. Душата е по-важна. Тялото смъртта го отнася и помен не остава от него, но духът е безсмъртен… А сега да те почерпя с един чай, който ще прочисти кръвта ти…
Росица все повече отваряше сърцето си към този „свят човек”. Без да усети, неотразимо попадаше под властта му. Досега се чувстваше като птичка в кафез и ето дойде спасителят й да я измъкне от затвора, в който я бе запокитила съдбата. Пасторът й харесваше - хубав, с добре оформена брада и посребрени слепоочия. Допадаше й неговата проникновеност в тайните на душата й, където никой мъж преди не беше надниквал.
- Ти още си девица - внезапно пророни събеседникът й, след като бе поднесъл чая, - но не бива някой непрокопсаник да ти бъде първият мъж. Както е казал Хермес Трисмегист (7), първият мъж в живота на една жена определя съдбата й, защото жената е като чаша и семето на всеки мъж, с когото е била, оставя своите вибрации в нея - положителни или отрицателни.
Росица усети как чаят я стопли, пасторът леко се замъгли пред погледа й и свянът, който девствеността й предизвикваше у нея, се стопи. И докато тя все повече се отпускаше на дивана, и докато интимността между тях все повече се засилваше, той започна да я съблича без никаква съпротива и успя да постигне това, което бе замислил. Оказа се бурен любовник и Росица остана като зашеметена. Онова, което преди я притесняваше, беше вече реалност и дори й хареса. Беше доволна, че девството й бе отнето от такъв „свят човек” в чест на Спасителя.
- Сега моята аура ще те пази - каза провлечено пасторът, когато отново се облякоха, - свещеното ми семе е проникнало в теб и ти си спасена от козните на сатаната. Моят дух ще бди над тебе. Ти вече си жена - служителка на Бога и на неговия пророк. Пак ще ти дам книги. Надявам се първата да ти е харесала.
- Хареса ми - отвърна Росица. - Разбрах, че Исус е навсякъде. Той беше и тук, докато се любехме, но тя бе чиста, защото ти си свят човек, нали?
- Така е - всичко, до което се докосна, се причестява… А ето ти и двете книги: едната е „Исус - нашият Спасител”, а другата - „Сексуални тайни”; върху нея ще поработим при следващата ни среща, за да поемеш повече от свещеното ми семе, защото то ще те пази от злото и от другите мъже, недостойни да те докоснат… Жалко, че душата ти е останала при Бога, а само тялото ти е тук, но каквото и да се случи с него - няма значение. Разбираш ли? Хареса ли ти моя чай?
- Много е хубав - как ме отпусна…
- Правя го от специални билки, които събирам в Рила. Някой път ще дойдеш с мен по стъпките на Учителя.
Росица се прибра вкъщи много смутена. Вече не беше девица, а ученичка на толкова велик човек, та чак свят й се завиваше. Няколко приятелки я поканиха на дискотека, но тя отказа, за да не се омърси в низшата среда на похотливите си съученици. Като бисер й се струваше пасторът в сравнение с тях. Родителите й, които бяха сложили вечерята и я чакаха, бяха притеснени от нейното закъснение.
- Роси, нещо става с теб - започна майка й. - Не знам какво е, но откакто Боряна те замъкна на онази религиозна сбирка, ти се промени.
- Не се притеснявай, мамо. Всичко е наред.
- Какво е наред? Не виждам ли аз, че ставаш все по-затворена - избягваш приятелките си, с нас не щеш да говориш. И над учението не залягаш както преди. Какво става с теб? Обясни ми.
- Нищо не става. Просто търся истината.
- Всички търсим истината, моето момиче - намеси се и баща й. - Цял живот я търсим и не можем да я намерим.
- Но има хора, които са я открили.
- Кои са тия хора, какви са? - подскочи баща й. - Сектанти или наркомани, които стават все повече и повече?
- Има святи хора на тая земя, татко…
- Господи, нима си попаднала в лапите на някой самозван месия… Ужасно!
- Няма нищо ужасно, татко, щом си открил истината.
- Каква е истината - разпали се още повече баща й: - истината е, че ние сме ти родители и сме отговорни за тебе и за твоето бъдеще. Истината е, че човек трябва да бъде честен пред себе си и пред другите и да си върши работата.
- Всичко това го знам по-добре от тебе, татко, не ми го повтаряй. Огледай се по-добре около себе си и виж сред какъв вертеп живеем и тогава ми говори за честност. Това е истината! - ядосано отвърна Росица и влезе в стаята си, като затръшна вратата.
- Ще разбера аз кой й мъти главата - процеди през зъби бащата.
От тази нощ отношенията на Росица с родителите й охладняха, а баща ? така и не разбра откъде идваше цялата беда.
