НЕПРОВЕРЕНИ
Влакът се носеше с лежерна скорост по релсите като меланхоличен пътник, който знае, че трябва да отиде някъде, но не бърза особено много. През широките панорамни стъкла, една след друга, се сменяха красиви и тъжни гледки.
Изгорели стърнища и буренясали ниви се редуваха изоставени сгради и трафопостове. Електрическите стълбове - тези бдителни стражи - се мяркаха отвреме навреме, за да напомнят за себе си и да внесат нужното спокойствие.
Окъпана в жълто, червено, кафяво и зелено, планината стоеше уморена далеч на заден план като пъстър фототапет от времето на социализма.
Може би подтикнат от някакъв закъснял импулс по лятото, есенният вятър гонеше мръсно белите облаци в небето, подканвайки слънцето да се престраши и да покаже носа си през тях.
Тази сутрешна железопътна идилия по някакъв начин се беше настанила и сред пътниците, създавайки усещане за особена форма на душевен уют, доколкото беше възможно.
Трите дами седяха удобно на една четворна седалка и се наслаждаваха с огромно удоволствие на пътуването и споделената си компания. Не спираха да говорят на висок глас и това всъщност ги издаде, че са учителки.
Обсъдиха броя на заболелите от коронавирус през последното денонощие, критикувайки противоепидемичните мерки на образователното министерство. Споменаха онлайн обучението и неговите последици.
После - продължаващите протести срещу правителството. След което дойде ред на вечната женска тема за стайните цветя, домашното меню за деня и пазаруването.
Разговорът им, който вече приличаше на спагети с доматен сос заради своята богата текстура и тематично многообразие, се прекъсваше единствено от гласа на младата кондукторка.
След всяка гара тя успяваше някак да надвика трите жени и да зададе своя риторичен въпрос:
- Непроверени?
Отговор така и не получаваше от никого и тя смутено приглаждаше зад ушите си черната си дълга коса, опипвайки ластика на текстилната си маска. После очите й придобиваха изражение “Е, може би следващият път” и тя сядаше на служебното място зад кабината на машиниста.
- Моят тази вечер пак е втора смяна - съобщи на всеослушание едната от трите учителки. - Пак ще го чакам до среднощ. Омръзна ми вече.
Тя изглеждаше на около половин век, но със сигурност се чувстваше на малко повече.
Жената, която беше от лявата й страна, не каза нищо, загледана през прозореца.
- Радвай се! - подхвърли замислено третата спътничка от компанията. Умореното й лице и бръчките по челото издаваха узрялото желание за пенсиониране и поносима доза неудовлетвореност от живота.
- Че защо? - попита учудено недоволната съпруга на работника на смени и бръкна в дамската си чанта, за да провери телефона си.
- Как защо? - отвърна колежката й с въпрос. - Защото има кого да чакаш.
Влакът постепенно намали скорост и бавно спря някъде в полето на някаква спирка в нищото. Виждаше се малко селско гробище с полусрутена ограда, а до него метално скеле на някогашни оранжерии.
Жените изведнъж млъкнаха, загледани в тази сюрреалистична гледка - като картина на някой модерен Салвадор Дали.
Кондукторката също се присъедини към мълчанието на трите пътнички, загледана през прозореца.
После се отърси от мислите си за миг и се приготви отново да зададе дежурния си въпрос:
- Непроверени?
