Васко Попов

ОТРАЖЕНИЯ

Не въздишай!
Звездите са само трохи,
разпилени по скромната лунна трапеза.
Ще ги тръсне небрежно денят призори,
ще търкулне луната в сънливата бездна.

Не земята -
небето ни принадлежи.
Цял живот ще ни светят звездите лирично,
без да може светът да ги включи в режим -
само те са безплатни и стигат за всички.

Всичко друго е вятър.
Сега си иди!
Аз след малко по Млечния път ще поема.
И помни: на земята са тези звезди -
на небето са техните отражения.

А когато -
изтрила внезапна сълза -
ме потърсиш с очи по небесния хребет,
ако в същия миг се обърнеш назад,
аз - разтворил ръце - ще съм тръгнал към тебе.

***

Прав ще се окаже сърцеведа
преди четвърт век предупредил:
„Няма да престанеш да се вглеждаш
в мигащите над света звезди;
в птиците, трасиращи небето;
в меките разрошени треви;
в женствените женски силуети;
в любовта - дано ти провърви! …”
Всичко е до болка осветено,
само не можах да разбера -
здрачът, който ме обгръща денем -
как избира мен!
Прощавай, здрач!

***

Извинявай, сърце!
Извинявай,
затова,
че напразно туптя!
Затова,
че така всеотдайно -
много кръв
отработи за тях.

Те се пръснаха
в разни посоки -
сякаш
никога не са били -
светлокоси жени,
тъмнооки -
ненаправили ме
щастлив.

Избледняха лица,
силуети,
отзвучаха наивни слова.
Късен огън
в душата ми свети -
ти, сърце,
ще простиш и това.

И отново
ще мериш без ропот
всички мои
лирични беди…
Извинявай,
мотор на живота -
от форсажи
не те пощадих!

И се чудя
как още работиш!