И се заредиха незабравими срещи в мансардата на пастора, а душата на момичето се стапяше в огъня на неговите прегръдки. Като хищен орел, сграбчил в ноктите си плаха гълъбица, той бе сграбчил сърцето й и се бореше с Бога, както Яков с Ангела, за правата си над него. Пиявици, впити в съзнанието й, бяха разпалените му тиради - смесица от окултни лъжи, изопачаване на библията и шарлатанство. Младата й душа му вярваше и го боготвореше - вярваше му, че е месия, че носи спасение на хората, че е светец и че само с него може да общува интимно, вярваше му, че той я води по праведния, но страшен път на спасението, който простосмъртните не познават. Тя му се подчини безпрекословно - даваше му от спестените си пари за святото дело, задоволяваше сексуалните му прищевки, посвещаваше му цялото си време. Успехът й в училище се понижи, не разговаряше нито с родителите си, нито с приятелките си. Тя вече живееше чрез него и за него. Ходеше на всичките му беседи, изпълняваше заповедите му и накрая повярва, че душата й не е слязла при раждането в утробата на майка й, а е останала при Бога. Тя все повече се отдалечаваше от родителите си, които според внушенията му й били дали само някаква си плътска обвивка. Децата били деца на Бога, така че от родителите си човек само злини можел да очаква, както и от всички хора. Човек трябвало да мисли само за Бога и да служи на неговите посветени, които единствени знаели тайните му. Съзнанието й се променяше неузнаваемо, тя и външно не беше вече същата - залиня, отслабна, не се грижеше нито за външността си, нито за облеклото си. Опиатите, които й даваше пасторът с чайовете си, постоянно я държаха в еуфорично състояние, в някакъв транс. Тя се превърна в негов придатък, в своеобразен сателит. Нейната воля и нейните желания вече бяха подчинени на този ловък инквизитор. А такива като нея имаше доста - повечето бяха нещастни и слабохарактерни хора, които очакваха някакво чудо да промени живота им. Пасторът им обещаваше, че тяхното братство е могъщо, защото се уповава на Бога, че за него няма невъзможни неща и че то ще спаси този скверен свят, който все още не го приема и не се вслушва в апокалиптичните му предупреждения. Най-висшето благо било да умреш за Бога, както Исус е умрял. Това беше квинтесенцията на цялото му учение и негова апология.
В стаята си Росица накачи по стените най-различни портрети на Учителя Петър Дънов, както и прочутата му икона, където той беше изобразен като един нов Исус. Иконата представляваше петолъчка, в чийто център благовидният му лик в бяла дреха фокусираше погледа. Над него се мъдреше бронзовата фигура на Хермес Трисмегист в одеждите на египетски жрец, стъпил върху един огнедишащ тифон (8), и изображенията на много индуистки божества - четириръкият бог Шива (9), създател и разрушител на света, танцуващ танца на смъртта сред безкрайно гробище, с кобра на врата си и наниз черепи около кръста, биещ до безумие своя там-там (10), неговата любима съпруга Парвати (11), седнала на коляното му и съзерцаваща го в трансцендентен унес, образите на няколко източни учители - Парамаханса Йогананда (12), автор на знаменитата „Автобиография на един йога”, изпълнена с чудеса и смайващи мистификации, неговият гуру Шри Юктешвар (13), изумил група западни учени с великото си „откритие”, че Бог е невидим; техният незаменим духовен наставник Лахири Махашайя (14), който от обикновен служител в железница станал „посветен” и най-много обичал да прелита между Калкута и Хималаите като небесен херувим, без да ползва услугите на никакви железници, вероятно в знак на протест към късогледите си началници и за удивление на целия останал свят. До плешивия му портрет напираше като че ли с някаква обидна ирония към него, космат и брадат, небезизвестният Свами Девананда (15), който се въплътил в три физически тела и успял да даде интервюта в три отдалечени една от друга точки на земята. Росица четеше също така дълбокомъдрия Свами Прабхупада (16), написал безценни коментарии към всички древни индийски текстове. Неговото „завещание” - мантрата (17) „Харе Кришна, Харе Кришна! Кришна, Кришна, Харе, Харе!” (18) заедно със специалните треви, които тя палеше вместо свещи, докато я повтаряше, я отнасяха направо в отвъдните светове, където се скиташе самотната й невъплътена душа.
Напоследък тя виждаше на стената тъмния, загадъчен профил на Учителя Дънов, а веднъж като затвори очи, дълго го съзерцава как й маха с бялото си бомбе и се усмихва. Това напълно я убеди, че става все по-просветена и че все повече напредва по духовния си път.
Святият пастор за нея сега беше като индийски полубог или като поредното Христово превъплъщение.
