Естетиката и идеята за творчеството у Ивайло Петров

Панко Анчев

1.

Това е най-важният и най-трудният за отговор въпрос на естетиката и литературознанието. А каква естетика ще изграждаш, ако не успееш да разгадаеш тази загадка и да установиш закономерностите, логиката и механиката на процеса. Нали смисълът на изкуството е да въплъти в себе си живота, да покаже в цялата му пълнота, но като видян от очите на твореца, обществото и времето. Защото литературата е дело лично, но и обществено; тя едновременно свидетелства за обществото и времето, но и изразява техните идеи, представи и мислене.

Ние не можем да изучим как точно животът се превръща в литература, защото това е тайнство по Божия воля. Но ние можем чрез опита на различните писатели, по техните свидетелства как това става при тях, да изведем някаква типология.

Защото все пак дори и при толкова много и различни писатели, пишещи на различни езици, но и в различни времена, национални и естетически традиции, има нещо общо между тях в това човешко по Божия дело воля и сходствата са естествени. Те трябва да бъдат описани, анализирани, обобщени, за да се изведе някаква рамка, вътре в която познанието за света  и живота се преобразува в литература.

Самонаблюденията на писателите над личния им творчески процес са не просто интересни и любопитни, но и изключително важни. Стига, разбира се, да се четат внимателно и адекватно, за да се формулира главното. Когато четем писателските изповеди, неизбежно ги съотнасяме върху творчеството на авторите, за да подкрепим или опровергаем изводите, които писателят прави за себе си. А в доста случаи и за други творци.

Ние наистина трябва да умеем да четем този тип литература, а не да се плъзгаме по факти и подробности от личния живот на твореца. Литературата е обществено дело, ала творческият акт е индивидуален и неповторим. Чрез него писателят става част от общественото дело и внася своя принос в познанието на човека и живота.

Естетическите и творческите принципи на писателя Ивайло Петров са още по-ценни, защото той заема особено място в националния литературен процес от втората половина на ХХ век.

Книгата му „Объркани записки” разказва и свидетелства как животът, който писателят наблюдава и живее, се е превърнал в литература; колко продължителни и мъчителни понякога са усилията да се намери сюжетът и се очертаят образите на персонажите; да се формулира по художествен начин истината за обществената реалност и живота.

Всички писатели се самонаблюдават и самоанализират, опитват се да проследят и формулират как житейският им опит, преживяванията, мислите и чувствата им се преобразуват в стихотворение, разказ, роман, повест. Но малцина са тези, които притежават дарбата да изразят всичко това, да го пресъздадат рационално и убедително. Не е лесно.

Затова пък тези, които притежават тази дарба, ни оставят важни за литературознанието и психологията на литературното творчество документи и свидетелства за научни изводи.

Този род изповеди на писатели и опити да формулират своите основни художествени принципи и естетически идеи също като всяка литературна творба изразяват времето и свидетелства за процесите в обществото. Те разширяват и обогатяват представата за историята и времето и ни откриват някои от тайните на художественото творчество.

2.

Ивайло Петров не пише критика; малко са неговите литературни портрети и есета за художественото майсторство. Той просто по друг начин, характерен за писателя, а не за критика, тълкува литературата, размишлява за нея и я анализира проникновено. Писателят „нахвърля бележки”.

Така му е по-удобно, а и никой няма да прояви към него по-сериозна претенция към написаното. По този начин са композирани неговите „Объркани записки”. Те са като дневник, работен бележник, изповедник.

Малко са нещата, които са пряко посветени на проблемите, които тук се опитвам да разгледам. И точно в това е прелестта на книгата и нейното огромно значение. Защото проблемът е обхванат от автора в широта, а не в рамки, от които той винаги излиза. По тази причина книгата трябва да се чете внимателно, а не преднамерено.

Какво означава това?

Това означава, че за Ивайло Петров всичко е предмет или сюжет за литературата. Книгата е многожанрова, защото по различен начин писателят подхожда към темата и проблема и търси техния смисъл.

„Думите, пише Ивайло Петров, са мъка и особен вид удоволствие.” Всички писатели споделят, че им е трудно да намират думите и че литературата е трудно и мъчително занимание. Думите на всички бягат, не се подчиняват; те имат своя воля и пристават единствено на този, който успее да ги покори със своя талант.

