Георги Гривнев

Откъде иде името на село Мугла, не се знае. Предполага се или от мъгла, или от могила. Кой е стъпил тука за първи път, откъде е дошъл, на кой бог се е молил, от кой извор е отпил глътка вода, под кое дърво е отхапал най-сладкия залък?

А на мене все ми се струва, че когато дечурлигата от Горна махала на Пашмакли /Смолян/ играели на криеница, едно момче се е отдалечило и тъй дълбоко се е криело, че после не могло да се завърне, не разпознало обратния път и останало завинаги в тия зелени баири, плискани от дъждове и потънали в тайнства.

Друго може да няма в Мугла, ала вода - колкото щеш. Затова и стар Люман е казал: “Ако Яза се загуби, и селото ще се затрие!” Изворите тук утоляват жаждата на толкова планинци, че жаждата е все по-неутолима и непреодолима.

Защото водата иде от дълбините, а хората - от далечността. Мугленци са грубовати и същевременно нежни, гостоприемни и недоверчиви, до болка открити и до радост отворени, с молитвени очи и набраздени от угар ръце. И както могат да пеят, тъй и да замлъкнат. Както произнасят благословия, тъй прошепват и клетва.

Балканджията обожава птицата - тя лети високо, ала и каца на дланта му, стрелка се в безкрая, но и кротко се прибира в гнездото. Ако е на чешмата, ще я изчака да се напие и едва тогава ще положи шепи под чучура.

И колкото по-тъмна тук е нощта, толкова по-светъл е денят. В пожълтелите хроники на миналото са вече зверствата на Кара Фейзи и Дели Кадри по време на изверяването. Първият бил по-милостив, но в един-единствен случай - когато му поднасяли фес, догоре пълен със златни лири. По предание, тук е имало два християнски храма - “Света Елена” и “Света Богородица”.

Родопци благоговейно пристъпвали към иконата на Божията майка, целували я, молели се болести да не ги спохождат, децата им да растат живи и здрави, а бедната земя да ражда ръж и царевица.

Дядо Люман обвивал иконата и я пазел в сандък - сред домашния шаяк, сред прежди и нови пешкири. И когато надвисвала опасност, война или непознат смут, жените вземали иконата, пъхвали я в топлите си пазви, носели я чак в Искеча /Ксанти/ и пак я връщали.

Мугленецът коленичи пред бог, хляб и гроб. Белият равнец е неговият знак за чистота, зелената детелина е залезът, по който дълго съзерцава, а по изгрев, когато гергьовската роса блести до ослепение, той си умива лицето с нея и очите му светват още по-мечтателно.

Сигурно в един такъв хубав пролетен ден момък зърнал мома Рада, обърнал се към приоблачния връх и тихо запял песента за бяла Рада с очи - черни като Пихтювите череши. Никой не е разгадал защо се пеят толкова много песни край Яза - дали защото мъката е по-дълбока и безутешна, дали защото радостта е безстременна и спонтанна, дали защото хлябът е по-труден и затова по-сладък, дали защото сребърните струи на чешмите галят стъпките на странника, дали…

Местността Одабашийца познава дъха на балканджията, но и той я познава като пръстите на ръката си. Всяка пътека знае къде излиза, къде се драпа и къде присвива колене по надолнището.

Навремето е купена за 475 гроша, а само иглолистните гори са 800 декара. Житницата на Мугла е Колацкото! Паржанска барчина, Балабанов чукур, Орела, Дангаловото - все местности с български имена, придъхани с нещо езическо - по-старо от огъня и по-силно от любовта.

Земята изстисквала потта от тялото, макар и орачи, и косачи, и говедари да знаели - ходжа и поп лъжат, тор и масло - никога.

Мугленци почти не се карат, не предизвикват свади и не вдигат брадви за синур. Рекат - всекиму е отредено два метра, какво повече, сгода да има, лошотия да се не плоди.

А брадва се вдига само срещу дърво - ще окастри клонака, ще нареже грохнало дърво, ще катурне онова, което е маркирано - пък то е или дърто, или криво, та пречи на по-младите да растат.

Родопчани добре знаят - кривата опашка /оралото/ храни, овчата - облича. И ако лъжат, лъжат кравата с “логунь” - та да спусне мляко от вимето си.

Мугленецът е доверчив, понякога наивен - вярва на врачки, баячки и ходжови муски. Та нали тежки беди го връхлитали, болести го нападали. И давал за садъко, за премеждие това, което другият нямал, което е чисто и изработено със собствените ръце.

Тогава се прихващало! Навремето в Мугла върлувала едра шарка - от едната страна на реката били ропчавите /с белези/, от другата - гробчавите /умиращите/. Решили да изнесат болестта надалеч от селото.

Във всяка къща месили питки и ги мазали с мед - да я изпратят „блачка и меденка”. Напълнили торбите с питки, натоварили ги на кон и ги откарали на Карлък. Болестта била толкова тежка, че конят едва се изкачил.