Изумяваше я също дълбоката окултна мисъл на Елена Блаватска, която оставяше в съзнанието й само една тежка мъгла и тягостна мътилка. Докато четеше писанията й, продиктувани, според признанието на самата авторка, от небесните аватари и еволюирали духове от Бялото братство (19), тя се чудеше на дълбочината им, а като затвореше книгата не можеше да си спомни нищо, нито да систематизира прочетеното. Отначало това я удивляваше, но щом започнаха виденията, тя реши, че не всичко може да се осъзнае от разума и че най-великото езотерично знание не може да бъде разбрано от непосветените. Световното Бяло братство вълнуваше душата й: тя тръпнеше, линееше и се екзалтираше едновременно. Ликът на основателката на теософията въобще не излъчваше духовно просветление, а напротив: докато Росица я съзерцаваше, някаква необяснима тъга и пустота се загнездваха в сърцето й. Пищната плът на Блаватска и погледът й на рис можеха да смразят и най-закоравелия рецидивист. Като мрачен посланик от отвъдното, тя провокираше свободната душа и се опитваше да я плени с чародейството на болнавата мистика, оплитайки я в мрежи от неясни понятия, от тромави и сложни класификации и заплетени теории. И мазното й лице, и торбичките под очите й, и втренченият неестествено поглед сякаш крещяха: „Помощ! Помощ! Аз съм една болна и нещастна жена!”
Доста я озадачи и Хермес Трисмегист с твърдението си, че земята е живо същество, което диша, мисли и съзерцава и което е подвластно само на злата сила. Хермес, който се е въздигнал на небето като бог, трижди всемогъщият, най-великият жрец, философ и цар на своето време, открил, че Всевишният е познаваем само след смъртта и че човешкият живот е една нелепа безсмислица.
Всичко това забърка в главата й такъв хаос, че тя вече не знаеше на кой свят се намира и не можеше да различи реалното от измисленото. А пасторът се възползваше от обърканата й душа, като я объркваше още повече и се наслаждаваше на младата й плът.
Росица едва завърши учебната година и заяви на родителите си, че нито ще следва, нито ще работи, нито ще се омъжва, а ще служи на паството в борбата му със сатаната, обсебил човешките сърца, докато душата й най-сетне се въплъти в отслабналото й, нечисто тяло. Родителите й решиха да се преборят с пастора, поразил като чума не една съдба. Но какво можеха да направят те, когато целият град го уважаваше като свят човек, който имаше нормално семейство, говореше благо и изнасяше такива хубави беседи за спасението на душата.
Веднъж, докато нея я нямаше у дома (беше пак в мансардата на пастора), баща й влезе в стаята й и започна да я разглежда много подозрително. Интуицията, някакво вътрешно чувство, го накара да разгърне всичките книжа в бюрото й. Прехвърляйки най-различни изрезки от чуждестранни вестници, разни премъдрости на индийски учители, препечатани на пишеща машина, както и беседи на учителя Дънов, с благозвучното езотерично име Беинса Дуно, издадени отпреди народната власт и скътали между пожълтелите си страници няколко лекции на „святия пастор”, бащата изумен попадна на нещо, което накара кръвта му да се смрази, а сърцето му спря да бие, сякаш беше малко ледено блокче. Той намери принтирани некролози на младежи от сектата „Слово на живот”, които вече ги бяха разпратили на близки приятели и роднини с отбелязана върху тях бъдеща дата, на която всеки един от тях явно бе решил да се самоубие. Текстовете бяха еднакви - различни бяха само имената на бъдещите покойници и датата на тяхната преждевременна смърт:
„Скъпи (татко, майко, приятелю) - пишеше в тези некролози - нагледах се на тоя мръсен свят: той е несправедлив, коварен, създаден е само за подлеци, за алчни и не-вежи хора. Бог просветли душата ми, отвори очите ми и аз видях. Видях отвъд! Видях райските светове, видях неземна красота: безкрайни зелени поляни, реки от мляко, медени дървета; видях щастливи и красиви хора. Там няма болка и страх. Пожелах от цялата си душа да бъда там. Там е раят. Адът е светът. Адът е земният живот, адът са всички хора около нас. И аз реших да не бъде жалък страхливец, щом моят Създател ме призове към велика жертва. Щом Той не пожали Сина си, щом Синът му не пожали живота си за нашето спасение, защо ние да не можем да отдадем жалкия си, непотребен никому живот, за нашия небесен Баща. Скъпи (татко, майко, приятелю) аз отивам в истинския свят. Не тъгувайте за мене, а се радвайте, че някой ден ще се срещнем там отново и вече няма да се разделим. Както е писано в Евангелието: „И ще отрие Бог всяка сълза от очите им, и смърт не ще има вече; ни жалейка, ни писък, нито болка няма да има вече, защото предишното се мина.” (20) А засега - сбогом! Аз ще се моля от небесния Рай за спасението на вашите души!”