Те трудно се намират, ала въпреки всичко великите писатели имат огромно по обем творчество. Което означава, че все пак се справят с „мъката над белия лист”. Впрочем, те сами си знаят как това творчество е толкова обемно и колко лесно думите ги спохождат.

Ивайло Петров уточнява все пак: „Нека се утешаваме с другото правило, че в литературния свят има балзаковци, но има и флоберовци”. Т. е. писателите са или твърде продуктивни, какъвто и френският писател Оноре дьо Балзак, или пишат бавно, с много усилия и прецизност, докато намерят единствената дума, както пише Гюстав Флобер. Важен е резултатът.

Резултатът е важен за читателя и изследователя. Ала за самият писател е важно да е постоянно вдъхновен и думите да не го измъчват, а да идват при първия повик.

В „Объркани записки” са включени два спомена за големи български писатели - Светослав Минков и Никола Фурнаджиев. Ивайло Петров разказва за техните личности, за поведението им в обикновени житейски ситуации, а почти нищо не говори за творчеството им. Той се опитва да прави анализ на Елин Пелин, а за своите съвременници и колеги от издателството „Български писател” споделя няколко любопитни истории, на които е свидетел и в които сам участва.

Идеята на Ивайло Петров е да представи писателя като обикновен човек с напълно човешки слабости и увлечения, живеещ живота на целия народ, естествен и човечен. Тези качества се проявяват по различни начини у различните творци. Не те обаче определят качествата и значимостта на един творец.

Можеш да се обличаш още по-старателно от Св. Минков и с по-висок вкус от неговия; можеш да колекционираш и по-странни предмети от неговите, да не говорим, че можеш да си много повече от него готов да помагаш и съдействаш на близките и приятелите си, и пак да не си истински творец.

Светослав Минков е голям писател, но едва ли без тези свои странности той би бил такъв, какъвто е. Защото ако не беше такъв, какъвто ни го показва Ивайло Петров, той би бил с много по-малък опит и склонност да наблюдава онова, което наблюдава с тях и заради тях; щеше да бъде безразличен към необичайното и в най-добрия случай просто щеше да бъде друг тип писател.

Същото се отнася и до Никола Фурнаджиев. Фурнаджиев е удивителен поет, пресъздал и изразил енергията на личността и обществото, събирана и нагнетявана в техния избор на верния исторически път. Тази енергия избухва, разкъсва преградите, които я задържаха и поезията придоби нови изразни средства, нова тоналност, проблеми, сила.

А Ивайло Петров ни разказва за рибарските страсти на великия поет, за неговата всеотдайност и могъща чувствителност. Но забележете какъв вулкан от страсти е той, дори и когато почти до самозабрава пие бира и разказва истории на своя знаменит слушател. Да, писателят можеше да ни покаже двамата си колеги в различни ситуации. Но сега ние ги виждаме в автентичен вид, защото са наистина хора естествени.

Писателският талант превръща житейските впечатления и познанията за живота в най-обикновените преживявания на автора. Човек с различна от другите нагласа и чувствителност вижда, усеща и възприема повече. А това означава, че и повече неща ще изобрази в своите творби.

Затова аз смятам, че епизодът с Светослав Минков не случайно е поставен в началото на книгата. А след него започват ловните случки на Ивайло Петров.

3.

На друго място анализирам някои от т. нар. „ловни разкази” на Ивайло Петров. От „Объркани записки” се потвърждават наблюденията ми, че разказите се отличава от традиционното представяне на т. нар. „ловджийска тематика” в българската литература.

За българската литература ловът, ловната страст, убиването на животни и страстта да убиваш е постоянен нравствен проблем.

Разкаянието и недоумението на ловеца, че е тръгнал да убива; че това убийство съвсем не му необходимо, за да живее, поради което съвестта му се терзае. И то много повече отколкото терзанията за причинени страдания на хора.

Странното е, че никой не укорява ловеца - поне не и в рамките на която и да било творба на тази тема. Но той продължава да се укорява и не може да се спре.

Нашите писатели - анималисти обичат да разсъждават върху този проблем. Той изглежда високо нравствен, екзистенциален и дори антропологичен, понеже засяга и природата на човека.

Интересното е, че нашата литература и нейните писатели не обсъждат примерно професията на тези, които колят животните в кланиците или изобщо отглеждането на животни за месо.

