Ивайло Петров „Преди да се родя и след смъртта ми”

Панко Анчев

1.

Краят на 60-те години, когато излиза първата част на „Преди да се родя” (1968), са краят и на епическото съзнание и на българския романов епос, чийто апогей е от средата на 40-те и през 50-те години на ХХ век.

Разпадът на епоса и епическия роман в българската литература се проявява в различни форми. Най-очевидната от тях е повторният разцвет на разказа и особено на този, представен като част от цикъл, в който се търси сюжетно продължение на случките в останалите разкази и тяхното обединение в един общ сюжет с романов привкус. Светлозар Игов твърдеше някога, че тази циклична форма е преход към нов социален роман, но истината е, че тя е краят на този роман, който в предходното десетилетие бе постигнал удивителни висоти и показа възможностите на българската литература и на българското епическо съзнание.

От предходния цикъл, в който това съзнание се формира, разви и утвърди, знаем, че процесът е сложен и продължителен - много по-продължителен и с по-дълги междинни фази отколкото е тактът на смяна на типовете общества. Връзката с него е, че епическото съзнание се проявява в колективистичното общество, изразява го и дава своите резултати, докато цикълът продължава. След обозначения тук период, когато започва въпросният разпад, не се забелязват обратни тенденции на синтез на епическо съзнание. Нито дори на най-обикновено начало, което да дава основание да говорим за нови тенденции по посока на възраждане на епоса в развитието на българското художествено съзнание.

За сметка на това разпадът се задълбочаваше, макар че до края на 80-те години все пак протичаше не толкова скоростно. Но от 90-те години нататък можем вече да говорим за нова епоха в историята на българската литература, който коренно се отличава от всички предходни. Постмодерната епоха отрече досегашния ход на развитие, премахна йерархията на ценностите, заявявайки, че литературата не се развива в единен общонационален литературен процес.

Това обаче е крайната точка на процеса на разпад, започнал в края на 60-те години и продължил 30 години. Толкова дълго не е протичал никой друг разрушителен процес в българската литература, поради което неговите резултати са трайни и трудно преодолими и обратими. Те наистина бележат края на цяла една епоха, започнала с преп. Паисий Хилендарски, в която се утвърди модерността.

Как да разбираме разпада, с който е белязано творчеството на Ивайло Петров?

Това е преди всичко разрушаването на колективистичния тип общество, в който епическото съзнание получи мащаба на своето мислене и възможността да се самоизрази в големите жанрови форми на романа. Колективистичният тип общество е общество на единството, хармонията, съзиданието, общата воля, направлявана от силна и призната от всички власт. В него неизбежните противоречия се потушават в разбирателство, което отчита правото на по-слабия наравно с това на по-силния. Така хармонията не се оспорва от никого, защото изразява зрелостта на общественото мислене и готовността да се изгражда, а не да се руши.

Когато този тип общество изчерпи своите възможности и отслабнат способностите му да гарантира разбирателство и хармония между членовете си, а и центробежните сили започната да надделяват над центростремителните, обществото постепенно се изпълва със съмнения, колебания, разномислие, раздразнения и конфликти, които не могат да бъдат решени по общо съгласие и тогава по-силната лична воля надделява над по-слабата. Вече всичко се подлага на съмнение и недоверие. Хората се изправят едни срещу други, карат се и се мъчат да надделяват, а не да постигат разбирателство. Защото не си вярват и не вярват в добрите помисли на другия. Подозрението, че постоянно се подготвя някакъв заговор, че се плетат интриги и че се водят войни, става все по-неоспоримо.

Формира се нов свят с нов начин на мислене и поведение. В този свят всеки смята, че може да си прави, каквото поиска, и че властта не тежи върху него. Редът се спазва от не май къде, а иронията обезсмисля всичко. Защото нищо няма цена - освен личното аз.

Трябва да си припомним, че когато това вече окончателно се утвърждава, българският свят живее в една колективистична, дори комунитарна по своята същност обществено-икономическа и политическа система. Тя се мотивира и поддържа от официална идеология и от цялата държава. Разпадането на колективистичния тип общество, който е напълно в реда на нещата и никога преди това не се надценява неговото значение, сега се изживява като разпад на държавата и системата, като опорочаване на идеите, върху които е изграден целият живот. Излиза, че всичко е било напразно; че революцията не е постигнала целите си и мнозина са я предали; че животът е изгубил високия си смисъл и се е върнал към оня егоизъм, който в средата на 40-те години бе отхвърлен от революцията.