Сред „некролозите” той откри и един, който беше предназначен за Росица. Обръщението на него беше „Скъпи майко и татко…”, а текстът - еднакъв с всички останали клишета. Датата, на която неговата мила дъщеря трябваше да се прости с живота беше 20 октомври. Но дотогава оставаха само две седмици! Земята се залюля под краката му. Той се хвана за главата и седна на леглото й. Не, това беше непоносимо - неговата здравомислеща българска природа беше разтърсена из основи.
Купчината послания на „покойниците” се разсипа от ръцете му на пода. Опита се да ги събере и погледът му попадна на една аудиокасета, скрита под възглавницата на момичето. Той я извади и започна да я разглежда. Отгоре беше написано „Паневритмия” (21) и нарисуван учителя Дънов с цигулка в ръка. „Защо пък такава касета е пъхната под възглавницата” - запита се бащата на Росица и я пусна на касетофона. Зазвуча нежна космическа мелодия на цигулка, която след минута се прекъсна от задъхан мъжки шепот: „Така, така, моето момиче… Хайде пак…” Нега и някакво перверзно сладострастие лъхаше от тези думи. „Ти си свят човек, отче, и за тебе бих направила всичко” - чу той гласа на дъщеря си. „Така, така, моето момиче, направи го сега и за тия трима юнаци… И те са святи… Какво значи тялото ти?! Все едно, че го правиш за мене… Направете го четиримата, пък аз ще ви погледам…” „Както кажеш, отче…” „Хайде на работа, момчета…” Следваха животински пъшкания, викове и крясъци, които завършиха с пламенна молитва, благодарност към Всевишния и дивия възглас „Алилуя!”.
Това вече бащата на Росица не можеше да преживее. Сега пред него пасторът изплува като най-големия злодей, като самия сатана. Той с нетърпение очакваше дъщеря му да се върне от поредната беседа, за да я вразуми и изтръгне, ако все още би могъл, от лапите на този благовиден мошеник и духовен изрод. Вечерта, когато тя си дойде, той я посрещна още на входната врата:
- Повече не искам да се срещаш с този дявол в овча кожа - заяви й той. - Ще те заключа, а него ще го пребия!
- Само да посмееш - сопна му се тя. - Ти няма да ми казваш какво да правя! Нищо не разбираш! Пък и какво толкова като сте ми родители…
- Недей така, моето момиче - намеси се и майката. - Роси, опомни се, детето ми! Той те влече в бездна…
- Той ми откри истината, а вие какво сте ми дали - едно тяло без душа. Къде е душата ми? Искам си душата!
Родителите й повече нищо не можеха да й кажат. Бяха безсилни. А срещите в мансардата продължаваха, продължаваха беседите и песнопенията, продължаваха и походите до Рила.
Бащата на Росица взе касетата и некролозите и ги занесе в полицията. Там веднага се заеха да „изяснят” случая и да го разнищят. Разтичаха се следователи, плъзнаха като хлебарки доносници и поемни лица, започнаха обиски - с една дума вдигна се шум. Но какво можеше да се очаква от мързеливите държавни служители, които по цял ден ядат, пият, играят карти и щипят бедрата на колежките си, докато се чудят кому да скалъпят поредната мръсотия и коя невинна душа да разпънат на кръста на закона.
Пасторът пусна тук-там по някой лев, обеща на началника на следствието още пари и екскурзия до Америка за сметка на църквата, почерпи полицаите, бутна по-скромен рушвет и на двамата следователи: на единия прасе, а на другия - бъчва вино, както и по една млада служителка на сектата за „лични нужди” и всичко утихна.
Тогава бащата на Росица разбра, че няма закон и държава и се опита сам да се справи с кошмара си. Всеки българин винаги се опитва да се справи сам с всичките си проблеми и затова по-здраво затъва в тях, защото както е казал поетът: „Човекът не е остров вътре в себе си затворен. Човекът има връзка с континента…” (22) Не и в България обаче, където всички жители са като островитяни, като едни кротки и тихи Петкановци (23).
На 20 октомври сутринта той отиде на работа с тежест в душата. Не му излизаше от ума онова, което намери в стаята й - нейния некролог. Помоли началник-цеха да го освободи по-рано, но точно тогава се оказа, че има авария в завода и се наложи да остане, за да помогне на колегите си. После, като тръгна с колата си за вкъщи, на едно кръстовище отгоре му налетя дебела мутра с черното си БМВ. Мутрата го заплаши и се опита да го шантажира, но накрая му хвърли 200 евро, за да не чакат КАТ и си замина. Всичко това го забави и го травмира, но когато стигна да жилищния си блок, той скочи набързо в асансьора и се запъти към дома си. Щом влезе в апартамента, веднага усети мириса на тревите, които дъщеря му палеше вместо свещи, докато се молеше на езическите си богове.
Баща й не знаеше, че Росица вече си беше взела смъртоносната доза наркотик и сега очакваше Бог да я прибере най-после горе при нейната самотна душа. Тя беше коленичила и редеше молитви пред образите на Шива и Беинса Дуно, както и пред снимката на „святия човек”.
