Елена Алекова

За стихосбирката на Илко Славчев „Любовта разсича планините”

Национален литературен салон
„Старинният файтон”, София, 31 януари 2022

С Илко Славчев се знаем от студентските години. Помня дори, че бяхме заедно публикувани във вестничето „Студентски глас” (бр. 4 от 15 април 1982 г.), издавано от Учителския институт - Шумен.

Той може и да не е обърнал внимание тогава на стихотворението над неговото, но и да е обърнал, едва ли би го свързал с мен сега, защото името ми там е сбъркано - от Алекова неизвестно как съм станала Петрова.

А неговото аз помня оттогава и до днес, ако и животът да не ни беше предоставял докъм няколко месеца възможности за общуване. Помня и стихотворението му, защото ми хареса, а знайно е, че начеващите в поезията, волно или неволно, се съпоставяме, сравняваме, учим от „батковците” в поезията…

По онова време Илко ми се стори тих, скромен, почтен, знаещ цената си, здраво стъпил на земята - разбира се, доколкото „здраво стъпил” е въобще състояние възможно за поетите.

Отличаваше се от основната маса „гении” и „генийчета”, отглеждани от Черняка (невъобразимия литературен критик Георги Черняков) в Литературния кабинет на младите писатели студенти „Димчо Дебелянов” (1958-1993) към Централния студентски дом в София, които - главно - шумяха и трещяха, пиеха като за световно и непрекъснато се надвикваха (поне по мое време).

А Илко впечатляваше със своето мълчание някъде отстрани, доколкото и аз отстрани мълчах…

Той може и да е забравил вече публикуваното си в „Студентски глас” стихотворение (беше без заглавие), а и днешните му читатели и почитатели едва ли са го чували, та ще го прочета, защото и досега ми харесва:

До реката върху лютивия пясък
са телата ни - припечени камъни.
Влагата диша и мърмори отвсякъде.
Гъсталакът е жилав и мами ни.
Зелено е, отчайващо хубаво.
Гората е майка на душите ни.
Маранята хоризонта издува,
той през една дупчица скришом въздиша.
Камък и корен в задуха любят се.
Блажени от устните на тревата,
златни бръмбари онемяват по буците,
а ние сме най-тъжните им приятели.

Впечатли ме и още ме впечатлява непринуденото образно мислене на начеващия поет - без поза, без причудливи внушения, без насилени метафори. Метафората тук в нейното движение от единия троп (човека) до другия (природата) и обратно, е естествена, жива - дотолкова, че придава някак на несъзнатото осъзнатост, одухотвореност, а на съзнатото - несъзнатост, смъгленост на ума, но острота на вътрешното зрение. Като че през поета говори природата. Като че през природата поетът мълчи…

* * *
В думите си за стихосбирката на корицата отзад поетът Ангел Малинов откроява увличаща особеност в поезията на Илко Славчев: „От първата му стихосбирка „Внимавай, косачо!” (1987) до последната засега - „Любовта разсича планините”, в стиховете му напира неудържим стремеж към дивата природа. Дивото наистина го зове. И мамещият мираж на върховете..”.

Но процесът е двупосочен… И дивото при Илко Славчев се стреми неудържимо към човека и дори някак му се подчинява, слуша го, готово е на всичко за него, колкото и невероятно да звучи това, изведено от контекста на поезията му:

ЛЮБОВТА РАЗСИЧА ПЛАНИНИТЕ

Ще кажете: Каква метафора! Навярно.
Върхове и извори тя преобръща.
Но когато се завърне кротко вкъщи,
не може никой в чудесата да повярва.

Да, подобно твърдение за повечето от нас, а може би и за всички нас (с едно-две изключения!) е красива метафора. Но за поета е истинна реалност. Планините наистина са се разсичали от неговата любов и той наистина е видял как тя ги разсича.

