интервю на Георги Н. Николов

На 20.01.2022г. в БКИ “Дом Витгенщайн” във Виена бяха връчени за първи път литературните награди “Автор на годината”, учередени от г-жа Сашка Журков, издател и собственик на вестниците “Виена днес” (Wien Heute) и „Нов Дунавски вестник” (Neue Donau Zeitung), която е и дългогодишен кореспондент и акредитиран журналист в UNIS - United Nations Information Service - Vienna. По този повод се обърнахме към една от наградените, българката д-р Анелия Хохвартер, с няколко въпроса:

- Уважаема д-р Хохвартер, какво е за Вас наградата за творчество, връчена Ви от издателката на „Виена днес” и „Нов Дунавски вестник”, г-жа Сашка Журков? Стимул ли е тя за Вас да продължите присъствието си в сферата на художествената литература?

- Винаги съм гледала на книгата ми, като възможност да споделя моите придобити „мъдрости”, по време на отшелничеството ми в Етиопия. Там вечерите са дълги, често без електричество, интернет и телефон и тази тишина ми даде възможност не само да започна да си задавам сама на себе си въпроси, да си отговарям, но и да се наслаждавам на самотата, без да бъда самотна. По-късно, книгата ми се превърна в кауза за промяна за рехабилитацията в България „Локомат за България” и до ден днешен за мен е инструмент да привличам внимание по тази кауза. Но когато „СТИМУЛЪТ”, както го наричате Вие, получи признание и награди, това ме изпълва с радост от това да предложиш в замяна на едно дарение един продукт със стойност в знак на благодарност към подкрепилите кампанията. Наградата по принцип не е стимул да продължа с нова книга, а да продължа с моята дарителска кампания.

- Първият Ви роман „Пътуване” - 2016 г., издаден на български, немски, английски и руски езици, е тиха епопея за човечността, съпричастността към болките на другия и стремеж за утвърждаване на хармонията между хората от различни раси. Подготвяте ли неговото преиздаване, или пък нова книга?

- Нова книга ще има, когато имам отново какво да споделя със света. Думи могат да бъдат изричани като водопади, но те трябва да носят послания. За мен написването на първата ми книга беше равностойно на това, да се съблека гола пред света и да дам право на читателя да надникне в душата ми. Преиздаване на книгата може да има, когато се намери верига, която да иска да я разпространява. Досега никоя не е проявила интерес да я разпространява, тъй като всички средства от нея са за дарение. Веригите са ориентирани към печалба и това е напълно разбираемо в момент на онлайн - литература. Малко са хората, които искат да си подчертават редовете с молив и да се потапят в миризмата на хартията (това за мен е задължително, когато чета една книга). Моята книга не е подходяща за онлайн издание поради снимките, които са тематично подбрани към всяка една глава, с което оставам вярна и на моята любов към фотографията

- Каква творба, основана върху благородната Ви професия, или пък въобще, бихте искали да напишете в скоро време?

- Започнах с басни, но явно още не съм дорасла за бранша. За сега си мисля, че това е най-подходящият жанр за споделяне на трудностите, които един „успял в чужбина” лекар (изобщо не обичам тази характеристика, която ми е приписвана често), иска да сподели в родината. Аз съм на мнение, че всеки може да научи много навсякъде. В Африка се научих на такива хватки в хирургията и преди всичко на смелост. Там понякога се налагаше с минимални средства да правим чудеса. Обменът на „майсторлък” беше взаимен и двупосочен. И с респект - също взаимен и двупосочен. Искам да пиша за уроците, които съм получила от моето семейство и от селото, в което съм израснала. Започнала съм под формата на разкази, но и книгата „Пътуване” беше започната като приказки за лека нощ, а се оказа в завършен вид един роман. Важното е човек да не спира. Често сме се запътили нанякъде, а се оказва, че стигаме на друго място, което е в пъти по-хубаво и благодатно. Важното е да не спираме.