Макар че там се избиват огромни количества домашни животни и птици, чийто живот е нарочен за да се угоят и дадат хубаво месо. Нима те имат по-малко право да живеят свободно отколкото дивите животни, към които се запътва ловецът, за да ги убива? И нима е нужно да ги убива?

Подобни въпроси и дори опи за „надничане” в света на тези „хекатомби” никоя литература не си е задавала и не е правила. Защото са нелепи. А и обстановката в тях е грозна, мръсна и неприятна. За дивите животни обаче това предизвиква раздиращи съмнения…

В „Преди да се родя и след това” Ивайло Петров пресъздава „ритуала” колене на прасе. И му придава „езически характер”, защото е свързан с много радост, игри, народни веселия. Коледа идва, рождественският пост приключва и е време хората да се повеселят. Веселбата започва още с клането.

Ивайло Петров свързва ловната страст с някакъв атавизъм у човека, оправдан с нагона за изтребление. Нагонът се проявява и във войните, където се избиват милиони хора. Той оправдава ловеца, като му създава повод и причина да излезе сред природата, за да „свърши нещо”, а не да се разхожда из нея безцелно.

Ловът и ловната страст са някакви атавистични потребности, избуяващи у някои хора. Като средство за търсене и осигуряване на храна той е полезен, защото човек си е осигурил много повече възможности за тази цел и е създал цяла индустрия заради нея. И според мене няма нищо безнравствено тази страст да се прояви у някого и да го накара да тръгне да гони дивеча и да се радва на успехите си в стрелбата.

Но сред природата се изострят усещанията за безкрай и вечност, за красота, която човек сам не може да си сътвори, за свобода и хармония. Ловът на днешния човек е, така да се каже, вид състезание с природата. Когато ловецът уцели дивеча и го убие, има основание да се смята за победител и убитото животно е наградата от състезанието.

От друга страна, срещата с природата, преследването на ловната цел, постигането на успех и радостта от него провокират у умния и чувствителен човек въпроси за самия него и за смисъла на живота изобщо. Аз мисля, че това поражда въпросите, над които размишлява и Ивайло Петров.

Не всички писатели са обладани от ловни страсти и желания. Не всички се увличат по гонки на животни, стрелби, трофеи. Но за смисъла на живота размишляват повечето.

Търсенето на смисъла на живота е явление на модерната епоха, когато личността се отделя от Бога и смята, че е взела съдбите си в собствените си ръце. Тогава човек започва да се пита за какво живее, защо умира, какви цели да си поставя. На тези въпроси обаче отговорите за в християнското учение и който ги е усвоил и вярва в Иисус Христос, не ги задава.

Или по-точно, задава ги, но като въпроси за това как по-силно да вярва, да се кае и иска прошка за греховете и прегрешенията си. Това на модерния човек му се струва твърде елементарно и дори нелепо.

Той смята, че впускането му в подобни търсения, раздвоенията на душата и съзнанието му, терзанията, че е безсилен пред смъртта, са знак за усложняването му, за излизане от елементарните нагласи, в които е живял през средновековието.

Защото знае как и защо Бог и сътворил човека по свой образ и подобие и защо го е изгонил от Рая, правейки го смъртен. Средновековният човек знае какъв е смисълът на живота му и не роптае срещу него.

Но модерният човек е различен. Той не приема предопределеността - още повече наложена му от Бог, в чието съществуване или се съмнява, или направо отрича. Това съмнение у българина е резултат именно от модерното и буржоазно съществуване, а не от „насилственото налагане на християнството” и езическия дух на българския народ.

Ловът за Ивайло Петров освобождава човека от задръжките на ежедневния му живот и го открива почти изцяло такъв, какъвто е. Страстта разрушава задръжките и премахва съображенията и правилата, които иначе стриктно следва.

В ловните му разкази човекът е по-важен и от природните картини, и от „човещината” на животните, тяхната красота и трагична смърт. Те, разбира се, присъстват в прозата му, ала са повече като контрастен фон на проявленията на човешкия характер. Това отличава Ивайло Петров от другите наши големи писатели - анималисти.

Тъй като и тук проблемът се отнася до човека и неговата нравственост, както и до смисъла на живота и страха от смъртта, писателят търси сравнения и противопоставяния, за да се откроят както човешките слабости, така и неговите изконни добродетели.

