Елена Алекова

Очаквах новата лирическа книга на Атанас Капралов с вълнение. Тя излезе от печат в края на 2021-а под заглавие „По мярка на духа”. Включва емблематични за поета стихотворения, избрани сред всичко, написано от него през годините. Към тях - и стихотворения, непубликувани още в книга.

За всички, които обичат поезията на Атанас Капралов и самия него, е ясно с какъв поет си имаме работа и какви са подходите към неговата поезия. Тематиката, мотивите, образността, стилът, внушенията на творчеството му, от една страна. В цялост и поотделно… Гражданското поведение, поетът и другите, поетът и литературата, поетът отвън и поетът отвътре, от друга страна. В цялост и поотделно… Мнозина са писали за това. И моя милост - сред тях.

Но сега е друго време. Ново време. И заглавието на новата Атанас-Капралова книга е „По мярка на духа”. И ми се иска да подходя към нея откъм посланието, закодирано в самото й заглавие, и откъм повелите на новото време - времето на духа, което вече настъпва в света като цяло и в личния, индивидуален свят на всеки от нас, което носи добро, красота, светлина. Но докато то настъпи окончателно, ще трябва да издържим яростните, жестоки атаки на старото, което не иска да си тръгне - всичките тези „вируси”, „плазмодии”, „бълхи”,„змийчета” и всякакви други „гадинки”, всичките тези „сприи”, кризи, истерии в глобален, в местен и в личен мащаб, често смъртоносни, както се видя, за света и за всеки от нас (образите тук са от поезията на Атанас Капралов).

* * *

Помня, когато преди десетина години представях стихосбирката на Атанас Капралов „Жив и свободен” (2012), колко се стъписах, че някой не просто е написал стихотворение под заглавие „По мярка на духа”, но и че е дръзнал да мечтае за живот „по мярка на духа”:

Ще се изстрелям някъде -
ехееееей! -
отвъд звездите…
В мен ще се разсъмне
от истини
и ще звучи:
ЗДРАВЕЙ,
ЖИВОТЕ НОВ,
ПО МЯРКА НА ДУХА МИ!”

„По мярка на духа”

Още преди десетина години!…

Тези стихове прозвучаха за мен като откровение. Затова и онаслових думите си тогава „По мярка на духа” - по едноименното стихотворение, дало заглавие и на една от частите в стихосбирката.

Неведоми са пътищата на читателя към творчеството на един или друг автор. При мен именно стихотворението „По мярка на духа” катализира интереса ми към всички книги на Атанас Капралов. И по-късно отново писах, но вече за тенденциите в неговата поезия: под наслов „Приближаване до взрива” - по едноименното му стихотворение и едноименната му книга от 2018 година.

Поемата „Завръщане в Слънцето” (1996), по стечение на обстоятелствата, прочетох последна. И това като че ли се оказа най-точното време за четене. Защото само така бе възможно да се види и осъзнае, че тя е нещо като ядро, като семенце, от което сякаш са избликнали мотивите на Атанас-Капраловата поезия. Тази поема представлява сплитък от образи, мотиви, внушения, които, загатнати в „Нежен скитник”, утвърдили се в „Завръщане в Слънцето “, постепенно се „разплитат” и разгръщат в прииждащите нови стихотворения на поета през годините. И разбира се - единна е посоката на поетовите въжделения: нагоре! От ниското и низкото на блатото - към високото небе. И разбира се - единни са посоките на плътта в жаждата й по пълнота и полетът на духа в устрема му към съвършенство. От митарствата на „Нежен скитник” (1990) - към „Завръщане в Слънцето” (1996). От беззащитността на „Голота” (2002) и „Дамгосан” (2006) - към „Жив и свободен” (2012). От „Приближаване до взрива” (2018) - до живот „По мярка на духа”(2021):

Раста и ставам все по-необятен -
бях болка,
бях небе…
Сега съм всичко!
Сърцето ми качи на стоп Земята,
очите ми в отвъдното притичват…

„Необятен”

Затова и очаквах новата книга на Атанас Капралов с вълнение, защото знаех, че ще бъде за духа. А темата за духа, освен че днес е свръхактуална, е и близка на сърцето ми.

