Петър Андасаров

ХОРИЗОНТЪТ ВСЕ ОЩЕ Е ДАЛЕЧЕ

На Анна и Петя

И когато път пред мене няма,
и когато тъмно е нататък -
знам, че щом сме с вас по двама -
с бъдеще ще сме богати.

И когато сме отдалечени
и отчайващо самотни -
аз за вас ще мисля, вие за мене
и ще продължим в живота.

И когато тайните селения
в своята прегръдка ме повикат -
знам, че мислите от вас за мене
в земното ви време ще поникват.

И не бързайте, но гледайте нататък -
хоризонтът все ще е далече -
докато го стигнете и животът кратък
ще е залязъл вече…

ЖАЛБА ПО БРАТ МИ КРЪСТЬО

Няма я мама, няма я
жално да те оплаче
вместо тъмните гарвани,
дето на гроба ти грачат.

Сякаш химн погребален
за тебе сричат ли, сричат.
А аз чувам гласа мамин
в плач да се дави, да хлипа:

ти, люлчина песен в сърцето ми,
мехлем за всякоя рана,
защо хвана път към небето
без време - толкова рано?

Ти имаше път още да ходиш
и път подир себе си да оставиш.
Като пчела в небесна магия да бродиш
и меден живот да даряваш.

Слънчице мое непрежалимо
кой те дявол, чедо измами -
от белия свят в задгробния да минеш,
ангелче мило на мама?!

НЕ ЗА СЕБЕ СИ, А ЗА ПОЕТА

Когато часовниковите стрелки разпуснат
вашите работни минути
и прегърнете свободата си, и с приятели
тръгвате към вечерта,
аз затварям времето си между каторжни стени
и се заключвам,
и търпението ми стиска зъби,
от неизвестното ме е страх.

О, как ме измъчва тишината
на необятното пространство върху белия лист,
как ми е трудно да разбера говора на нощта
и плача й подир дъжда:
да вградя в строгите рамки на стиха
своите объркани мисли,
да усмиря между оградите му
на думите яростната вражда.

За да осъмне трудът ми щастлив
и на прага на нов ден щастлив да ви срещна -
вместо разсъмване да ви подаря лист - с думи -
стройни като пътеки,

За какво друго да мечтая в този живот -
и чист като ангел, и грешен,
за какво друго, освен в тъмни минути -
в душите ви - с думи да светя.

ЗИМНА МЕТАФОРА

Сняг божествено бял
и божествено бяла картина.
Сякаш век е валял
и цял век е зима.

Свети светът побелял,
няма път, ни пъртина.
И се смее - оцелял -
животът ни изстинал.

Нека божествено бял
в божествено бяла картина
сняг - век навалял
по-дълго да има.

Че утре ден завилнял
снега ще обгърне
и усмивката бяла в кал,
в черна кал ще превърне…

***

Какви нетърпеливи, бесни улици,
какво прегракнало от думи време.
Понякога си мисля, че съм в лудница,
че съм удавник сред водовъртене.

А някъде, зад билото на младостта ни
все още сври оня влак неделен.
И оживява друго време в паметта ни -
с неосъзнати загуби, с раздели.

Към болници, казарми и гимназии
отнасяше ни влака романтичен.
За нищо от съдбата ненаказани,
възторжени, непокварени от себичност.

Но грабна ни вихрушката от страсти,
но втурнахме се в пеперуден бяг.
И стана непростимо-тъжно ясно,
че няма връщане назад.

ГЛЕДАНЕ НА КАФЕ

Под нисък таван и дим като видение,
надвесени над чашите като овце на водопой -
невидимите нишки на свойто въображение
разплитаме и търсиме съдбата своя.

Люти в очите ни цигарената скука
и алкохолен глас в ушите ни звъни.
И думите се ронят между нас с минутите
за постове, любов, пътуване, пари.

Премятаме в ръцете си безпомощните чаши
и тичат мислите ни в тясното пространство.
Препъва се из порцелана целебното ни щастие
и тъмните ни пътища по него странстват.

А не разбираме, че клоните на нашите илюзии
не са от корена на бащините ни съдби.
И от брега на раздвоението днес е много нужно
пътеките им слънчево да извървим…

…От праговете къщни пред погледа на здравец
животът им прохождал е след изгрев на петли.
Смалявали се къщите под хребета на завет
и в кошера на лятото застигали пчели.

Растяло времето и с дните си към нас вървели,
изкачвали високото към своя хоризонт.
През храсти на заблуди, с цветята на доверие
преминали през синьото на своя небосклон.

Пътували стадата на годините, след тях
в ръце със слънцето е слизало небето.
Приспивали го те сред жътвения смях,
звездите им отблизо да ни светят.

Затуй ли трябва да са лесни дните ни
и да гадаеме съдбите си по тъмни чаши?
О, нека стръмния си дял с умора да изпитаме,
за да е наше истинското щастие.

ОТ ПЕРВАЗА СИН НА ВРЕМЕТО

Когато хлопнете вратите зад гърба си
и моята надежда за взаимност мръзне
по стълбите на вашето отсъствие -
не чувате ли как обратно бързам

прозорците на миналото да разтворя.
Върху перваза син на времето заставам
да видя бели дни до цветни хора
и цветната им празнична жарава…

…От шарени сандъци топло пламват
недостижими шарки и цветя -
изгряват в дрехите, наричани за празник
и прекосяват празнично света.

С камбанен глас тече реката,
зелен ветрец в дворове влиза.
На пръсти се повдигат къщите - оттатък
дърветата обличат светли ризи.

Тече и криволичи шумното пъстрило,
хорото плиска лудите откоси.
Мегданът се люлее и не спират
да ме препъват тежките въпроси:

Забравихме ли как, прегърнати през рамо,
се смееха къщите покрай дворовете.
И как деляха празника по равно
далечните от времето ни хора?

Защо дарихме със сирашка участ
пътеките, които никнеха в душите ни;
защо обидно рядко ни се случва
да не заключваме вратите си?

КЪМ СЕБЕ СИ

Сега върви, напред върви
каквото и да ти струва.
Не се плаши, че ще кърви
душата ти, че ще рискуваш
да паднеш по очи, че ще боли
от удари по цялата ти същност.
Не пада само който не върви
и не воюва за насъщния си.
Не позволявай даже и за миг
умората да те препъне.
До болка стискай своя вик
и колене за отдих не прегъвай.
И никога, и никога не се предавай
на завист, на предателства и на измами -
в обсадата им винаги развявай
победното си знаме.
Така докрай ще извървиш -
каквото и да ти струва -
достойно пътя си и току-виж
в отвъдното щастлив си отпътувал…