Но сякаш за него най-интересни са слабостите и върху тях той се съсредоточава. Ивайло Петров се удивлява колко различен става човек, когато му предстои да отиде на лов. Той е неспокоен, нервен, безразсъден дори. Толкова е силна стихията, която го е обзела, че дори нощем не спи или сънува кошмари.

Ловът си има правила, по които се организира и провежда. И йерархия. Но и солидарност. Своеволието е недопустимо. Недопустим е и егоцентризмът и затова самочувствието и личната воля винаги се подчиняват на общото дело. Тук няма първенци; всички са добри и са съучастници, а не се състезават помежду си.

Не е пресилено да се каже, че ловуването е проявление на някакъв модел на обществено устройство, в което се събират хора и които знаят, че трябва да се подчиняват на строги правила, за да изпълнят целта, заради която формират това устройство.

Ивайло Петров обаче почти винаги показва съществени вътрешни противоречия, конфликти, възникващи проблеми, които заплашват единството. Извън самия лов хората са различни и заживяват по своему и както са привикнали. Сякаш не ги е имало. Ловът е друг живот; в него хората са различни от онова, което са в ежедневието.

4.

Ивайло Петров живее и твори във времето, когато започва рязката миграция на селското население към града. Но и на не по-малко рязката промяна в структурата на българската интелигенция. Голяма част от нея вече произлиза от селото и почти до края на 80-те години изпитва някакви комплекси спрямо другата част, която има градски произход.

Този комплекс се проявява отчетливо и в българската литература сред 60-те години в т. нар. тогава „селска тема”. Селската тема е темата за носталгията по българското село, което според нейните автори се развива заради обезлюдяването на селата и изобщо заради разрушаването им и отчуждаването на селянина от земята и домашното животно и превръщането му в гражданин.

Историята на българския литературен процес обаче показва, че тази тема се появява в литературата и активно се разработва още непосредствено след Първата световна война, когато и в селото навлизат буржоазните отношения, а самият селянин става или селски буржоа, или селски пролетарий.

Тогава на него му се налага да напуска дом и род, за да се прехранва в града. През 30-те години на ХХ век процесът на обуржоазяване на селото се ускорява и в селото възникват нов тип отношения, противоречия и социални конфликти.

Но кой знае защо като причина за обезлюдяването на българското село се смята кооперирането и уедряването на земята. Тогава се променя мащабът и характерът на селскостопанския труд.

Изисква се създаването на нов тип логистика: пътища, язовири, огромни масиви с еднородни култури, високо производителна техника. Това, най-малкото, прави контактът на селянина със земята и животното бегъл и чисто производствен, а не пряк и с любов.

И цялото му съзнание и енергия са насочени към масовото производство. А тогава по-рядко ще се радва на природните красоти - да не говорим, че не усеща себе си в природата и на земята.

Литературата ни обаче наложи мнението си, че сега именно настъпва краят на селото. Може би защото процесът изведнъж засегна много хора едновременно и ги извади от селото и ги засели в града, промени работата им и начина им на живот.

Носталгията по селото се прояви и в противопоставянето на селския и градския начин на живот, тяхната нравственост, начин на мислене и чувствителност. Хубавото, доброто, истината за селянина останаха в миналото.

Кооперирането на земята и уедряването на селското стопанство разрушиха национални добродетели, нравствени норми, представи и критерии за добро и красиво. Разрушен бе селският примитив, а на негово място дойдоха различни „общочовешки ценности”.

Тази теза прокарва в творчеството си, но и в размишленията си за живота и литературата, и Ивайло Петров. Повестта му „Нонкината любов” и романите „Мъртво вълнение” и „Хайка за вълци” са посветени на дълбоките и радикални изменения в живота на селото и произтичащите от тях последствия в човешките взаимоотношения.

Но бележките му върху този проблем в „Объркани записки” са много интересни и съдържателни. Те свидетелстват за настроенията сред българската интелигенция и за отношението на обществото към тези трансформации.

На сегашното опасно опустошаване и наближаващата смърт на селото се противопоставят спомените от миналото. Някогашното село не е по-хубаво, нито по-красиво или по-лесно и удобно за устройване на бита и изявата на личността, ала е по-чисто, естествено, примитивно и честно.

