Иван Д. Христов

Сборникът с „13 невръстни разкази” - „Момичето, което предсказваше миналото” /из. „Хермес”, 2021 г./ на Красимир Димовски се появи след три десетилетия, през които писателят не бе публикувал нова книга. Дългото привидно мълчание се оказа плодоносното творческо състояние на автора.

Моят земляк, племенник на Борис Димовски, има късмета да израсне в Хайтовото село Яврово. Красимир Димовски преди това е автор на сборниците с разкази и новели „Ние, кавалеристите” и „Райската градина”. Предговорът на едната от тях е от големия Хайтов.

След появата на новата книга с разкази името на Димовски отново нашумя сред пишещите събратя. Появиха се доста литературни оценки от известни наши писатели и литературни критици.

Според Деян Енев тя е „литературна сензация на годината” и определя разказите му като „сложна смес между писането на Маркес и Платонов, с умението да опитомява думите като живи същества”. Издателят Стойо Вартоломеев пък ги квалифицира като „кратки по обем, но поетични по съдържание”.

Писателката Весела Люцканова, счита че „животът при него е пълен с неочакваности и магия”, а книгата му „духовно те пречиства”. Някои от разказите му литературната критика определя като „магически” и „сюрреалистични”. Считат още писането на Димовски „близо до Исмаил Кадаре и Казандзакис, но със своя оригиналност на истории с неочакван край”.

Считам, че това е българският свят на Красимир Димовски, преосмислен чрез живота на възрастните, но видян и съхранен през детския поглед и въображение.

Това е един художествен свят затворен в границите на едно планинско село - между Могила и Могилчица, където будните детски сетива съпреживяват несъвършения свят на възрастните и надникват отвъд него. Както споделя и самият автор: „Когато усетиш тъгата на въображението си струва да го опишеш”.

Това са „циклични разкази с романово звучене”, истории написани с неповторимия стил на Димовски и събрани в новия му сборник „Момичето, което предсказваше миналото”. Под жанровата форма на разказа всъщност се крие цял един житейски роман.

Книгата поражда у нас много размисли и провокира нашето въображение. Навлизаме в един невероятен магически свят, където героите правят опити да летят, да се възкачват по дърво към небето, да изобретят лек за безсмъртие, да изградят един художествен свят на „сто години детство”.

Дванадесетте от героите са момчета и само едно момиче, заело се с нелеката задача да обобщи събитията и случките, за които разказват те и да навлезе в „естеството на света”.

Талантът на Красимир Димовски се реализира по един неповторим начин в „Момичето, което предсказваше миналото”. Това са разкази за любовта и омразата, за смъртта и безсмъртието, на страстта към разруха, за женската хубост като еротика и вдъхновение. Децата в тях разказват съпреживения свят на възрастните.

Описаните случки и постъпки са наситени с драматизъм. Те са плод на безграничното детско въображение, характерно за досегашното творчество на писателя. Един объркан свят, който ни предсказва миналото и ни кара да си спомним бъдещето.

Светът през бистрите детски очи е като шарен калейдоскоп на живота на възрастните. Персонажите са деца, които са здраво свързани с заобикалящата природа - къпят се в вировете на реката, косят ливадите и събират сено, преследват чаровната циганка Себиле, слугуват в богатия дом на вдовицата, поглеждат често към небето и „секат” въздуха с дървените си саби.

Опитват се да си обяснят заобикалящия ги свят с думите и постъпките на възрастните. Често пъти илюзиите на техния въображаем свят са в драматичен сблъсък с истинския живот на възрастните.

Срещаме се и със странни „чешити” - чичо Михо, дядо Павликанти и Кайзера - герои по-различни от останалите, но за децата те са по-морални от тях, защото въпреки трудните житейски изпитани, са запазили човешкото си достойнство.

Авторът ни среща и със запомнящи се героини - хубавата Себиле, която по своята фаталност ни напомня за Йовковата Божура. Поведението й подлудява мъжете и поражда луда ревност у жените - „пък село дето една циганка му е изгорила мъжете, огън да го гори”.

След като мистериозно изчезва, децата й правят паметник от сняг на скалата край реката. Щом пролетното слънце го разтапя, те утоляват жаждата си от скалната вдлъбнатина, в която се е събрала „снежната вода от белия паметник на Себиле”.