И това не е само субективно впечатление или впечатление на голяма маса от хора, а самата истина. То е нещо много по-дълбоко и сериозно, заплашващо да опорочи устоите на обществената система и да я обезсмисли напълно.

Хората се разделят и повече не се обичат. Затова и трудно прощават, не си вярват и очакват нещо лошо да им се случи. И то се случва.

Все по-малко са съкровените неща и все повече тези, на които можеш да се присмееш, да оспориш и им се подиграеш. Иронията е бронята, която себичният човек налага върху себе си, за да се брани от нападки, съмнения, осъждания.

2.

Литературата изразява тези процеси и свидетелства за тях.

Картината, която тя е съхранила, е затворила в себе си историята на времето, в което се извършва грандиозният преход!

Ивайло Петров е писателят, който най-пълно и най-достоверно, с художествената убедителност на големия писател, изрази времето и показа неговата драма. Това постигна най-вече в забележителната си творба „Преди да се родя и след това”.

Аз определям „Преди да се родя и след това” като характерен за времето роман, в който идеите търсят своите форми. Епическият роман вече е преминал и е необходимо да се намерят неговите заместители, които със същата сила да покажат какво е станало и става в разпада на колективистичното общество, епическото съзнание и социално-икономическата система. Тази цел също изисква мащабно изображение и пресътворяване. По-късно Ивайло Петров ще пресъздаде цялото това време с неговите идеи, проблеми и характери в романа си „Хайка за вълци” (първо издание 1982, а в пълния му вид - 1987). Тогава процесът ще е достатъчно проявен и с изразени характеристики, което ще позволи друг начин на художествено мислене и друга форма на романа. А през 1968 г., когато излиза първата част на „Преди да се родя и след това” е достатъчно да се маркира процесът и се определи посоката, скоростта и мащаба на движението му.

Авторът не е обозначил творбата си като роман, но и тя постепенно влиза и израства в този жанр, за да се превърне постепенно в сравнително пространно изображение на обществото и неговите радикални изменения в течение на времето. Творбата не може да бъде роман от вида на жанра, който вече отживява в българската литература, но може да се превърне в първообраз на нов тип роман на времето от разпада.

Творбата е замислена и изпълнена като пародия на романово повествование. Затова и първата му част разказва за времето, в което повествователят още не е роден, но свидетелства като зародиш в майчината утроба. Та дори и от по-рано. И разказва за драматични събития и преживявания, за семейните традиции и митове и то на фона историята. Това трябва да наподоби епос, но авторът го пародира, използва иронията, за да принизи епическия разказ, за да се види един друг живот, в който няма исторически смисъл. Историята е в най-дълбоката бедност, в изравняването на човека с добитъка и примиряването с това.

А когато историята и романите разказват за революция и социални борби, в „Преди да се родя и след това” виждаме образа на чичо Мартин - този модерен български Робин Худ, пародист на високите теми в обществения живот.

Пародирането е отношение към реалностите, оценка за тяхната функционалност и жизненост. И то особено за хората, които решават и определят живота на мнозинството. Животът тече в различни потоци и е трудно да се определи кой от тях е главен и в кои са съдбите на тези, които са масата, но не и властта и историята. В това се смешение се поражда и пародийното чувство и склонността на да се принизява всичко, което претендира да е възвишено.

Пародийно позволява изравняване на равнища и стилове, които иначе са несравними и е невъзможно да бъдат поставени на един и същ ред. В пародията този начин „сваля” „високото” и афишира претенции на „ниското”. Невъзможното става възможно, а възможното е под съмнение и е оспорено правото му да бъде гледано като явление от висок ред. Тогава героите са тези, които доскоро са били скривани, за да не развалят картината; а тези, които довчера са значели нещо, днес са съмнителни и дори негодни за претенциите, които са имали допреди миг. Жестът изглежда само стилистичен, но всъщност означава, че историята е сменила характера си и вече позволява непозволеното преди. Това е в някаква степен революция или поне радикална промяна с трайни последици.