* * *

Да се живее в нашето опърничаво и сбъркано време „по мярка на духа”, разбира се, никак не е лесно. В лъжовни дни на прелом и подмяна сърцето се проверява. Издържи ли - нищо няма да го пречупи нататък… Не издържи ли… Какво да се прави - всяка власт има нужда от своите лакеи и слуги… Чистото сърце ще издържи. Защото… Каквито и ветрове на промяната да духат, чистото сърце винаги остава в предните редици на всяка битка, дори - по Атанас Капралов - „в битките без смисъл” (вж. „Жертва”). Каквито и воденични камъни на живота да влекат надолу чистото сърце, то винаги намира ангела в себе си, за да обърне посоката на своя път и да полети към горните предели (вж. „Към върха”)…

90-те години на миналия век например бяха пробният камък за съвестта на мнозина, по-скоро - на всички наши творци. Беше дошъл Видовден и нямаше как никой вече да се крие и таи в сенките. Към каквито и компромиси със себе си да бе ги тласкало статуквото по времето на социализма, колкото и изпитни да не бяха издържали тогава зад онова, удобното, оправдание: „Такова е времето, такъв съм и аз…”, творците след 10 ноември 1989-а, когато нещата се промениха издъно и безвъзвратно, се оказаха на кръстопът.

90-те години ни дадоха правото на глас и правото на избор. 90-те години ни поднесоха свободата да бъдем себе си, да творим това, което искаме, без страх, без цензура външна и цензура вътрешна, без озъртане, без иносказания и преклонена главица. Колцина избраха свободата? Не става дума за свободата да говорим и пишем каквото ни падне на езика, забравили що е срам, що е приличие, що е отговорност пред словото, хората и времето. Става дума за свободата да казваме на своя народ - по Атанас Капралов - „истините грозни” (вж. „Обреченост”), горчивите истини, единствените истини, които ще го направят свободен. Става дума за това да сочим на загубилите ориентация верния път, по който да тръгнат във врежа и кипежа на промяната, та от „не-хора” да се превърнат в хора („Необятен”). Става дума за мъжеството на всеки от нас да бъде „дръзка камбанка, / кънтяща досадно / в окото на Господ” с онези, безответните, жестоките, безнадеждните, въпроси на живота, какъвто - по Атанас Капралов - би трябвало да бъде и е поетът (вж. „Въпроси”). Не бяха много истински влюбените в свободата наши творци. Но имаше и истински влюбени… Като него… Защото в дните на изпитание Атанас Капралов остана верен на себе си и на своите мечти. Не се хлъзна по излъсканата, гладката, измамната лайсна на новото време, по която много лековерни и не съвсем лековерни сърца се хлъзнаха, но - в резултат - се събудиха пред пукнатото корито на великите си илюзии. Стихотворения като „Безименният” и „Високо” недвусмислено илюстрират какъв точно е неговият избор. От една страна - „бомбеният ад”, тоест бойното поле, където се водят честните битки за България, за отстояване на личното достойнство, за доброто и красотата, в защита на любовта:

Страхливците са там отзад -
те ще живеят сто години…
А ти си в бомбения ад
с присъда ясна -
да загинеш.

„Безименният”

От друга страна - отказът, оттеглянето, оттласкването от застоя, от блатото, от мръснотата, пошлотата и низостта, от суетата и лицемерието на света и полетът към „космичните покои”… Колко шеметно, колко въздействащо е това негово издигане „чак горе”, „почти до същността си”:

Не ме лови законът на Земята:
по него
глупостта решава всичко -
тя все залага честно на лъжата
и този свят
след низостта
повлича.

Отказвам този свят
да бъде моят.
Оттласквам се от мислите му мръсни
чак горе -
до космичните покои…
Издигам се почти до същността си!