И в разказа за миналото се промъква иронията, но тук тя е по-сдържана и само подчертава отдалечеността на реалността, която се възпроизвежда в спомена. Тя още не е  разрушаване на цялото и установяване на принципа „всичко е позволено” - както беше в разказите и в някои от повестите на писателя.

Тук не се цели противопоставяне на миналото срещу настоящето, защото е безсмислено миналото да се идеализира и да се твърде, че е било по-добро от настоящето. Но то не бива да се забравя. А как и защо да се забрави, когато всеки го носи в себе си, преживява го отново по различни поводи и причини.

Не бива също така да се отрича и заклеймява, да бъде осъждано и определяно с негативни определения, само защото настоящето по някаква причина го е отрекло и е решило да го зачеркне веднъж завинаги. Или да се изваждат от него периоди или факти, събития и явления, които да бъдат представяни като положителни, а останалите да бъдат осъждани.

Литературата винаги се стреми към някаква обективност и справедливост. Всяко време трябва да се преценява според неговите собствени критерии и представи за добро и зло. А не да му се приписват оценки, валидни за други времена.

В „Объркани записки” Ивайло Петров подхожда към темата и проблема за селото по-скоро като интелигент, произлязъл от селото, чувстващ недостатъци в себе си, не успял да запълни празнотите в общата си култура, за да се почувства съвсем пълноценен с останалите си колеги. И се опитва да обясни причините за това.

А причините са в това, което другите не познават, гледат го от високо, а то е богато на живот, нравственост, красота и сила.

5.

Две новели има във втората част на книгата „Объркани записки”: „Селският сбор” и „Нашето семейство” (разбира се, заедно с частите от „Преди да се родя и след това”, които са включени в тази книга), които потвърждават моите думи.

Богатството на този отминал и сякаш мъртъв свят е в неговата нравственост. Грубите отношения, примитивният бит, липсата на елементарни условия за живот, бедността раждат здрав морал. Хората могат да говорят невъзпитано, да употребяват вулгарни думи, да псуват дори, но това не означава, че са негодници.

Напротив, това им поведение е защитна стена срещу постоянните опасности и заплахи върху тях. Те рядко си позволяват да се размекнат, да отронят сълзи, да се разчувстват, докато слушат някаква тъжна история. Но бързо се възвръщат в обичайното си състояние, защото не знаят какво може да им се случи, докато дълго са извън себе си и се отдават на чувствата си.

Гостоприемството им, при цялата им бедност и немотия, е удивително. Особено на сбора. Сборът е нещо като „национален празник”. Той се празнува от всички. Портите на домовете са широко разтворени, защото всеки е добре дошъл и очакван.

На този ден, поне Ивайло Петров така го показва, хората са свободни, открити, гостоприемни. Въпрос на чест е някой да ти дойде на гости - бил той роднина или непознат. Семействата се подготвят за празника цяла година.

Може цяла година къщата да е неподредена и мръсна, но за сбора тя светва от чистота. Защото този ден е ден на отворените сърца, щедростта, радостта.

Ивайло Петров разказва как той самият като дете е празнувал сбора и как се е опитвал да похарчи дребните пари, които гостите му подаряват.

Някогашният селянин обича „да излиза от себе си”, от страховете и тревогите си, от своята материална бедност дори, за да придобие свобода и се изравни със съселяните си. Но това е празник, който се празнува не на площада, не в общо съдружие, а по домовете.

Общността се постига не чрез събирането на едно място, а чрез подготовката на цялото село за деня и готовността му да посрещне гостите си. Оставянето на външните порти широко отворени е покана към госта, но и прокарване на невидима нишка към цялото село и към роднини и близки от близо и отдалеч.

На този ден можеш да харчиш пари за щяло и нещяло, именно защото си свободен и защото утре вече няма да имаш това право. Сергиите с играчки, люлките, въртележките, „игрите на щастието” (както днес евфемистично ги наричат) са, така да се каже, „отворите”, от които изтича тази свобода воля, с която се задоволяват дребните капризи и прищевки.

В новелата „Нашето семейство” за разлика от „Преди да се родя и след това” няма ирония. Разказът е спокоен и съкровен.

Но и изпълнен с размишления за живота и смъртта, за човешкото достойнство, за радостта от живота и ужаса от смъртта, за усилията, с които едно момче от село, живяло в бедност и безпросветност, се опитва да влезе в големия свят на науката и култура, на града.