Но „Преди да се родя и след това” е преоценка не на миналото, за което разказва, а на настоящето, от чиято гледна точка за наблюдава и изобразява животът. Миналото се преобразява, скъсва с изостаналостта си и постепенно се изпълва с модерните постижения на техниката. Но това става бавно и най-активните радетели на новото са все хора или безделници, или полуинтелигентни, които търсят начин да не работят и живеят като другите. Всички им се смеят, но в края на краищата приемат изобретенията и с радост си служат с тях. Този наивен механизъм действа в среда, която сама е изостанала и напълно подвластна на предразсъдъците и навиците.

Хората или са носители на тези промени, или са потърпевши от тях и ги понасят по силата на социалната логика и по логиката на историята, налагаща им да се подчиняват и съобразяват. Но те го правят в живота си. Те не са нито политици, нито управляват, нито са интелектуалци, за да размишляват и агитират. И не си задават въпроси, а сляпо вървят след властта и нейните навици. Разбира се, че като живи хора те понасят трудности, страдат, радват се, живеят и умират. Онова, което в романа е живот и история, за тях е живот и работа, семейство, труд, развлечения, усилия да уредят съществуването си, да изгледат децата и семействата си; да запазят спокойствие, да се наслаждават и се възползват от благата, които този живот им дава.

Това ни показва и Ивайло Петров в „Преди да се родя и след това”.

Показва ни го не просто по забележителен художествен начин, но по начин, който е характерен за преход от една епоха в друга и на един тип художествено мислене в друг.

3.

В този роман има всичко, което е характерно за епическия. И в това е неговият чар и сила на въздействие. Само така епоса може да бъде пародиран. Пародията е преди всичко тържество на иронията - скрита или открита, проявена както в авторовото повествование, така и в диалога, езиковите характеристики, описанията на персонажите. Ивайло Петров я постига в подчертаване на първичността на бита. Човешкият бит е по-близо до природата, до живота на нейните обитатели отколкото на човека в ХХ век. Селянинът на Ивайло Петров не се срамува от своята първичност, защото не познава друго състояние, в което би било възможно да бъде. Той живее, за да работи и да се размножава. Участието му в обществото е начин да облекчи някак бита си и да получи нещо повече от онова, което има, или което би могъл да има със своя труд и скромно материално притежание. Затова се е оставил да го води течението в обществения живот, което е установило някои задължителни за всички правила и норми и чието спазване е неизбежно. Ако не ги спазваш, ще останеш извън реалния и нормален живот.

„Реален и нормален живот” е преди всичко бракът и семейството, трудът и отглеждането на децата. В „Преди да се родя и след това” писателят е насочил вниманието си именно към тази част от селския бит. Семейството тук е съжителство на мъж с жена, за които  най-важното е да раждат деца. Раждането е като работа. Но и като право да си равен на другите, защото така ставаш истински мъж и истинска жена. Това няма кой знае какво значение и не облекчава бита, ала е прието да бъде зачитано като положително качество, без което няма как да получиш истинско уважение и място в живота на селото.

Любовта и душевните преживявания, чувствата, любовните мъки и страдания тук, в този роман, не означават нищо. Затова и за тях не се говори и не се показват. Те дори не служат за прикриване и оправдаване на плътските желания, изневярата, прелюбодейства, та дори на политическите решения. Плътта е нещо, от което и примитивният селски езичник се стеснява, срамува се от нея, но и я използва за разрешаване на важни проблеми. Но за това е необходим друг морал, друга свобода на мисленето и поведението.

„Преди да се родя и след това” подробно разказва какво означава да се родиш, да родиш, да живееш и умреш. Тук няма забранени или нежелани теми. Затова и разказът е почти натуралистичен. Сякаш за читателя и обществото е толкова важно как се зачева човекът, как се ражда, как се женят и събират родителите му. Това са знания „от друг ред”, които трябва да се усвояват. Ала те не са с обществен смисъл, какъвто притежават начинът на живот, моралът, човешкото страдание, радостта, любовта. Живееш обаче така, както ти е устроен животът. Няма смисъл да се противиш или да го променяш.

Чрез примитива животът се пародира, снижава се равнището му и се подчертава, че е по-добре да избереш простото, ясното и недвусмисленото, отколкото да избираш привнесеното, изкуственото, фалшивото.

Интересно е, че по времето, когато „Преди да се родя и след това” буквално триумфира в българската литература, обективните обществени отношения не говорят за основание да се пародира една реалност. Но това „говорене” е представително, публицистично, официално. Защото обществените реалности, особено тези в българското село, очевидно са различни. „Преди да се родя и след това” не е авторова измислица, не е негова приумица, а израз на настроения и мнения, които завладяват все повече обществото. Започнал е процес, който набира сила, за да се отвори ново време, ново говорене, ново съзнание за обществото и държавата.