- Как бихте коментирали определението „успял лекар в чужбина” и какви са професионалните Ви ангажименти в Австрия?

- Вече споменах, че не съм привърженичка на това определение. В Австрия лекарят избира дали да остане в болницата (труден вариант, финансово по-неблагоприятен), или да тръгне по пътя на самостоятелния „бизнес”. Винаги съм работила да си подсигуря място за работа в болница, където да мога да остана след специализацията, защото това е мястото, където се работи с най-новите методи, там изпращат колегите от кабинетите си пациентите, когато лечението трябва да продължи с операция или методи, приложими само в болнично лечение. Отделно съм ангажирана в различни работни групи на нашето офталмологично сдружение и други сдружения, работа, която не се заплаща, но където мога да споделя моя опит и знания. Тук няма голяма разлика с другите страни и с България. Етика, респект и вътрешно убеждение са двигателите. Просто и ангажиращо. Пак е работа за кауза, а не „на вятъра”. Въпрос на професионална етика и философия на живота, която сме си избрали.

- Кое Ви подтикна към Вашите значими хуманитарни мисии в Йемен, Зимбабве и Етиопия като лекар офталмолог? Какви Ваши здравни и граждански идеи реализирахте там?

- Към хуманитарни мисии ме подтикна търсенето на себе си. Това търсене понякога изглежда като лудост в очите на другите, понякога е необходимост за търсещия. Аз, разбира се, съм ги правила за себе си и за другите. Един мой учител казваше, че доброволството е израз на егоизъм. Има доста истина в това твърдение, защото доброволецът се чувства в много аспекти задоволен. Оптимално би било, ако добротворчеството разбива тези граници и аз се стремя към това, да не спирам до момента на моето „задоволяване”. Тук може да се отвори голяма скоба за егото, но не искам да му отделям толкова време, защото сме във война и за сега аз водя в резултата. Да победиш егото си се изисква постоянство и търпение.

Първата ми мисия беше в Йемен, остров Сокотра. Намира се на 100 км от Сомалия и там върлуват морските пирати. Тогава за пореден път бях охарактеризирана като луда. Разбира се, че пиратите, разбрали за пристигналите лекари с мисия, нападнаха острова още първата нощ, но интересът им беше към нафтата и нея откраднаха и ние нямахме два дена гориво, за да си произвеждаме електричество. Често давам пример като: а, там и морските пирати не ме искат и предпочитат дизела пред мен. Подходящо сравнение, когато става въпрос за комуникации с определени институции в България. Мисля, че сарказмът ми е дарба. Там изградихме кабинет за спешна помощ по очни болести. Направиха ми впечатление определени промени в роговицата при жените. Като натрупване на ръжда. Оказа се, че те използват за гримиране черния сок от едно растение, който е много течен и за да го сгъстят, стържат в него метал. Отлагането на металните частички в роговицата водят до помътняването й и до ослепяване. Подадох сигнал до Министерството на здравеопазването в Санаа и след два дена ни изпратиха едно вещо лице и започна разяснителна кампания сред населението. По-късно тези резултати ги публикувах е нашето офталмологично списание. Това потвърди моето мнение, че в медицината наблюдателността и логиката трябва да вървят ръка за ръка.

В Зимбабве работих в единствения център за ретинална хирургия в страната. Беше в една частна клиника. Целта беше да се оперират богати пациенти, които бяха готови да платят за такива операции по 3-4 000 долара, ако бъдат оперирани от бял доктор. Със събраните пари да се закупи апаратура за университетската клиника, която да издава сертификат на всеки, завършил специализация за хирург на перде. В началото работата не тръгна. Бях бяла, но не бях мъж. След пет дена оперирах сина на социалната министърка и ни заляха пациенти. За 2 седмици успяхме с апаратурата. Станах почетен член на офталмологичното дружество. Та от тази мисия пак си имам поука: колкото и да е добър човек, късмет му трябва! И ако късметът на някой зависи от мен, трябва задължително да му помагам, да съм неговата съдба и добра фея. Така, както съдбата често е заставала на моя страна. Върнах се в Зимбабве година по-късно, за да подсигурим средства за консумативите на апаратурата. Запознах се с първите пет обучени хирурзи. Те бяха много щастливи с тази възможност. Аз се наслаждавах на тяхното щастие. Разбрах, какво е радостта от чуждото щастие и си казах: голям късмет имам да видя тези усмивки…