Той заблъска яростно вратата.
- Росица, отвори ми, не върши глупости! Знам, че днес ти е набелязаният ден. Опомни се! Никога истинският бог не е призовавал хората към самоубийство, а само към търпение, към любов и смирение…
Росица продължаваше да се моли.
- Ти си във властта на дявола, Роси! Опомни се, детето ми! Отвори, чуваш ли, отвори ми! Защо си се заключила? Какво правиш вътре?
Росица не отговори.
Вратата започна да се смалява, докато се превърна само в една точка, останала в далечината. Тя усети, че полита в черно, непрогледно небе. И се появиха в небето светлини, щръкнаха небостъргачи, вирнаха глави многоетажни административни сгради, запулсираха в задъхан ритъм аутобани с рева на разярени като зверове автомобили. Една урбанистична джунгла заръмжа и се затресе пред очите й.
- Отвори, чуваш ли, отвори! - идеше незнайно откъде някакъв глас.
Мракът беше плътен и лепкав, но Росица ясно видя тълпи от неспокойни хора, втурнали се нанякъде, с безжизнени погледи и изпити лица. Повечето от тях бяха пияни и се клатушкаха насам-натам. Имаше и много дрогирани.
- Отвори, чуваш ли, отвори! - долиташе пак дрезгавият глас.
Росица се взря в човешката тълпа и разбра, че вика някакъв лумпен, застанал пред един затворен вертеп.
- Отвори, чуваш ли, отвори! - викаше той и блъскаше вратата на вертепа.
Вътре в него двайсетина голи мъже и жени се сношаваха и всеки от улицата можеше необезпокояван да наблюдава възбуждащата гледка, без да има възможност да влезе.
Лумпенът захвърли една празна бутилка от уиски към вратата на заведението, но изневиделица, сякаш от земята изскочиха две „горили” и без да му кажат нищо, го заритаха така пъргаво, че той побягна на секундата от вертепа. А в него сношенията продължаваха и участниците в тях въобще не забелязваха какво става извън сладострастния им рай. Накрая всичките мъже изхвърлиха семето си само върху една висока и мазна от пот негърка, която заприлича на покрита със сладолед. Останалите жени се втурнаха да я облизват. Негърката се обърна в блажен екстаз към Росица и тя учудена видя, че това беше нейното лице, само че черно като нощ.
Неизвестно защо пред погледа на момичето премина пасторът и кресна:
- Отвори вратата, отвори я или ще я разбия!
После изчезна.
И тя видя огромен казан за боклук, а до казана изнасилена жена, с разкъсани дрехи и синини по бедрата, изподрана и изпохапана. До нея бе седнал на стол един старец и две момичета правеха любов с него. По-нататък руса хубавица се сношаваше с черен арабски кон.
Росица едва не повърна.
Тя се загледа в изображението на бог Шива, биещ барабана си на стената в стаята й, но внезапно бог Шива изчезна и рояк деца изплуваха пред очите й. Децата учудено гледаха разюздания свят около себе си и трепереха от страх, защото всички възрастни изглеждаха като зомбирани.
Дузина последователи на някаква войнстваща секта преследваха три студентки, викаха след тях и заплашваха да ги убият. Момичетата явно ги бяха критикували за сатанинските им учения или са били предназначени за жертви на някой вампирски култ. На трамвайните релси, които прекосиха студентките и преследващите ги сектанти, лежеше разлагащ се обезглавен труп на мъж, прегазен от трамвая и забравен тук.
В съзнанието на Росица някой прошепна: „Берлиоз - МАССОЛИТ” (24) и невидима ръка я погали по лицето.
- Отвори, ще разбия вратата, ще я разбия!
Някаква врата пращеше от натиск, но тя не можеше да я види.
Недалеч от обезглавения труп беше простряна заклана бременна жена. Бедрата й бяха разчекнати и между тях се подаваше мъртва детска главичка.
По улиците ходеха само голи хора и от телата им излизаха големи като пепелянки червеи и ги хапеха.
Един дебелак със сивкава кожа, напукана като корема на закланата бременна жена, изтръгваше очичките на дузини хамстери и ги ядеше. Те се търкаляха около него от болка и надаваха пронизителни писъци. От тялото на дебелака течеше миризлива жълтеникава слуз и също излизаха червеи.
Покрай Росица пропълзя с железен гръб и шипове, „допрени един до друг тъй близко, че и въздух не минаваше помежду им”, със зейнала уста, от която „излизаха пламъци и изскачаха огнени искри” смразяващият Левиатан (25), „лъкатушният змей”, зинал да погълне света.
Тя бе стъписана, но изведнъж пред нея се изпречи река с кафява от кръв и ръжда вода. До нея се разлагаха труповете на множество голи хора. Труповете бяха ръфани от огромни плъхове-мутанти.