Появила се е нова личност, която не се свени да говори и пише по нов начин, да се отнася към съкровените и тайнствени поради своя характер неща с известна разпуснатост и словесна грубост. Защото така преодолява срама и притеснението си.

4.

В „Преди да се родя и след това” се срещаме с нов тип жени, непознати преди в българската литература.

Това са селски жени. Те произлизат от селото, живеят в него и нямат претенции за друг живот. Неуместно е обаче да смятаме, че измежду тях няма индивидуалности, силни личности и по своему умни, изобретателни, добри и оригинални. Но още по-неуместно е да бъдат по шаблонния начин определяни и като „жени от народа”, понеже са от село. Защото те нямат нищо общо с познатите от класическата българска литература, а и от формираните представи за българското село, качества и добродетели. Няма я дълбоката преданост и покорност към дома и семейството, към труда на полето и любовта към домашното животно. Те са обладани от страстта да бранят своето и да не допускат никой да им го отнема - все едно дали тези, които го оспорват, са техни роднини, деца, близки или са напълно чужди и непознати. За тях домът е притежание и цялото семейство е свързано чрез притежанието. Отнемат ли му нещо, то отслабва и може да се разпадне.

С какви хитрости, уловки, заплахи, преструвки преминава делбата в дома на разказвача, преди баща му да отиде войник (само някои герои имат имена в този роман и те са най-важните от гледна точка на публичността. Но най-важни са, разбира се, членовете на семейството на разказвача. Те са безименни, защото просто имена не са им нужни!). За една крава се разиграва цял театър с отлично изиграна предсмъртна агония на бабата. Агония, която веднага се прекъсва, когато целта е постигната.

Майката също е изчистена от всякакви романтични краски. Премеждията й, надеждите, мечти и любопитства са, докато не приключи сватбата и не започне ежедневието. От тук насетне започва живот като на всички. В него няма изненади, няма душевни вълнения, някакви обрати. Тя трябва да работи и да ражда, да отглежда деца, да поддържа къщата. Никой не се интересува дали се е нахранила, дали не е болна, обидена, измъчена. Никой не я утешава, не се грижи за нея, не облекчава болките й.

От друг сорт са жени като Аница и Емилия. Те са красиви и това им дава права, каквито другите жени не могат и да мечтаят. Позволено им е да правят, каквото намерят за добре и никой не ги съди - дори свекъра и свекървата, пред очите на които прелюбодействат. Тяхната красота не разваля морала на селото, не предизвиква другите жени да вървят по пътя им и да им подражават. Всичко си е в реда на нещата. Такъв ред е създаден в селото и той съхранява спокойствието. Дори мъжете в кръчмата не коментират. Жените също не одумват Аница, не сплетничат, не се възмущават.

Така е, може би, защото понятия като вярност и морал тук не се тълкуват. Не се споменават дори. Важно е грехът да не става известен, да не се разчува. Когато е таен, дори и всички да знаят за него, спокойствието се запазва. А ако тайната се съхрани срещу пари, тогава тя става още по-недостъпна.

Изобщо, в „Преди да се родя и след това” е представен един свят, какъвто българската литература, а и българският свят не е виждал, не познава и няма разумно обяснение за неговото устройство, функциониране и съществуване. Вероятно единствено в творчеството на Илия Волен можем да срещнем подобни социални типове и отношения. Но дори и там животът е много органичен, логичен, макар и странен, защото все пак е подчинен на традиции и обичаи.

Какво се е случило, че Ивайло Петров е изобразил такъв свят? И защо той не е бил отчетен в литературно-критическите и изследователските анализи на творчеството му?

Отговорите на тези въпроси трябва да бъдат търсени и намерени в цялата проза на писателя.

5.

Чичо Мартин е персонажът, който напълно опровергава и изключва епоса. Той е новият човек на времето, който се е натоварил със задачата на слага ред в обществото, да го управлява, да раздава справедливост и право, да помага на бедните и поставя богатите на мястото им, когато не се подчиняват на волята му. В епическите времена такива хора също се срещат, но там те са допълнение или по-точно - изключение от обществото, негов дразнител и опитващ се да е и коректив. Властта го преследва успешно и го наказва за деянията и дори за съществуването му. Защото е рушител, а не герой.