Защото, ако не би видял, едва ли би му дошло наум по-нататък какво точно от невъзможното любовта прави възможно, за да го напише - „върхове и извори тя преобръща”.

Незнаещият би написал нещо общо от рода на „за любовта няма неща невъзможни” или „любовта може да направи всичко”, защото няма как да знае, какво конкретно прави любовта, или би измислял и изреждал, заради самото изреждане, всичко, което му мине през главата.

Илко Славчев не обобщава дълбокоумно и зад-умно, нито изрежда каквото му е хрумнало, а свидетелства за онова, което е видял че прави любовта, което сам е преживял.

Друг е въпросът, че онова, което е видял, се сблъсква с онова, което другите виждат в любовта и според което формират очакванията си от нея и любимия („не може никой в чудесата да повярва“). Какво да се прави - чудесата се случват само на хората, които вярват в чудеса. За онези, които не вярват, чудесата са просто красива метафора.

* * *
Бих искала да се спра на чудесата…

„Любовта разсича планините”... Невъзможно е, ще кажат повечето от нас, а може би всички (с едно-две изключения)… Кажете ми тогава дали е възможно това: „Тогава Моисей простря ръката си над морето, и през цялата нощ Господ тласкаше морето със силен източен вятър, та направи морето суша; и водите се разцепиха” (Изход 14:21)?

Вярващите в чудеса, само поради своята вяра, ще кажат: възможно е. Невярващите - и те са неизмеримо повече! - ще кажат: глупости. А ето… В края на 2014 година вестник „Дейли мейл”, позовавайки се д-р Брус Паркър, бивш главен учен на американското Национално управление по изследване на океаните и атмосферата, твърди:

„Мойсей не е чакал чудо, за да раздели Червено море и да преведе през него народа си, а е познавал добре приливите и отливите въздействието на Луната… Смята се, че преминаването е станало през Суецкия залив, в северния край на Червено море. Там при отлив части от дъното остават сухи за часове, след това водата внезапно се завръща.Д-р Паркър не е първият учен, който предлага такава теория за обяснение на чудото в Червено море. Още през I в. пр. н. е. древният историк Антапанус пише: „Познавайки страната, Мойсей изчака отлива и преведе хората през морето, когато дъното беше сухо”.

Същевременно през 2015 година се появи съобщение:

„На дъното на Червено море откриха библейската армия, преследвала Моисей! Според водещи експерти, това може да се смята за първото твърдо доказателство, че историите от Библията са исторически факти, и на практика, че написаното в нея е истина! Египетското министерство отговарящо по въпросите по античността разпространи изумителната информация. На дъното на Червено море на 50 км от пристанището на град Раз Гариб в близост е открита цяла армия от Древен Египет, датираща от 15-ти век преди Христа! Според експерти армията е огромна, екипирана с невероятни доспехи и оръжия. Открити са няколко майсторски изработени колесници много скелети на коне. Според учените, тези войници са загинали, докато са ходели по суша, няма и следа от кораби! Причината за гибелта им е, че изведнъж са ударени от огромно количество камъни и пясък. Подобни доказателства се наблюдават при удар от цунами, което значи, че те са били изведнъж залети, докато ходят на място, което винаги е било дълбоко под водите на морето!”.

Така че, повярвайте, и любовта да разсича планините! А как става това? Да се надяваме, че учените нека тепърва ще „разшифроват”, обяснят чрез методите и средствата на науката тази загадка, чудото, удостоверено от поета…

Някой ще каже, че науката и археологическите открития нямат нищо общо с поезията. А защо да нямат? Та нали хилядолетия се е смятало (от определени хора), че библейските текстове са митове, предания, епос, история, реторика, поезия и едва ли някой, освен вярващите, е вярвал в разцепването на морето от Моисей.