„Високо”

Но има и трета страна - любовта, ту отчаяно „есенна”, ту пролетно „цветна и единствена”, която възкресява и душата, и тялото:

Така ми липсва кълнчето любов:
пак да ме вреже в твоето присъствие,
да станем тътен от потаен взрив
на сокове,
към връх и корен плиснати…
За да поникна -
по априлски див,
а ти -
по майски цветна и единствена!

„Предзимен апостроф”

* * *

Стихотворенията „Приближаване до взрива” и „По мярка на духа” са според мен знакови за Атанас Капралов и равнопоставно важни в неговата поезия при оформянето на философската му концепция за човека, подвластен на двете в себе си начала: плът и дух в техния апогей: плътта - като „взривена бомба “ („Приближаване до взрива”), а духът - изстрелян „някъде - ехееееей! - отвъд звездите” („По мярка на духа”).

Този чудодеен преход от земно/плътско към небесно/духовно битие, когато тялото се отказва от живота и отговорността за живота нататък поема духът, е предаден от поета чрез впечатляващ метонимичен обрат „Заменям кислород срещу крила!” („Към върха”) -заменям тяло срещу дух, смъртен живот срещу живот безсмъртен. В този точно миг или може би малко след него се извършва чудото - когато тленната плът се отказва да живее, но не умира, не изчезва, а по някакъв неведом за нас начин преминава в друго, нетленно, състояние… Когато тялото обретява в духа своята безсмъртна природа… Може да се нарече и преображение…

И нищо, че сърцето ще е спряло -
животът ще избухне отначало

в мистичната родина на духа…
Но само ако стигна до върха -

до спирката за вечността,
където
целуват се земята и небето.

„Към върха”

Когато душата обретява в духа своята вечност:

И стиснал слънчев лъч от старо лято,
пришпорваш смело пулса на живота.
Така растеш отвътре -
терминатор.
Отвънка пък -
на крачка от Голгота.

И тази крачка всъщност е начало
към избора ти най-щастлив,
човече:
душата да си няма свое тяло,
но вече да си има своя вечност!

„Замяна”

Тази загадъчната връзка между плътта, душата и духа разяснява в едно от посланията си до коринтяни апостол Павел (който разбира - ще разбере, който не разбира - не разбира):

„Тъй е и писано: „първият човек Адам стана жива душа”, а последният Адам - Животворен дух. Но първом не иде духовното, а душевното, и после духовното. Първият човек е от земя, земен; вторият човек е Господ от небето. Какъвто е земният, такива са и земните; и какъвто е Небесният, такива са и небесните; и както сме носили образа на земния, тъй ще носим и образа на Небесния. И това ви казвам, братя, че плът и кръв не могат да наследят царството Божие, нито тлението може да наследи нетление. Ето, тайна ви казвам: всинца няма да умрем, ала всинца ще се изменим изведнъж, в един миг, при последната тръба: ще затръби, и мъртвите ще възкръснат нетленни, а ние ще се изменим; защото това тленното трябва да се облече в нетление, а това смъртното - да се облече в безсмъртие” (I Кор.15:45-53).

* * *

„По мярка на духа”… Някой уж доброжелателен скептик би, разбира се, контрирал: „Но имаме ли въобще понятие какво е духът, за да знае някой каква е неговата мярка?”.

Да, знаем какво е тялото. Разшифровали сме какво е душата и дори ни е известен нейният грамаж - 21 грама. А какво е духът? Уж се досещаме, ала не знаем. И никой не може да ни разясни. Няма обяснение или „определение” за духа. Има неща на тоя свят, за които думи няма, а и не са нужни. Има познание на тоя свят, което се предава без език и езици. То е от духа. Защото, ако не би било от духа, то въобще не би било възможно.

Познанието за духа не идва по наше желание - желанието човешко по своята природа е капризно и изменчиво. Познанието за духа е потребност на духа да се яви, която сама по себе си намира начин да бъде удовлетворена. Всевъзможни са способите, чрез които познанието за духа стига до хората. Един от тези способи е поезията, която също е от духа.