- Отвори вратата, чуваш ли! Ще я разбия!
Същият лумпен, когото „горилите” изхвърлиха пред вертепа, сега беше застанал пред един опустошен и разграбен храм, със счупени прозорци. В храма отново вилнееше буйна оргия, но него пак не го пускаха вътре. Две кюрета (26) с червени мантии, огромни и брадясали, също като „горилите”, го изритаха даже по-жестоко от тях и, като хвърлиха наметалата си, се включиха в оргията.
Росица само надзърна през счупените прозорци на храма и видя, че върху иконите с лика на Исус бяха налепени образите на американските президенти, а на една от тях беше изписан с червено въпросителен знак.
Пред очите на момичето изникна Белият дом във Вашингтон. Стените му бяха облепени само с доларови банкноти, но лицата на всички служители, които влизаха и излизаха от него, бяха много загрижени.
- Отвори я тази проклета врата! Барикадирала си се вътре като в бункер, но накрая наистина ще я разбия!
И ето го бункерът: железен, ръждясал, но монолитен, сякаш никой не можеше да го помръдне. Какъв беше тоя бункер Росица не знаеше, но пак се появи усмихнат пасторът и възбудено й обясни:
„Тука се е скрил сатаната, нашият цар!”
„Нали вие сте свят човек, отче, как може сатаната да ви е цар?!” - попита го тя смаяно, но пасторът не й отговори и се стопи във въздуха.
По стените на бункера бяха налепени много реклами и афиши с образа на Мики Маус.
Железопътна гара. Спрян влак. На него надпис: „Отникъде - заникъде”. Някакъв дрипав машинист й обясни, че този влак бил тук от незапомнени времена и никой не го бил виждал някога да е тръгвал нанякъде.
- Отвори проклетата врата! Вече няма да те моля!
Машинистът, сякаш чул този вик, отвори вратата на първия вагон и в него Росица видя отново образа на бог Шива, пред когото бяха коленичили много хора в жълти роби (27). Около него безброй езически идоли с образите на кучета, котки, бикове и птици. Разни сектанти - кришнари, муунисти, сциентолози, вуду-шамани и мормони (28) - се скитаха из влака, облечени в мръсни дрехи и проповядваха лъжливите си учения. Край тях голи хора, като програмирани роботи, разхождаха свине, вързани на връв.
Росица се смая, когато разбра, че този странен влак беше голям колкото целия свят и пак съзря в него небостъргачи, аутобани, високи сгради и вертепи.
Внезапно, много тихо и неочаквано, както идва земетръс, влакът потегли и колелата му заскърцаха по ръждясалите релси. Така скърцат пантите на изкъртена врата.
- Отвори вратата, ще я разбия!
Шум, олелия, пара от локомотива и… вратата на първия вагон се срина в краката й. След това обаче, неизвестно защо, се появи зачервеното лице на баща й, който идваше към нея.
Небостъргачите и аутобаните изчезнаха: пред очите й се мержелееше само баща й и танцуващият танца на смъртта бог Шива, в когото с любовно възхищение се бе взряла съпругата му Парвати. Танцуваше богът и сякаш светът се тресеше, а наоколо беше мъгла и Росица не знаеше къде се намира. Вратата на вагона, не, вратата на някаква стая беше в нозете й, но каква беше тази стая и къде замина влакът? Защо баща й крещеше нещо, а тя не го чуваше? Оглушала ли беше?
Някой я дръпна за ръката. Този човек приличаше на баща й - той вече не крещеше и в очите му имаше сълзи. Теглеше я за ръката, но тя не усещаше допира му. Ръката й беше безчувствена.
Другата, лявата си ръка, обаче тя осезателно усети, че беше в нечия ледена длан. Обърна се - учителят Беинса Дуно. Пак бе свалил бялото си бомбе и й се усмихваше. Той я поведе след себе си, като я изтръгна от топлата и здрава бащина десница. Водеше я към светлината, която нахлуваше през прозореца. Прозорецът беше отворен и небето бе толкова синьо и чисто. Баща й стоеше като вцепенен. Той пак се приближи към нея, но в този миг учителят Дуно й прошепна в ухото:
„Ти можеш да летиш! Ти си птица!”
Той пак свали галантно бомбето си и я побутна към прозореца.
Изненадващо бързо Росица стъпи на перваза и докато баща й се опитваше да я задържи, Учителят я блъсна силно в гърба, някакъв вихър я засмука през прозореца и тя литна от четиринадесетия етаж към своята душа, останала при Бога. Какво значеше едно тяло?
Последното, което тя успя да види беше махащия с бялото си бомбе Беинса Дуно и ревящия й от болка и ужас баща:
- Роси-и-и-ца!….
„Колко е глупав - чу тя в себе си гласа на Учителя, - той не знае, че ще се преродиш още милион пъти на земята.”