В Етиопия заминах за пръв път през ноември 2014 и до ноември 2015 живях в Джима, южна Етииопия, общо пет месеца. Направих го заради себе си, защото трябваше отново да се намеря. Написах романа „Пътуване” и създадох първия сертифициран център за ретинална хирургия в страната. До пандемията с Ковид съм била общо 9 пъти в Етиопия и съм обучила 4 лекари и пет медицински сестри. Сега там има функциониращ център, който работи и без моята помощ. Това е най-големият ми успех, защото там се почувствах у дома, имам си мое семейство, моя дъщеря от Етиопия, която подкрепям и там ще се връщам винаги. Както написах и в книгата ми: един път Африка - завинаги Африка.

А проектите ми в България са многобройни. В родината ми разбрах, че да се случват нещата, не трябва да имам и грам его и да не се обиждам никога. Ако ти ударят шамар, да подадеш и другата страна. Да вървя напред крачка по крачка, дори през това време по-често да се налага да правя две назад. Важното е да отстоявам своите ценности и да не спирам да търся съмишленици. Неща, които са ставали в Африка за година-две, са ми коствали в България 12 години. И когато мои приятели ме попитат, защо го правиш, пак ли си се захванала, да повтарям и то по-точно на себе си, че всеки може да се откаже, но аз съм се заела с нещо, за да стане, а не за да се откажа. Трудностите са преди всичко работата с институциите, които дори не четат и отговарят на писмата ми, а срещите са с неясни, общи обещания, без конкретни стъпки напред и визия. Но когато човек е убеден и с желание да помогне, тогава трябва да включва всички свои резерви в информационни кампании и последователност, докато след двете стъпки назад, направи и една напред.

- Набрани ли са вече достатъчно средства за другата Ви заслужаваща уважение идея - закупуването на робот „Локомат за България”, който се използва за лечението и рехабилитацията на пациенти с цялостна или частична загуба на двигателни функции?

- Не. Такива мащабни проекти няма да станат без желанието на държавата за промени. Работя по въпроса и се  надявам на крачката напред да бъде скоро, както казах в отговора на последния въпрос.

- И пак в скоро време: какви нови мащабни мисии Ви предстоят и къде? В какво ще се изразяват те?

- Всяка мисия е мащабна. Дори мисиите на хората, излезли да почистят междублоковите градинки, защото правят нещо за общия уют или общото благо. Така погледнато, съм обладана от много мащабни проекти, както много от нас и по-добре да ги реализираме, а не да ги обсъждаме. Другите ще го забележат и ще се заразят. Напълно съм уверена, че е заразно. И нелечимо

- Какво най-общо бихте пожелали на здравеопазването у нас, в България, ако имате поглед върху неговите насоки и проблеми?

- Пожелавам на здравеопазването да е достъпно. Гордеем се с иновации, добри доктори, които не са заминали на запад, искаме други да се връщат, но най-голямата мъка на лекаря е, когато трябва да съобщи на пациента колко трябва да доплати за услугата. Официално, по каса. За една ретинална операция или операция на перде се доплащат 3-4 пенсии, за една тазобедрена става - годишна пенсия или повече, да не говорим, че следоперативната рехабилитация не е достатъчна или я няма изобщо.

Не можем да се гордеем с постижения в здравеопазването, когато те не са достъпни и хората ипотекират дома си, за да получат здраве. Затова, пожелавам на здравеопазването да е достъпно.

- А на себе си какво пожелавате?

- Пожелавам си да следвам своя път, а той е: да заспивам с чиста съвест всяка вечер.