А ето че хилядолетното неверие се пропуква наведнъж пред откритията на нашето съвремие. Поезията просто предшества науката. Понякога, както нагледно се убедихте - с хилядолетия…

* * *
И другото от чудесата…

„Върхове и извори тя преобръща”... Дали това е възможно, се е попитал всеки от нас, или просто е красива метафора, находчива приумица… Да оставим метафорите обаче, полета на вдъхновението, причудите на чувствата, лирическите и всякаквите лирически тълкувания…

Да излезем от черупката си, да прекрачим порочния кръг на ежедневията, в които се въртим и въртим без край, да се издигнем поне малко над делника, над земята, над себе си… Тогава може и да се доберем до познание за света, в който живеем, различно от познанията на триизмерното съществуване.

В стихотворението „Безтегловност” например позабравеният днес поет Георги Христов ни е подсказал какво ще видим, ако това се случи:

И тъй като е трудно да се каже
кое е горе
и кое е долу
във Вселената,
аз,
който съм роден на дъното
и винаги съм се стремял към него,
стоя, без може би да искам,
на някой връх!

Тогава може да видим и преобърнатите върхове и извори на Илко Славчев…

Трябва да се вярва на поетите. Непременно. Защото рано или късно - след много труд и пот и след безброй провалили се експерименти - някой учен все ще стигне до онези открития на поетите, промержелели ей така в опиянените им от любовта глави.

А любовта, повярвайте, е в състояние да промени посоките (горе и долу, ляво и дясно, навън и навътре), полюсите, перспективите.

* * *
Стремлението на човека към дивото при Илко Славчев не се проявява толкова във външен план, отколкото във вътрешен. Поетът, както всички знаем, е заклет планинар, един от най-добрите в България. И е естествено да е опленен, зашеметен от планината, да я обича, възпява, боготвори.

Но ми се иска да прекрачим външното и да се окажем вътре - там, където е скрито от очите, където е съкровено и често несподелимо. Имаме голям късмет, че Илко е поет, иначе едва ли някога бихме разбрали какво е в душата на планинаря.

А защо трябва да знаем това? За да ги разбираме, когато сме в тях влюбени, за да не ги мерим с обикновените аршини и да не ги съдим от тривиалните гледни точки. И когато това се е случило, се появяват стихотворения като „По билото, само по билото”:

По изръфаното от мълнии било
търся среднощно убежище.
Щом росата мисълта е измила,
най-страшно е да бягаш от себе си.

Постеля - едва няколко педи.
А звезди - и в съня, и наяве.
Облещена, луната те следва,
ветрецът приспивно запява.

Със свободата трябва да свикваш -
само глътка вода е потребна.
Дори наникъде, да си никой,
утре безкрая от упор ще гледаш.

Поляга буренът благороден,
че мечтите раницата отпраха.
Ще се събудя като самата природа -
върховете не са само метафора!

Всичко тук е загатнато. Житейската история, безпощадният съд на неразбиращите душата на планинаря, дори думите им просветват през лирическата тъкан, обидата, червенината на гнева, трескавите мисли в разговор със себе си, твърдият отпор на правотата, разтварянето в планината.

И през всичкото това - вечният конфликт между бита и битието. Между това да живееш просто (простичко), в съгласие с вселената, природата и всичко наоколо, където намираш себе си, където си някой, където има мечти, където нищо не ти трябва освен потребното, насъщното, и това да живееш сложно, сред човеците със закърнелите за същностното очи, ръце, уши, сърца.

Илко Славчев разтваря метафората. Дори някак я обезсмисля. „Върховете не са само метафора”… „Ще се събудя като самата природа”… Ще се събудя победител, надмогнал обидите, сръдните, страховете си, себе си в битките със себе си…

И така вече е много по-понятно изкрещяното може би в безименното стихотворение по-нататък:

Пак жега ни захапва - черен плъх,
мъгла затрупва сетивата.
Къде е този непонятен връх,
къде е даже планината?

Вие си мислите, че става дума за върха, за планината… Може и да става дума за тях, но не за тях става дума…