„Да, ти ще се преродиш отново” - допълни го появилият се незнайно откъде пастор и й махна с ръка за сбогом.
После Росица не видя нищо.
На другия ден, след погребението, на неделната си проповед, „святият човек” произнесе няколко прочувствени слова за невежеството и козните на сатаната.
- Тя сега е в лоното на Бога - навеки щастлива! - каза той и всички се просълзиха.
———————-
ОБЯСНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ:
1. „Исус - клонка Давидова” - зловещата секта „Клонка Давидова” е създадена от българина-адвентист Виктор Хутеф през 1930 г., който емигрирал в САЩ през 1907 г. Той се заселил в планината Кармел, близо до тексаския град Уейко, където през 1993 г. пастор Дейвид Кореш от същата секта подтиква към масово самоубийство 82 души, изгорели в адски пожар. Последователите на Кореш го смятат за земното въплъщение на Христос. Той обявява всички жени за свои съпруги, а осиновените от него сираци - за свои деца.
2. „Слово на живот” - основател на тази секта е шведският пастор Улф Екман. Според него бедността е от дявола, а материалното е добро и е от Бога. Екман основава „Слово на живот” през 1983 г. в шведския град Упсала. Днес нeговата църква е супербогата - притежава телевизии, издателства, сгради и компании в 37 държави по света.
3. Учителят Петър Дънов (1864 - 1944) - основател на окултно и теософско учение, наречено Езотерично Християнство и определяно от Българската Православна църква като ерес. В него има смесица от християнство, гностицизъм, окултизъм, мистицизъм, теософия, пантеизъм и най-вече лични ясновидски домогвания на Дънов, както и езически учения като това за прераждането. Дънов е наричан от последователите си Беинса Дуно.
4. Eлена Блаватска (1831-1891) - руски писател и философ, тя основава през 1875 г. в Ню Йорк Теософското общество. Учението й има за цел да спаси от изкривяване древните истини, които са в основата на всички религии. Теософията отрича съществуването на антропоморфен Бог-творец и утвърждава вярата в Универсалния Божествен Принцип - Абсолют.
5. Рудолф Щайнер (1861-1925) - австрийски философ, литературовед, архитект, драматург и възпитател, създател на антропософията и нейните практически приложения, включително Валдорфските училища, евритмията, биодинамичната агрономия, движението Камфил и Християнската общност.
6. Николай Рьорих (1874-1947) - руски художник, философ, писател, археолог, пътешественик и общественик, баща на художника Светослав Рьорих. Той и съпругата му Елена Рьорих създават философско-нравственото учение Жива Етика. Създал е над 7000 картини, много от които се намират в световноизвестни музеи.
7. Хермес Трисмегист е синкретизъм на гръцкия бог Хермес и египетския Тот. В елинистичния Египет на бога Хермес бил даден като епитет гръцкото име на Тот. Те двамата били богове на писането и магията в съответните си култури. По-късно станали покровители на астрологията и алхимията. Освен това били и водачи на душите в задгробния живот. През Средновековието текстовете, отнасяни към Хермес Трисмегист, познати като „Алхимия”, получили огромно доверие и били популярни сред алхимиците.
8. Тифон (грц.) - чудовище със сто змийски глави, из които бълвало огън. Въстанал срещу боговете, които побягнали в Египет и се спасили под образи на различни животни. Накрая Зевс го победил, като хвърлил върху него вулкана Етна. Но понеже Тифон бил безсмъртен, продължавал да бълва огън из скалните пукнатини.
9. Шива (санскр., букв: „благият, приятелският”) - третото божество от индуистката триада (тримурти) Брахма, Вишну и Шива, в която той е богът на разрушението и унищожението. По-късно Шива става Маха-дева, великия бог, унищожител на незнанието, господар на йогините.
10. Там-там (хинди) - ударен музикален инструмент във вид на дълъг и тесен барабан, който се удря с ръце.
11. Парвати (санскр., букв: „принадлежащ на планината”) - едно от имената на съпругата на Шива, Божествената майка (Шакти). Шакти се почита в цяла Индия под различни имена. Тя е персонификация на динамичния аспект на Брахман, чрез който той създава, съхранява и унищожава.
12. Парамаханса Йогананда (Мукунда Лал Гхош) (1893-1952) - индийски гуру и поет. „Парамаханса” на санскр. означава „върховен лебед”. Това название му е дадено от неговия учител Шри Юктешвар. През 1920 г. Йогананда основава в САЩ Дружеството за себереализация, чиято цел е да разпространява по цял свят йогическата философия и медитация. През 1946 г. той публикува най-известната си книга „Автобиография на един йога”, в която разказва за своите удивителни преживявания с индийски светци и гурута.
