КЪЩАТА
Мисли около книгите на Николай Илчевски
Пред очите ми е тази мъченица.
Под от изронени кирпичи очертава издържалите век и половина каменни основи. Няколко обгорели от слънце и проядени от червеи дървесни греди откриват единствената загадка за обитаемото пространство на поне десет поколения. Една прокуршумена от времето стена с големи амбразури, запердени с уплътнените от снегове и дъждове тежки паяжини.
И сред паяжините - ковьорче с избродирани от незнайна стопанка ангели.
Останалите стени ги няма. Само тази с ковьорчето, опряла двете си хилави рамене о прогнилите греди, задържали за покрив пет реда цигански керемиди… Едни протегнали се нагоре с остри върхове греди, като в молба към бога за милост… Скелет със забравена при погребението издрипавяла шапка…
Всъщност, това е къщата, родена от читателското ми въображение.
Истинската е в разказите на Николай Илчевски, събрани под покрива на книгата му „ЗАПИСКИ ОТ СЕЛСКАТА КРЪЧМА”. Ето я такава, както я е видял и описал самият писател:
„…Дойде голям багер „Фадрома” и чакащото множество от лешояди в дрехи му отвори място към двора. Чакаха - кой за дъска, кой за греда. Заради известието по селския устограф, че собственикът не иска нищо от имота. А само да се разчисти теренът.
Машината изпърдя тежък облак изгоряла нафта, вдигна кофата и натисна покрива напред и надолу. Сякаш сто вещици изпищяха през ръждясалите пирони във вековните дъбови греди. Керемидите започнаха да се свличат в демонично домино. Изригна прах.
Загубил видимост, фадромистът отстъпи няколко метра назад на огромните си колела. Освободи двигателя и посегна за цигара. Грохотът на керемидите спря, а прахът изпод тях се разстели като след бомба.
После стана нещо, от което на мъжете им угаснаха цигарите.
Магично. Свръхестествено. Невиждано. Нечувано.
Освободена от тежестта на покрива си, къщичката започна да се надига обратно. Все едно самият Бог беше върнал последователносттта на събитията назад. Макар и с раздробени стени, къщето се изправи обратно и свръхестествено - съсъ скелета си в сутрешната пушилка.
Въздишка с женски тон се изтръгна от мъжките усти на зяпачите. Дребосъкът от кабината на машината слезе втрещен и застана пред пастта на фадромата, сякаш готов да пренесе себе си в жертва на тежко ранената къща…”
После… После всички виждат, че къщето не иска да умира, проплаква със скърцането на скелета си и пак се изправя… Докато машината с двете си огромни колела не подновява злокобното си начинание.
„…Фадромата я натисна отново. Но някак без стръв и работно желание. На лостовете й беше трудовата книжка на тракториста, а не сърцето му. Под мощните й стоманени напъни конструкцията се прeдаде. Падна с праха на раздробяващите се тухли. Рухна, а гредите й щръкнаха като ребра на убито животно.
И хората се спуснаха. Да грабят.
Това беше…”
И е… Сега. Днес. Пред очите ни, които виждат как малко по малко, ден след ден, някой се сили с фадроми или без фадроми, с уж благоустройствени, демографски или идеологически „проекти” да убива българското село. Да го заличава ведно с белезите му, оставени върху собствената му земя, стръвно спуснал се към нея за ненаситен грабеж…
Един свят, който ме е родил и в който съм израсъл. И после забравен. Забравен в житейската ми суета да тръгна по пътищата в търсене на „нова цивилизация”.
Днес, в залеза на годините си, с радостна изненада го преоткривам същинския в книгите на Николай Илчевски. И ми се приисква в часа на самия им прочит да извикам този свят в бащиния двор пред срамежливата ни в старостта си кирпичена къща и да го прегърна… Онази позната ви сигурно прегръдка с преплетената в нея вина и молба за опрощение на детинския грях, че съм го изоставил… И да му кажа колко съм бил беден във всичките години на неговото отсъствие в моето битие.
Последните три книги, които прелиствам от първата до последната буква, са „Записки от селската кръчма”, „Крадецът на слама” и „Репортажи от Нищото”. Избрал съм ги не по реда на издаването им. И ги връщам на първия ред на най-близката ми книжна лавица. За да мога в дни на радост или на душевна тегоба да се потапям в разкоша на българската реч, да черпя мъдрост или пък вяра, че „Къщето, което не иска да умре” /”Записки от селската кръчма”/, винаги ще изправя обгорения си скелет и ще обезсилва с невижданото от нас нейно величие онова желязно чудовище с двете огромни, смазващи всичко пред себе си колела… Къщето няма да се предаде…
И дай бог хилядолетия да остане живо. Такова, каквото е - дори само с едната кирпичена стена, върху която стои залепено от километрите паяжини едно избеляло ковьорче, шито от ръцете на мама…
Защото, простичко казано, и занапред ние няма да можем без него…
