Янко Димов

Трудно се пише поезия на историческа тема. Не само, защото ние имаме богата традиция, завещана още от Иван Вазов и съдържаща високи образци на лирическо-одично превъплъщаване на героичното ни минало, не само защото в наши дни редица поети от Априлското поколение създадоха жалонни книги на тази тема (нека споменем само “Сенките пътуват с нас” на Слав Хр. Караславов, “Пирински балади” на Евтим Евтимов, “Епопея на незабравимите” на Иван Динков, “Реквием в червено” на Михаил Берберов), а и за това (може и парадоксално да звучи), защото много стихотворци в псевдопоетични дитирамби често я опошляват.

Така че, когато един нов автор посегне към историко-революционната тема, той трябва да има ясното съзнание, че е нужно да намери свой личен ъгъл, от който да я погледне, свое лирическо и емоционално отношение към събитията, свой почерк в изобразителните средства.

Иначе неговите опуси биха звучали или банално, или превзето.

Затова с удовлетворение прочетох книжката на Вълко Марашев “Светкавиците нямат сянка” - една поема, в която авторът си е поставил нелеката задача да превъплъти в малки лирически късове звездните мигове от българската история. Нещо правено не веднъж досега.

Аз пристъпих към тази творба с доверие, понеже познавам автора от предишната му книга “Мартеница”, издадена от пловдивското издателство.

Тя разкриваше поет, който има вярно лирическо усещане за света и за човека, земни сетива, неподправен патос и в най-органичните си стихове умее да намери и точния израз и точния баланс между мисъл и чувство.

“Светкавиците нямат сянка” - втората книга на В. Марашев в известен смисъл доразвива тези негови качества и отново го показва като лирик.

Поемата, композирана сполучливо и без излишни повествователни затлачвания, звучи изповедно, задушевно.

Марашев добре е преценил, че неговата нагласа не е епическа, а лирическа и затова се е стремил максимално да сгъсти боите, да изрази своето емоционално отношение към описваните събития и герои, естествено търсейки опорните точки на своите изповеди в днешното сложно време.

Поемата всъщност се състои от отделни стихотворения, свързани помежду си не от някаква сюжетна нишка, а от общия си образно-емоционален тон.

За тяхното по-строго спояване изиграват роля и т.нар. монолози, чрез които авторът леко и без падове преодолява разстоянията във времето, което пресъздава.

Вълко Марашев е нарекъл “светкавици” върховите моменти в историята на нашия народ и на нашата държава. Той разбира се няма за цел да преразказва всички тях, тъй като са достатъчно известни. И в това е сполуката му.

Той е потърсил именно своето отношение, своята оценка и своите изразни средства. Това не му се е удало навсякъде еднакво.

В някои части на поемата се чувствува все още неумелата ръка, някъде зад добре намерения образ наднича рутината, другаде общите думички затлачват лирическия порив.

Но пак подчертавам - това са слабости, които не определят главното в тази оригинално замислена и добре изпълнена творба.

Ние можем да вярваме на автор, написал сгъстените, пластични редове:

Клетвени и клеветени, замръквайте над пръст, над клада,
замесени в хляб, понесени в тръпчивия дъх на потта,
с вярата, че няма по-голяма от тая награда:
да осветите големия път на кръвта.

Българската история в поезията е “осветена” от тринадесет светкавици и изповядана от толкова монолози. Всички те имат и не малкото качество, че са пределно кратки.

Монолозите например са само от една строфа. Кратката форма определя и сполуката и несполуката, тъй като изисква максимално концентриране на поетическа енергия.

А в нея най-лесно се виждат и непостигнатите образи, метафори. Това не е смутило Марашев.

Но го е накарало да работи наистина съвестно и отговорно. Накарало го е да премисля словото си, да избягва единия словоизлиятелен патос, да се стреми според възможностите си да накара словото да звънне.

И “Светкавиците нямат сянка” се чете леко, на един дъх, вълнува.

Тя е крачка в развитието на своя автор, най-сгъстените й късове подсказват, че пред нас израства поет, притежаващ и потенциални лирически възможности за повече поетични светкавици.
_________

Вълко Марашев, “Светкавиците нямат сянка” ДВИ, 1983 г. ред. Д. Ненчев.