Когато стигнали и го разтоварили, конят се отръскал. Минала вихрушка и отнела всичко. Така се отървали от едрата шарка. Оттогава е и песента:

От село е дошел тежкана болес,
тежкана болес, едрана шарка.
Та избира, та прибира.
Избрало е, прибрало е
един юнак и една мома.
Юнакан е пригалчалу,
пригалчалу, придумалу:
„- Майко, майко, мила майко,
феднъж са сме разбулели
сас моено парво либе,
и феднъж щим ще умреме.
Да ни погребете едно до друго.”
Лежали са, болнели са,
болнели са, умрели са.
Сбрали са се двене майки,
двене майки, две душманки.
Погребли ги по на барчина.
На юнака пораснал бел трендафил,
на момана - комунига.
Духнало е лихан ветер,
та сабрало двана варха.
Де са чули двене майки,
двене майки, две душманки.
Зели са си остри брадви,
отсекли са бел трендафил,
потекла е желта вода.
Отсекла са си комунига,
потекли са ясни карве.

Мугленецът най-добре се чувства там горе, на барчината, в гората и на път. Да чува шума на бориките, да следи печата на подковите на конете и катърите, да се заглежда в орлите и техния летеж над върхове и скали, да се опива от сребърния звън на чанове и тюмбелеци, да се унася от мириса на треви, смола и папрат.

Когато гората плаче, и той скърби, когато завали дъжд след дълги, сухи дни, благославя облака и небето, когато затихнат долища и картъли, и той се умълчава. Планината има тайни, които обитателят не може да разчете.

Човекът има тайни, в които планината не надзърта с любопитство. Мугленецът проправя пътеки, край които или чешма ще съгради, или дърво ще засади, или сушина ще направи. Но най-хубавите пътеки водят до сърцето и до непознатото…

И като казах до сърцето, значи и до любовта. Защото, както пише Петър Пеев, който през целия си живот е бил тук учител, иначе роден в Гела, завещал къщата си на държавата: “Любовта не се заплаща с нищо друго - освен с ударите на сърцето!”

Всички са подвластни на тази желязна магия - и Асен, и Софка, и Хатидже, и Вергил, и Камберка…

Разказва се, че стар Адрахман на младини галил момиче до умиране. Но родителите го дали на друг от село Брезе.

С мъка, тежка като воденичен камък, но и с обич, от която думите бягали, се обърнал той към слънцето: “Дано даде сайбията сва вечер да си другаде невяста, а догодина, през лятото, да си при мене!”

Сбъднала се като чудо молитвата. Мъжът на мугленската невяста паднал от орехово дърво и се убил. Вдовицата се върнала и се събрала с Адрахман - щастливи и честити. Това е било преди повече от сто години!

Друг случай. Ахмед и Софка се обичали, ала баща й и майка й я изпратили с друг. Любовта на Ахмед преминала в отчаяние, отчаянието избило в клетва.

И когато сватбарите отвеждали невястата от селото, минали покрай градината на Ахмед, който тогава плетял витви за оградата.

Изравнили се младоженците с Ахмед, а той свил една витва и си казал, без никой да го чуе: “Завързвам момичето - никога да не стане майка. Да няма деца!” След три години Ахмед научил, че Софка не можела да се сдобие с рожба.

Обикаляла по врачки и ходжи, но напразно. Домиляло му на Ахмед, добро сърце имал, отишъл на градината, спомнил си на коя витва изрекъл клетвата и я ройнал.

Софка родила насетне три дечица, но си останала далеч от този, който я галел до последния си ден.

Много имена на местности край Мугла напомнят за кървавото минало - Червената скала, Анкин баир, Курбанища, Зиринското и други. На хвърлей разстояние е Касъка, на повече път - Чамла. Чамла закриля селото от мълнии и гръмове,

Касъка - от ветрове и вихрушки. В местността Девебуйно има голяма, дангалешка, както й викат мугленци, пропаст, на която дъното не се провижда. Наблизо мугленец пасял конете си.

Минали трима башибозука, отрязали дясното му ухо и хвърлили родопчанина в бездната. На отвесната стена на джендема имало издатина и той се задържал на нея.

Измъкнал се и вечерта отишъл в кафенето на Барбонелови, където разказал за случилото се. Вътре, в дъното на кафенето, били и башибозуците, които нашенецът разпознал.

Избягали те, а мугленци хукнали подир тях. Настигнали ги в местността Жунупата, където застреляли изоставащия Махмуд. Мястото, където го погребали, и сега е Махмудов гроб.

Мугла е притисната от баири, но не се уморява да се надига на пръсти, за да погали отиващите си лъчи. За да зърне през раменете на ридовете, през зелените вълни на горите - Карлък, това свещено място.

Там родопчани ходели да спят през нощта, а утринта посрещали слънцето. Тогава, призори, от върха, се виждало Бяло море, накъдето в далечни времена кехаи и овчари водели многобройните си стада, но пак се връщали при Яза, при извора, на който гасели жаждата си; и при Карлък, при върха, където утолявали неугасимите си копнежи и несподелените си, и затова толкова хубави, мечти….