Илия Михайлов

- Ето го - това е разклонът за селото - каза шофьорът на малкия раздрънкан автобус и се обърна през рамо към единствения си пътник. - Какво реши? Тук ли слизаш или да карам към града?

Слаб мъж около тридесетте, беше седнал припряно на двойната седалка зад шофьора и се опитваше да вземе някакво решение. По изпитото му лице си правеха компания следи от безсъние и няколко бръчки, оставени от безмилостното длето на грижите.

Беше облечен в тънко зелено яке и дънки, които му бяха малко големи. В едната си ръка стискаше очукан телефон, който явно помнеше и по-добри времена, а другата беше пъхнал в джоба си.

Навън новият октомврийски ден все още се колебаеше дали да се покаже - като срамежливо дете, което стои зад завесата на училищно празненство.

Шофьорът си запали една цигара и усили радиото, от което един след друг се чуваха златните български хитове. Конкурент, Сигнал, Щурците, ФСБ и т.н. - всичко най-добро от българската музикална продукция през годините.

- Абе, я карай към града - каза най-после пътникът. - Оттам ще си хвана автобус.

Шофьорът се почеса се под брадичката, където беше свалил маската, си и отговори:

- Правилно! Иначе трябваше да биеш осем километра пеша.

Мъжът се усмихна без да каже нищо, отвори телефона си и провери нещо във фейсбук.

Изведнъж от радиото се чу гласа на Чочо Владовски и първите акорди на вечният хит на Тангра “Любовта, без която не можем”.

- Ей, тая любов, бе! - възкликна шофьорът. - Ама вярно не можем без нея. Само трябва навреме да й разбереш името. Щото Тя има много имена.

Младият мъж не каза нищо, загледан през мръсния прозорец и шофьорът продължи своя монолог:

- Моята например се казва Славка. От 32 г. сме заедно. Като две обувки сме станали вече - където тя, там и аз. Е, караме се понякога. Така де, тя ми се кара за цигарите, ама…

Пътникът и този път не реагира, което сякаш малко изнерви шофьора и той направи нов опит за разговор:

- Ами ти какво ще търсиш в това загубено село?

Младият мъж въздъхна и най-после проговори:

- Една жена. Запознахме се в интернет.

- Ама ти откъде си? - изненадано попита шофьорът и леко намали скоростта, за да може сякаш да чува по-добре.

“…И все по далече, и все по назад,
стъпки остават, остават зад мене…” - чу се отново гласът на Чочо Владовски.

- Живея от години в Лондон. - отговори пътникът и млъкна, прекъснат от шофьора:

- И си дошъл в тоя пущинак?!

Радиото за момент заглъхна, сменяйки честотите.

- Разбрах името Й. - усмихна се младият мъж и продължи да гледа навън, където изгревът вече бавно надничаше зад планината.