В „Преди да се родя и след това” той е олицетворението на разпада. Този разпад му дава и гарантира свободата да поставя условия и да заменя самата власт при поддръжката на голяма част от обществото. Тази част го определя като неин защитник. И той наистина е такъв!

При силната власт на колективистичното общество чичо Мартин наистина е немислим, защото никой не би му позволил да съществува - камо ли да господства над всички. Но слабата власт е податлива, корумпирана, предпочитаща да случи на повече господари.

Чичо Мартин е живо и убедително изграден художествен образ. Той е истински, пълнокръвен, остроумен. Впечатляващ! Всичко в него е премерено, уточнено, изпипано. Писателят е постигнал творческа сполука. Той не е преувеличавал; не е подсилвал нито отрицателните, нито положителните му качества. Показал е един жив характер, но и един социален тип, възможен в определени ситуации и условия.

Но чичо Мартин е знак за настъпването на нова епоха, в която редът е разрушен, властта е слаба, хората никому не вярват и разчитат единствено на спасители и избавители като него. А и той не би могъл да живее в друга среда, защото му е необходим авторитет, покорство, възхищение. И, разбира се, хора, които да го следват и одобряват жестовете му.

И в колективистичното общество властта се олицетворява от един човек, в когото е съсредоточена и комуто е поверена. Но около този човек винаги са всички останали. Те го слушат, споделят с него тревогите си, а той ги напътва, успокоява ги и ги утешава. А чичо Мартин е „някъде”, където малцина го знаят къде е и се появява неочаквано, внезапно, ненадейно, за да възстанови справедливост, да накаже провинен, да помогне някому. Защото е друг тип власт. Народът го обича и го слави, понеже се противопоставя и изобличава казионната власт и възвръща надеждите у хората.

Но и той е тщеславен, властолюбив, дори користен. Голяма е радостта му, че хората го обичат и го търсят, доверяват му се. За него обаче властта е някаква игра, забавление, начин за осъществяване на славолюбието. Не могат да му се отрекат качества, каквито представителите на казионната власт не притежават. Трудно е да се каже обаче дали чичо Мартин притежава всичките качества, които са необходими за един властник. Защото той не управлява в ежедневието, а само тогава, когато се налага и иска да блесне с постъпка. Неговата власт е театрална и се разпростира до там, докъдето са възхищението и страхът от него. Ала не засяга бита, реда, дребните и едрите неща в живота на обществото.

Чичо Мартин няма никакво намерение да сваля установената официална власт и да я замени със своя. Нито пък хората, които са с него и го обожават, го тласкат към това. На тях им харесва да имат такъв защитник, за да се чувстват по-свободни и по-силни пред господарите. Това им стига и са доволни от даденото им от чичо Мартин.

6.

Повестта „Божи работи” е другият ярък знак за характера на времето, в което твори Ивайло Петров и за което свидетелства и изразява неговите идеи.

Това време е атеистично и е влязло в остра и непримирима борба с християнството и с Църквата.

Новото време се отнася с насмешка и ирония към всичко. Всичко може да бъде оспорено, осмяно, иронизирано, представено като бутафорно, случайно, неуместно, сгрешено и напълно опорочено. Следователно и като глупаво. Но и това „всичко” трябва да има своето обяснение и причини. И понеже предварително се знае, че този свят и човекът в него „са сгрешени” от „Създателя”, иронията към „фундаменталната причина” ще покаже и интелектуална независимост и сила. Тя ще ни даде и смелостта да направим аналогии, без да се страхуваме, че казваме истини.

Алюзиите и сравненията с нашето време не се крият. Напротив, дори се подчертават. Повестта е посветена на човешките слабости и целта й е да ги изобличи, да ги направи видими за всички, за да се знае какво трябва да се отрича, поправя, изхвърля от употреба.

Модерният човек, доближил се чувствително да границата с постмодерното, има особена склонност съм иронията и сарказма. Те са негово оръжие, с което едновременно се пази, защитава се, но и напада неудържимо. То е надеждно, стига да се използва умело, с мярка и вкус. А Ивайло Петров притежава тази дарба.