Такива деца са принудени да напуснат своя свят, да се откъснат от дом и семейство, за да се осъществят и заемат мястото в живота, което им е предопределено. И няма да се откажат, въпреки че плащат висока цена за това.

На тях не им е позволено да останат там, където са родени, защото са длъжни да изпълнят предназначението си. Някои навярно им завиждат, но то е защото не са преживели техните емоции и душевни страдания.

Нашата литература малко се е занимавала с този проблем. Показвала го е, но повече илюстративно, констативно, но не го е разработвала задълбочено и пространно. Ивайло Петров се е опитал да направи такъв опит.

Интересни са афористичните обобщения, които заместват развиването на сюжет. В едно изречение се събират емоциите, душевните тежнения, работата на ума за приспособяването на младия човек и по-сетнешните изводи за тези усилия.

И в примитива на селото човек получава възпитание, разбира кои са нормите, които не бива да нарушава и какво трябва да е отношението му към другите хора - близки или далечни. Най-строга е забраната да лъжеш и крадеш. Лъжата и кражбата са най-тежките грехове и те се наказват изключително строго и безпощадно.

Впечатляващ е разказът за псувните и наказанията в семейството на Ивайло Петров. Не е необходимо да си образован, да си чел книги и да си общувал с „културни” хора, за да оцениш колко отвратителни са псувните, грубите думи.

Затова и майката на Ивайло Петров го наказва толкова жестоко. Той трябва да знае и помни, че не бива ги употребява, за да не мърси себе си и тези, към които ги отправя. Този случай е впечатляващ. Навярно такова грубо наказание е възможно в среда, в която псувните са ежедневие и никому не правят впечатление. Но и в такава среда те някому правят впечатление.

Един от най-силните и запомнящи се разкази в книгата е „Смъртта на майка ми”.

Аз постоянно подчертавам, че възстановявайки и показвайки света на своето детство и формирането си като личност, Ивайло Петров ни показва примитива на един свят, от който въпреки всичко е произлязла нова реалност.

И този свят, колкото и груб и некултивиран да е бил, е проникнат от духовна сила, нежност, споделена обич. Хората обаче не умеят и поради това не искат да афишират чувствата си - освен ако не е гняв, раздразнение, желание за мъст и наказание.

В такъв свят умира и майка му. Тази смърт, ако беше в друга някаква среда, би била трагична. А сега е просто част от природата, ежедневие, което леко и за малко ще пообърка, но после продължи досегашния си ход. Няма драма, няма трагедия. Жената умира, болна от своя живот в примитива, където няма нито лекар, нито лекарства, нито нормални грижи за нея.

Смъртта е общо за целия човешки и животински род наказание, наложено след грехопадението на Адам и Ева. То не е лично, не е „смъртна присъда” за престъпно погазване принципите на живота. Всички умират, но не всички се спасяват.

Зависи кой как е живял, докато е бил жив, как е носил изпитанията, които Бог му е давал; как и колко се молил и каял за греховете.

Затова не бива да се възмущаваме, както се прокрадва това в края на новелата, че еднакво умират и добрите, и лошите, и злодеите и праведниците. Те, разбира се, не умират по един и същ начин; по-важното е, че едните получават живот вечен с Бога, а другите - вечни мъки.

Атеизмът и атеистичната българска литература, размишлявайки за живота и смъртта, винаги стигат до заключението, че смъртта е несправедлива, че човекът не бива да умира.

Но или забравят, или не знаят, или смятат, че християнството не казва Истината, защото е идеология като всички други, а не откровение и Божествено учение.

6.

Всичко, за което Ивайло Петров разказва и размишлява в книгата си „Объркани записки”, е неговият автентичен художествен свят. Писателят нищо не е измислял, а просто е използвал личните си спомени, преживявания, изпитания, срещи, разговори, служебни сблъсъци, книгите, които е прочел, за да го пресъздаде.

Да, Ивайло Петров наблюдава и разсъждава за литературата като пресътворител на живота. Той е писател реалист и достоверността го интересува повече от формалните белези на литературата.

Литературата има своите правила и норми, установени от големите писатели и образците, които те създават. Затова за всеки автор е необходимо да изучава тези образци, за да извлече из тях опит и умение в своята лична работа.