Тук, струва ми се, следва да си спомним размишленията на Платон за поетите (колкото и да ги попържа и гони той от „идеалната държава”). Бог според древния философ избира именно поетите, за да предаде през устата им своите послания на хората:

„…поетите говорят много прекрасни неща за различни работи… не с помощта на изкуството, а по божествено предопределение… Затова бог и им взема разсъдъка и ги прави свои слуги, божествени вещатели и пророци, за да може ние, като ги слушаме, да знаем, че не те, лишени от разсъдъка си, говорят тъй скъпоценни слова, а говори сам бог и чрез тях ни предава своя глас…” („Йон”).

При Атанас Капралов има далечен отблясък от Платоновото разбиране за поетите. Най-красноречиво в тази посока е определението му за поета в стихотворението, дало заглавие на книгата:

Поетът е божествен идиот -
катери го към светлината рискът,
но в сянката на живия живот…
Не искам речи!
Бюстове не искам!

„По мярка на духа”.

Когато четем „По мярка на духа”, ние по някакъв начин добиваме реална представа за духа, ако и в книгата да не е формулирано какво собствено е и представлява духът.  Духът е саможертвен и безсмъртен (вж. „Жертва”). Духът е мъжествен (вж. „Обреченост”). Духът е всеможещ (вж. „Преодоляване”). Духът се родее с небесната светлина и отмива „земната кал” от човека (вж. „Космична невеста”). Духът е необятен (вж. „Дълг”)… Затова, въпреки съмнението на всички уж доброжелателни скептици, заглавието „По мярка на духа” е закономерно и тъй добре пасва на новия лирически сборник на Атанас Капралов, защото който говори за духа - предчувства какво е духът. А който предчувства какво е духът - се досяга и до неговата мярка.

* * *

Стихотворенията в книгата са групирани в пет части - по дванадесет във всяка една. Тази съразмерност и стройност придават стегнатост на композицията. Уточнявам това, защото постройката на стихотворни сборници от този тип, за които авторът сам е направил подборката, е изключително важна за цялостното внушение на поезията му. Дебне опасност авторът да изпадне в „умиление”, тоест да се разпростре надълго и нашироко при подбора на стиховете и сборникът му - уж представителен сборник, а някак да се разпадне. Бях свидетел на това как Атанас Капралов „прецеждаше” стихотворение след стихотворение, как постепенно и хладнокръвно се отказваше от една или друга своя творба. Честно казано, не вярвах, че някои от стиховете ще се откъснат от сърцето му. Но се откъснаха. И книгата се получи такава, каквато се получи. Устремна. Дръзка. Въздействаща. Хармонична.

С всяка лирическа част непримиримият с безрадостната, пошла и подла действителност поет наслагва мотив над мотив, внушение след внушение. Разширява обхвата на смисъла, вътрешния обем на образите си. Шлифова езика си. Напрежението в стиховете му расте. Расте - до степен понякога да не различаваш дали това е емоционално-смислово напрежение на стиха като стих, или е напрежение електрическо, което ражда мълнии, прави къси съединения, разпалва пожари - в делника и в душата… С приближаването до взрива, в подстъпите към небето… Сякаш не стихове, а стъпала… Не поезия, а стълба към небето…

През съразмерната композиция на книгата дори провиждаме стъпалата към високото небе. Самите заглавията на петте части са достатъчни като илюстрация: „Жертва” (саможертвата), „Преодоляване” (преображението), „Необятен” (свободата), „Балада за лудите сълзи” (пречистването), „По мярка на духа” (светлината). Най-кратко казано. Иначе може да се каже и разширено, но не това е времето и не това е мястото за разширяване на темата.