„Божи работи” е лична авторска версия на книгата „Битие” от Стария завет. В тази книга е разказано как Бог е създал света и човека като Негов образ и подобие. „Версията” на Ивайло Петров има за цел да осветли съвременните човешки и обществени недостатъци, да покаже някои от причините, които са ги породили. И понеже тогавашната обществена система се основава на провъзгласено за всеобщо политическо и идеологическо учение, писателят го иронизира и принизява с ироничната си версия на Божественото Сътворение. Т. е. напразни са усилията да се създадат идеален човек и идеално общество, защото са невъзможни. Няма значение какво говори и проповядва пропагандата, невъзможното е невъзможно. Затова няма смисъл да се полагат толкова усилия за напразни намерения.

Сюжетът на „Божи работи” е напълно естествен за времето, когато повестта е писана. Още повече пък със заложената в него ирония. Не е зле читателите да се посмеят, преди да се замислят над проблемите и изводите в творбата. Те и без това няма да прочетат Стария завет, а като им се предложи една хумористична версия, ще я приемат охотно. Дори и да не осъзнаят какво точно цели тя.

Ивайло Петров е постигнал висок художествен резултат. Този резултат е напълно в духа на времето, на неговото говорене и дори на неговия смях и отношение изобщо към слабостите на човека и недъзите на обществото и света. Човек е измислил боговете, религиите и дори Господа на християните - такова уточнение прави в началото на творбата писателят, за да освободи писателското си въображение в изобразяването на библейския сюжет. Но не за да прави атеистична пропаганда, която по онова време е и държавна политика, а просто за  представи как натовареният да бъде „всесилен” всъщност върши грешки след грешки и постигнатият от него резултат почти винаги е неуспешен. Или поне такъв, че предизвиква усмивки, иронични забележки, смях.

Този подход е също резултат от разрушаващата се йерархия на ценностите и на епическото съзнание, а не е демонстрация на безбожие.

7.

Двете повести на Ивайло Петров, които тук се опитах да анализирам, потвърждават, че разпадът на колективистичното общество, епическото съзнание и епоса е обективен процес и протича органично и по определена логика. Този процес не може нито да се ускори, нито забави по субективна воля, защото не е обикновен сюжет, персонажи, художествено мислене и естетическа представа за обществото, а социално-историческо явление.

Интересното е, че неговият най-ярък и завършен изразител и свидетел в българската литература е представител не на поколението, което живее и твори в неговото лоно, а на предходното. Ивайло Петров е един от редките случаи измежду българските писатели, който в историята на националния литературен процес е с такава удивителна съдба. Съдбата му е знак за особено агресивното развитие на въпросните разложителни процеси и за характера на все още смътно усещания постмодернизъм, който е истинският свидетел и изразител, но и носител (подчертавам това!), на този упадък. Ивайло Петров произлиза от едно поколение, а принадлежи не дори на следващото, а на по-следващото. А това означава, че е писател на друга епоха. По възраст предхожда поколението на 60-те години, а по естетически идеи, проблематика, типология на героите е след него. Но не е в поколението на 70-те години. Макар да е негов естетически и социален родител.

Трябва да погледнем на този факт и парадокс с необходимото внимание, да го анализираме и обясним. Защото е очевидно, че в българската литература от втората половина на ХХ век протичат доста сложни процеси, а след 60-те години тя тръгва и по нов път и се нуждае от ярки и значими писатели. Каквито не намира в пълна мяра в поколението на 70-те години и затова включва в техния ред автор от ранга на Ивайло Петров.

Разпадът, за който тук става дума, е явление от изключителна важност, тъй като извежда действително към нова епоха в историята на литературния процес, но преди всичко в обществената реалност. Ивайло Петров е писател, който сигнализира за протичащите неудържимо процеси; сам той се тревожи от тях, плаши се и това личи в творбите му. Но не може да не свидетелства за тях и да ги изразява автентично.

Ивайло Петров е този, който подготви естетиката и начина на художествено изображение на постмодернизма. Но го направи като реален естетически акт, подобаващ на голям писател със съзнание за ролята, мястото и значението на литературата в обществения живот. Писателите от 70-те години продължиха започнатото от него. Те бяха възпитани в духа, в който твореше Ивайло Петров и се отнасяха към обществената реалност като писатели, а не рушители и търговци на литературни факти.

В края на живота си Ивайло Петров с романа си „Хайка за вълци” успя да обобщи своя личен и опита на обществото в наблюдението и възпроизвеждането на дълбоките изменения в обществото, започнали в средата на 40-те години и добили в резултат на неудържимия разпад през 80-те години своя уродлив вид.