Яна Язова

***
В градината си подир снощната вихрушка
останах само аз.
Навънка бързо мярна се върха на пушека
и глъхне кучи глас.

Останали са някъде гори, животни, -
търчат ловец и пес.
И аз, и аз след бурята така самотна,
пак тебе чакам днес.

***
Какво да правя с мъката на всичките си дни,
с кого да я деля, кому да я стоваря?
Изкачих я до най-високи планини:
- Не можем, с камъни сме пълни - отговарят.

- И върху гърбицата ни без туй тежат гори!
Предложих я тогава с вопли на потока.
А той ми шепне: - Откажи се! С мен не се бори!
На нея трябва й вълната най-дълбока!

Довлякох я до бездните на тъмното море:
- Не мога, - казва. - Тежка е и ще прелея!
В гърдите ти от всяко място то е най-добре.
В сърце ти само има място зарад нея.

***
Последни розови струи излива
денят във скутите на моя мрачен бог.
И само пътя, в който си отива,
трепти от спомени, замира от възторг.

- Прощавай! - тихи вопли не издадох.
- Прощавай! - сълзите по мене не текат.
Но сбогом, - мисля аз, - любовна радост,
ти трепна в мене за последен път!

——————————

в. „Литературен глас”, г. 14, бр. 542, 11.02.1942 г.