За тези, които вече се досетиха… Не, не е случайна асоциацията с прочутата „Лествица” („Стълба”) на преподобния Иоан Лествичник (ок. 570-649 г.), игумена на монасите от Синайската планина, известен и като Иоан Синаит или Иоан Схоластик. Преднамерено е търсена. Защото изсред всичките изкуства поезията е като че ли най-прякото отражение на образа и подобието (вж. „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори…”, Бит. 1:27).

Стиховете на Атанас Капралов указват на човека как да се отърси от блатото и да постигне високото небе, как да се върне към изначалното си предназначение на образ и подобие Божие. В земното му битуване например, когато властта в лицето на овластените нищожества кове позорен кръст за поета, той вижда не толкова своя непосилен път към Голгота, колкото как този път го прави човек, и то какъв човек! -

Човек,
решен да я пребори
с един самоубийствен жест…
На истината трябват хора!
На хората им трябва чест!…

„Победа”

Или в битието му небесно - на онази нова звездица, посята от неговия пратец и правнук, където…

Заселени на новата звездица
не-хората
се учат
да са хора.

С не-хората
най-после става чудо:
от клетките им светлината плисва…
И този свят -
като след слънчев удар -
отключва изначалния си смисъл:

да бъде свят
на споделена кротост,
на утолена нежност,
на нирвана,
на радост,
обладана от доброто…
А аз раста като вселенска рана…

„Необятен”

Уточнявам това, защото стълбата към небето, макар и привидно, от нашата „земна” гледна точка, да е нагоре, не е непременно възходяща. Стълбата към небето може да е и низходяща, каквато е „стълбата” на Христо Смирненски, защото е „стълба” на илюзиите и лъжовните представи, създавани в ума на човека от дявола, по която наивникът младеж прекрачва наглед по три стъпала нагоре, но всъщност върви надолу, свлича се стремително към преизподнята (вж. „Приказка за стълбата”).

Колкото и да се мръщят съвременните модернисти и всякаквите там „-исти”, високата поезия съдържа в себе си - в едно неделимо и неразличимо цяло - етика и естетика. Сама по себе си високата поезия е добро, е красиво, е светлина, е нагоре към съвършенството и светлината. И е противовес на всичко зло, грозно, омрачено, надолу към преизподнята и мрака. Без етиката, в този смисъл, поезията би била суха, плоска, повърхностна - просто банално изображение, колкото и да е обкичена с най-причудливо-красиви, зашеметяващи метафори. Без естетиката, в този смисъл, поезията би оскъдняла, би се превърнала в нравоучение, подчинено на съвсем други смислови, езикови и риторически закони и правила. Каква е мярата и мярката? Как поетът да я намери и „измери”, за да не я прекрачва? Дали и писането на поезия не трябва да бъде „по мярка на духа”, защото тази именно мярка никога няма да подведе поета?…

„По мярка на духа”… От една страна - духът, който владее свободата, правото на избор, волността и знае, че „всичко е позволено” и възможно… От друга страна - мярката, която е стопер, нравствен и естетически коректив, „ала не всичко е полезно” (според както е при апостола: „Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно; всичко ми е позволено, но няма да бъда аз обладан от нещо…”, I Кор. 6:12).

* * *

Вероятно тук някъде се крие тайната на превръщението, на преобразяването на поета в Поет (с главна буква), на поета в Поет с мисия.

И пак ще се върна към Иоан Лествичник… В своя безподобен труд „Лествица”, в специално слово, насочено към пастира на словесните овци, той дава наставления за това какво би следвало да прави духовният водач, възприеман от него най-често като лечител на болните и недъгавите души човешки:

„Пастирът да хвърля като камък сурова дума по онези овци, които поради мързел или чревоугодие изостават от стадото; защото и това е признак, че пастирът е добър.

Когато от жега през деня, т.е. от телесно разпалване, тези овци започнат да дремят духом, тогава пастирът, взирайки се в небето, трябва още по-ревностно да бодърства над тях; понеже във време на подобна жега много от тях стават плячка на вълците…

Когато тъма и нощ на страсти сполетяват паството, тогава назначи псето си, т.е. своя ум, за неотстъпен страж при Бога; защото никак не би било тук несъобразно да се смята умът за онзи, който ще погуби умствените зверове” („Слово особенное к пастырю”. Научающее, каков должен быть наставник словестных овец 1:9-11; от рус. Е. А.).