Баба Титаня, от едноименния разказ се разделя с всяка къща от обреченото за потапяне село, на дъното на нов язовир. Потресаваща е картината на мъртвото село, където първо „поизнесоха покъщнината, разпарчетосаха оградите и ослепиха къщите”. И двете героини загадъчно изчезват, като присъда за човешкото безумие.

Третата героиня, от разказа дал заглавието на сборника, е безименна, но тя има предимството да вижда отвъд времето - целия свят събран между Могила и Могилчица, който ще бъде преди много години. Светът, какъвто го вижда от двата клона на ореховото дърво и описан в двете й тетрадки. Тя ни връща и към света вместил се в другите 12 разказа.

През погледа на безграничното детско въображение животът изглежда по-различен, често неразгадаемо объркан и непредвидим. Този „детски свят” носи неочаквани изненади, но връща и хармонията на вечните човешки страсти и неволи.

Един свят, който макар и отдалечен по време, с героите си ни става близък, както и с човечността, тънкия психологически рисунък и нравствените послания, които носи в себе се. Свят, който разкрива всепобеждаващата сила на любовта, в която е скрита и съзидателната сила на природата.

Красимир Димовски е писател със завладяваща магия в разказите си. Вътрешната напрегнатост на словото звучи поетично , образно и емоционално: „Нощта е надупчена от светулки. Свирят щурчетата. Пред очите ми се извива селския път. Посипан с млечни капчици. Блещукат като звезди”. / „Млечният път” /.

Сборникът с разкази на Димовски създава усещане за хармония между човека и природата, онова единство, без което не можем да живеем пълноценно. Димовски съкровено споделя: „За сега човекът си има родина на детството. А когато вечер погледнеш бездънния звезден космос, разбираш, че тази родина не е никак малка утеха”.

В разказите на Димовски има нещо приказно и мистично. Те се отличават с оригинална стилистика и особен езиков изказ, както и с интригуващи и завладяващи сюжети. Всички разкази са от първо лице. Времето на действие обхваща един доста отдалечен период - от Първата световна война до началото на социализма, но от тази дистанция авторът осмисля и днешният актуален свят.

Често големите събития се крият зад един обикновен художествен детайл. Зад едно делнично куцане се крие цялата жестокост на войната / „Ние, кавалеристите” /, зад едно кожено яке, новият социалистически строй / „Летящият чичо Михо” /. Прикритият смях на привидно тъжащата пред обществото вдовица / „Вдовицата” /, лечебните зърна, които децата изработват против смъртта / „Олас против умиране”/.

Целувката на момичето - Пушкалък от разказа „Победителят”, която оставя тя на бузата на момчето като знак, че е „убит” и осъзната вече женственост. Всичко това придава и загадъчен характер на разказите му.

Книгата ни пренася в един невероятен и омагьосан свят. Такава е и историята на гноповете от разказа „Гноп”, където край реката децата се превръщат от обикновени хора в гнопове.

Финалът на разказа е мистичен и отворен: „И ние продължаваме да бягаме, макар че земята свършва, дървото свършва, клоните свършват… Започва небето”.

Аналогичен е и финалът на „Перушината на света”, където „гълъбовите пера се смесват със снежинките и от небето заваляват гълъбови пера, затрупват целия свят и го правят като птица”.

Децата виждат невидимото, онова което убягва от погледа на възрастните. Така е и в разказа „ За честта на Паликанти”, където само детето вижда „двете златни нашивки”, които въжетата са оставили на раменете му, за да спаси Трендафила на свлачището в Мечи дол.

В „Олас против умиране” децата пък изработват лекарство. Изпробват го, но бабата умира. Те изхвърлят лекарството. Зрънцата се разпиляват в тревата и рояк птици ги кълват. Една чинка кацва на ковчега и зачуруликва. Реалност и мистика се смесват в едно цяло.

Сборникът „Момичето, което предсказваше миналото” маркира трудностите, които съпътстват писателския труд, за да се изгради един зрял и самобитен творчески свят.

Книгата не дава готови отговори на житейските дилеми, а ни оставя сами да ги открием чрез посланията в нея.

Новият сборник с разкази на Красимир Димовски ни среща с писател, който упорито преследва своето призвание и ни подготвя за следващите свои литературни предизвикателства и изненади.