Големите писатели трябва да се изучават внимателно, търпеливо, с любов и вдъхновение. Не учебниците, а тяхното слово е най-добрата школа за всеки творец, който иска да постигне художествено майсторство. Но не е лесно!

За Ивайло Петров Елин Пелин е този голям български писател, от когото се учи и когото изучава и анализира, за да установи как той постига изяществото на стила, дълбочината и многообразието на характерите, чистотата на показваните конфликти и начините за тяхното разрешаване.

Ивайло Петров обича Елин Пелин, защото вижда в творчеството му своя живот. Той може да възприеме това творчество първично, да го усети като близко и познато, да види в неговите герои свои близки и познати, а в сюжетите му случки и истории, които сам или чрез своите близки, роднини и съселяни е преживявал.

Истинският писател се привързва към близък по дух и подобен на него творец, който му е учител за цял живот. Как иначе да си обясним, че първото художествено произведение, което Ивайло Петров е прочел, е повестта на Елин Пелин „Земя”: „тук вече всичко ми бе познато. Почти всяко лято и в нашето селце правеха молебени за дъжд, в сушавите лета ги правеха и по няколко пъти. Струва ми се, че книжката се разказва за тези наши молебени, само че, кой знае защо, имената на местата и хората бяха променени.”

Няма как такъв писател да не спечели доверието на един толкова непосредствен млад читател, у когото се таи писателската дарба.

Впечатлението от „Земя” е толкова силно у Ивайло Петров, че той дълго търси обяснение как словото може да произведе такова впечатление и накара читателя дори да плаче. Каква е тази тайнствена сила в думите, та да произведат подобни чувства?

Писателят си обяснява това с понятието „дуалистично начало”, което смята, че е типично българско и характерно за Елин Пелин. Става дума за извечната борба между доброто и злото вътре в отделния човек, а не изобщо в света. Героите на Елин Пелин са подложени на такава непрестанна вътрешна борба, която им причинява толкова мъки и страдания.

„Авторът спокойно и като че ли равнодушно наблюдава тази жестока борба.” Той не се намесва в съдбите и действията на героите си, а ги оставя да изживяват докрай ситуациите, в които са принудени да бъдат, и да изпият докрай горчивата чаша, когато им е дадена. Защото е реалист и пресъздава живота такъв, какъвто е, а не какъвто му се иска да бъде.

Според Ивайло Петров той дори оставя злото да тържествува - толкова „краен” е неговият реализъм. Положителните му герои, смята той, „смирени и примирени, са олицетворение на пасивна нравственост.

Никой от тях не намира сили нито в себе си, нито отвън, да превъзмогне страданията си, да намери път на спасение и да застане срещу злото”.

Това наблюдение е много точно и вярно, ала то трябва да бъде обяснено, защото героите на Елин Пелин са реални хора от реално време и обществена система, която ги подчинява на себе си и определя техния начин на мислене и поведение, както и формира нравствената им същност и правилата, които да спазват.

„Богът на Елин-Пелиновите герои, пише Ивайло Петров,  е човекът с всичките му добродетели и несъвършенства. В него са заложени доброто и злото още от самото му зачатие и той не търси и не намира в християнската религия духовно изцеление.”

Това твърдение е във връзка с тезата на автора, че „нашата литература е „безбожна”, но в Елин Пелин християнското безбожие достига своя връх”. Проблемът за християнството и атеизма, за това дали литературата ни е „безбожна” и ако е, защо, е сериозен и дори бих казал екзистенциален за нея въпрос.

Обяснението, че българският народ е езически, не е вярно, защото не почива върху сериозни и доказани аргументи, а е просто една удобна за отричане на християнството изобщо теза.

Да не говорим пък за наложената теория за „насилственото покръстване”, която показва колко бегли и неверни за познанията на нейните създатели върху християнството и историята на неговото разпространение по нашите земи.

Елин Пелин и неговите герои, а и Ивайло Петров със своите, са атеисти по своя воля, а не защото народът ни е атеистичен и не е приел органично „насилствено наложеното” му християнство.

Макар че обективният анализ показва, че дори и у Елин-Пелиновите герои християнската нравственост надделява и човекът се смирява и прощава.

Но Ивайло Петров прави важна вметка: „но те живеят и проповядват религията не като догматици, а като мъдри земни мъже”. Той смята, че да си „догматик във вярата в Христа” е присъщо на елементарни и не достатъчно умни хора. „Догматик” означава за него нещо много лошо и дори противно.