Припомням думите на Иоан Лествичник за духовния пастир, провокирана от онези стихове в книгата „По мярка на духа”, в които изкристализира виждането на Атанас Капралов за поета (някъде на високото вижданията на двамата се доближават като смисъл)… Поетът според него е онзи, който лекува сбърканите души чрез енергията на своето слово (вж. „Вик от утробата”). Поетът според него е онзи, който изрича суровите думи, горчивите истини на народа си (вж. „Обреченост”). Поетът според него е онзи, който бди, който бодърства за другите, когато те са се отпуснали и заспали в уюта на своите илюзии, и който ходатайства за тях пред Бога (вж. „Въпроси”). Поетът според него е онзи, който без страх върви по пътя на Голгота, защото светът без неговата жертва е обречен (вж. „Жертва”). Поетът, „пулсар в окото на народа”, според него е онзи, който винаги е нащрек и пази високото небе от лилипутите, бездарията и всякаквите нищожества (вж. „Жив”).

В стихотворението „Преодоляване”, където по изненадващ начин е показана взаимовръзката между човека и неговия дух, Атанас Капралов споделя съкровени мисли за мисията на поета и смисъла на поетовия труд. Думата всъщност е дадена на духа:

И бързо от космичния трамплин
към сушата със дъх на мак и лайка
той литна клетвен:
Майко,
твоят син
г о т о в е
вече да ти служи,
Майко.

Повярвай му - ти имаш остър нюх…
Хвърли го в битки!
Той ще се пребори -
за него,
за всеможещия дух
на всички малки незначими хора.

* * *

Откъде е у Атанас Капралов това ясно съзнание за призванието на поета? Ще направя тук малко неочакван завой…

Според разни учения името предопределя характера и поведението на човека. А нашият поет носи името на Атанасий Велики (295-373 г.), един от най-изявените учители и мислители на Църквата, радетелят за чистотата на вярата, „изсякъл тръните на злославието” и „умножил семената на вярата с одъждяване от Духа”, както се за него пее („Църковни песнопения”. Кондак, глас 2…”). Кой знае, може би именно от големия църковник следва да се изведе корена на Атанас-Капраловата непримиримост спрямо падението на човека и на света в наше време, но и неговата вяра в бъдещето на човека и на света. Защото може би светците, чието имена носим, по някакъв неръкотворен, неумотворен начин ни съприобщават към себе си, подкрепят ни, облъчват ни със сиянието си и ние интуитивно ги следваме…

На Атанасий Велики принадлежи мисълта: „Не всички измежду нас са богати, не всички са велики, но всички са призвани към святост” (вж. Любомир Попов. „Лъчите и слънцето”). Забележете хоризонталата - „богати”/„велики”, и внезапният изсред нея отвес - „светостта”. Не е ли по същия начин „построена” и поезията на Атанас Капралов през годините: хоризонталата - на блатото, на пошлостта, на нищожествата, на позора. И внезапният отвес - от пръстта „с цвят, / вкус / и мирис на родина” („Безименният”), и „към спирката за космоса, където / целуват се земята и небето”(„Към върха”).

Верен на своята природа и на своя вроден оптимизъм, поетът намира смисъл дори в смъртта, довеяна от апокалипсиса. Обръщайки се към любимата с цялата си любов, на която е способен, той е сигурен, той вярва:

В което и небе да хвръкнеш,
аз ще те стигна…
Непременно!…
Защото този свят е смъртник.
И трябва пак да го заченем.

„Космична моя”

Вероятно новото зачеване на света е също част от мисията на поета. Кой знае.

П.П. Благодаря на Атанас Капралов за „Жертва”- стихотворението, което ми е посветил.