13. Шри Юктешвар Гири (1855-1936) - индийски гуру, учител на Йогананда. Той го открива на пазара във Варанаси през 1910 г. и емоционално описва срещата им като възстановяване на връзка, която е продължила през много прераждания. След шестмесечно обучение Шри Юктешвар му дава преживяване на самадхи, т.е. космическо съзнание. Гуруто написал и „Святата наука” - трактат за фундаменталното единство на християнските и индуистки текстове.
14. Лахири Махашайя (Шиям Чаран Лахири) (1828-1895) - индийски гуру. Бил ученик на Махаватара Бабаджи и учител на Шри Юктешвар. Фамилното му име „Махашайя” на санскрит означава „притежател на широк ум”. За своя мисия считал запознаването на обикновените хора с достъпната им йога, където медитацията уравновесявала правилното изпълнение на светските задължения. Бил наричан също така „Йогаватара”, което означава „въплъщение на йога”.
15. Свами Вишну Девананда (Свами Кутан Наир) (1927) - ученик на Свами Шивананда, смятан за най-големия съвременен светец на Индия. През 1969 г. по негова инициатива е създаден Истинният Световен Орден, посветен на обединяването и разбирателството между народите от цял свят. Негови основни функции са спонсорирането на конференции, симпозиуми и фестивали, както и уреждането на курсове за подготовка на учители. Свами Девананда е известен и със своята „Пълна илюстрована книга по йога”, наричана често „библията на йогите”.
16. Бхактиведанта Свами Прабхупада (Абхай Чаран Де)(1896 - 1977) - наричан и титулуван от последователите си Негова Божествена Милост или Шрила Прабхупада, е индийски религиозен водач, разпространител на учението на гаудия вайшнавизма в Индия и Западния свят и основател на организацията Международно общество за Кришна-съзнание (1966).
17. Мантра - санскритска дума, състояща се от корена man- „manas - съзнание” и наставката -tra означаваща „инструмент, средство”. „Мантра” буквално означава „инструмент на съзнанието”. Тя е религиозна сричка, дума или стихотворение и е предназначена за освобождаване на ума от илюзията и материалната обвързаност. Преди всичко мантрите създават вибрации, които карат практикуващия ги да се съсредоточи и вглъби в себе си. Монотонното пеене (напяване) е процес на повтаряне на дадена мантра.
18. „Харе Кришна” e мантра, съставена от думите „Харе”, „Кришна” и „Рама” (имена на Бога, според теологията на Гаудия вайшнавизма). Практикуващите смятат, че слушането й, медитацията или просто високото й повтаряне може да доведе до висше духовно състояние на съзнанието. Според Свами Прабхупада Кришна и Рама се отнасят до самия Бог и означават „този, който е всепривличащ”, „източникът на цялото удоволствие”, докато Хара се отнася до „енергията на Бога”.
19. Всемирното Бяло братство - основен космогоничен възглед в това учение е т. нар. „Велико всемирно братство”. То се описва като организъм, съставен от еволюиралите човешки души („ложи на Великите посветени и техни ученици”) и деветте йерархии от свръхсетивни същества (ангели, архангели, начала, власти, сили, господства, престоли, херувими и серафими). Според Петър Дънов, върховен ръководител на Великото всемирно братство е Христос.
20. Цитат от Откровение на свети Иоана Богослова, гл. 21, ст. 4.
21. Паневритмия - танц, създаден и обявен за сакрален от Петър Дънов, който съчетава в себе си движения, музика и текст. Изпълнителите се движат в кръг по двойки и следват ритъма на създадените за целта мелодии. Значението на този танц намираме в етимологията на думата Паневритмия - всеобщ космичен ритъм. Създаден е на базата на движението на небесните тела и се изпълнява от 22 март до 22 септември рано сутрин, сред природата.
22. Цитат от „Размишление XVII” на Джон Дън (1572-1631) - английски поет и англикански проповедник. Поезията му се отличава с жизнеността на езика си и находчивостта на метафорите в сравнение със своите съвременници. Известен е със своите „Свети сонети”.
23. Петкановци - става дума за дивака Петкан, намерен от Робинзон Крузо на необитаемия му остров, както е описано в едноименния роман на Даниел Дефо (1719).
24. Алюзия за героя от романа на Михаил Булгаков „Майстора и Маргарита” Михаил Александрович Берлиоз, „председател на управителния съвет на едно от най-големите московски литературни обединения, наричано съкратено МАССОЛИТ”.
25. Левиатан (библ.) - в библейската митология Левиатанът е морско животно, описвано като крокодил, гигантски змей или чудовищен дракон; враждебно към Бога могъщо същество, което Той побеждава в началото на времената. Най-разгърнато негово описание се съдържа в Книгата на Йов.
26. Кюре (фр.) - католически свещеник във Франция, Белгия и някои други страни.
27. Роба (фр.) - дълга къщна дреха (рокля).
28. Кришнари, муунисти, сциентолози, вуду-шамани и мормони - представители на съвременни секти.