Но ако не спазваш догмата и не изповядваш вярата си според „Символа на вярата”, то ти не можеш да си истински християнин. Писателят нарича тези герои „догматици”, просто защото не познава християнството и съди за него като атеист.

Елин-Пелиновият герой е герой на модерната епоха, който е оставен сам-самичък да се оправя. Той няма откъде да потърси и намери помощ. Но и сам на себе си не е способен да помогне.

Защото е изпълнен с противоречия. Външните сили обикновено са по-могъщи от способността му да им противостои и им устоява. Сложна е неговата природа, макар животът му да е устроен примитивно.

Примитивът обаче се разрушава и на неговото място идва друг начин на живот, за който героят не е готов и няма желание да се приспособи. Това поражда още една драма в душата му, която и без друго не е спокойна и в равновесие.

Така гледа на света и героите на Елин Пелин Ивайло Петров и наблюденията му са почти винаги точни и проникновени.

Ивайло Петров определя Елин Пелин като „безпощаден реалист” и „най-социално ангажираният” от нашите класици”. И добавя, че писателят класик обяснява човешкото страдание „не само с външни, социални и други причини, а със самата същност на човека”.

Аз бих разменил местата на двете тези и ще кажа, че Елин Пелин обяснява страданието не само със „самата същност на човека”, но и със социалните условия, в които той живее и на които се подчинява безусловно.

Мисля, че при тази подредба би могло да се каже, че той пръв в българската литература „обяснява човешкото страдание” по нов начин. Защото този авторов подход е нещо ново за българската литература и показва нейната зрелост.

Ивайло Петров многократно и внимателно анализира цикъла разкази на Елин Пелин „Под манастирската лоза”. Тези разкази са наистина едни от най-добрите в българската литература, а самият цикъл поставя доста въпроси пред изследователя на великия писател.

И. Петров смята, че в тях той е показал едно „трето измерение” в своите герои, което ги прави много по-органични и ги освобождава от схематизъм. Тези герои са духовни лица - монаси. Т. е. особен род хора за битовия човек. Не знам само защо Ивайло Петров смята, че монасите непременно са хора идеали и безгрешни.

Те са свети, защото са монаси и са се отдали изцяло на Божието служение. Но са хора и като всички хора са грешни, слаби, немощни. За Елин Пелин да покаже тази греховност е много важно занятие. Така той смята, че им отнема светостта и обезсмисля служението им.

Ивайло Петров харесва това му намерение и в анализа си го подчертава като подход на голям писател, доловил и показал „третото измерение”. А то според него е в „непосилната им борба да излязат от бездната на пороците, в които са попаднали”. От тази борба те излизат с непрестанни молитви, пост, покаяние.

То не е фанатично, а пълно отдаване на Бога, защото знаят, че човек със собствените си сили само и без Божията помощ няма как да се избави от греховете и да не се поддава на съблазните на сатаната. Тези хора са свети заради това именно, а не изобщо.

7.

Стана дума по-горе, че изводите от размишленията на Ивайло Петров за живота и литературата са превърнати от неговата писателска практика в главни художествени принципи.

В тях са описани и особеностите на неговия художествен свят, житейските и нравствените опори на неговите персонажи.

По тези разсъждение ние по-лесно можем да разберем творбите на писателя, да формулираме техните идеи и да оценим източника на силата на художественото им въздействие.

Обществото, което Ивайло Петров пресъздава и изразява, е много по-различно от индивидуалистичното. Индивидуалистичното е познато от българската литература.

Но сега то е развило нови свойства и качества, излязло е от традициите на модерната епоха и е прекрачило границата, отвъд която започва нова епоха. Тази епоха е разрешителна, толерираща упадъка, „всичко позволеното”, премахването на йерархията на ценностите. На българския свят това оказва поразяващо въздействие.

Едно ново зло се е появило и привикналият вече с реда и нормите на създаденото след септември 1944 г. човек е удивен и стъписан пред това, което се е изправило пред него и навлиза в душата му.

Ивайло Петров е писател на този преход. Той пръв усети и изрази дълбоките промени на времето и показа първите поражения върху личността и обществото. Но той остана големият майстор на реализма в българската проза от втората половина на ХХ век.