Наградата, която получих на международния поетичен фестивал „Есенни щурци” ме вдъхновява да продължавам да творя

интервю на Тодорка Николова

Проф. Василий Белашов има изключително интересна биография. Той е професор по физика и академик по океанология. Освен това е поет, композитор и изпълнител на песни по собствени стихове и своя музика. В България пристигна по покана на Народно читалище „Пробуда 1896″ за участие в Международния, поетичен фестивал „Есенни щурци” като носител на най-голямата награда в раздела „Пеещи поети”.

- Г-н Белашов, вие получихте голямата награда в номинацията  „Пеещи поети” в Международния поетичен фестивал „Есенни щурци” в с. Горски извор, Димитровградска община. Какво значи за вас тази награда?

- Искрено и от цялата си душа съм благодарен на организаторите на този невероятен фестивал в село Горски извор, община Димитровград, които само за една седмица от моето гостуване станаха мои близки приятели, за топлия и радушен прием. Още повече, че усещането да ходиш по улиците, по които е върдял и Иван Николов, да седнеш на масата в дома му, на която той е сядал, е усещане, което няма равно на себе си. Получената награда е от много голямо значение за мен - това е оценка на международната културна общност за моето творчество, оценка на всичко, което правя, с което се занимавам. И тази оценка ме вдъхновява  да продължавам да творя, изразявайки себе си, своите мисли, чувства и емоции.

- Да, вие имахте възможността да гостувате в Горски извор една седмица, какви са впечатленията ви от селото, от хората?…

- Впечатленията ми от Горски извор са изключително топли. Аз посещавам България не за първи път и имам възможността да сравнявам. Село Горски извор е много интересно място, това е истинската, „изконната” България, където ясно  се усеща душата на твореца, за разлика от също прекрасните, но „европеизирани” крупни областни градове. Хората в това село ми станаха близки и родни по душа - с всеки, с който се срещах, общувах, без трудности и усилия, веднага се появяваше пълно взаимно разбирателство. Навсякъде - по улиците, в читалището, в хотела, да не говорим и за самия фестивал, аз се намирах между свои, близки на сърцето и на душата ми хора. За мен тази седмица, проведена на прекрасното, забележително организирано творческо мероприятие в село Горски извор, ще остане незабравима, завинаги. Огромна благодарност на моите скъпи български приятели за гостоприемството и подарения на всички участници във фестивала празник!

- Изпълнявате песните на Висоцки, гласът ви наподобява неговия, дори стилът на Вашите авторски песни е близък до неговия. Познавахте ли го лично? Разкажете нещо за това.

- На фестивала „Есенни щурци” изпълних песен, посветена на Владимир Висоцки - „Рубикон”, която написах под впечатлението от нашата среща с Висоцки през януари 1979 година, в квартирата му в Москва. Аз тогава живеех и работех в Магадан (Крайния североизток на Русия) и когато летях по своя работа за командировка в Москва, моите приятели от редакцията на вестник „Магадански комсомолец” ме помолиха да предам малка пратка. Дадоха ми само адреса на ул. „Малка Грузинска”, но не споменаха името на адресата. Представете си какво беше моето учудване, когато в ранното утро - самолетът от Магадан до Москва се приземи в Домодедово в шест часа сутринта, на звънеца се отзова и отвори вратата, наметнат в домашния си халат, самият Владимир Висоцки. Попита ме с характерния си дрезгав глас: „Кой си ти?”! Аз се представих, казах му, че му нося поздрави от магаданските приятели и малък пакет - той ме покани да вляза. Около 40 минути общувахме, пихме чай. По негова молба му разказах за своя живот, за моята работа в ледниковото разузнаване. Висоцки изпя по моя молба своята песен „Бяло безмълвие”, която тогава беше станала нещо като химн на ледниковите разузнавачи. После аз набрах смелост и му показах своята песен посветена на отбелязвания в същата 1979 г. 40 годишен юбилей на гр. Магадан и Висоцки тогава всъщност „благослови” тази песен да излезе на бял свят. На 25 юли 1980 г. Висоцки си отиде… След половин година, в памет за нашата среща, написах песента „Рубикон”, с която участвах на фестивала „Есенни щурци”. Рубикон е митична река, която щом преминеш, няма връщане назад. Песента е написана все едно от името на самия Висоцки.

- Идвате от град Казан в Татарстан, какво знаете за волжските българи, които са населявали тези земи?

- Да, аз пристигнах при вас от град Казан - древен град, основан през 1005 година, който вече е на повече от 1000 години. Исторически нашият град е тясно свързан със съвременна България. През втората половина на VII в. една от ордите, състояща се предимно от кутригурски племена, се придвижила от територията на Велика България на Север и се установила в района на Средна Волга и Кама. Българите постепенно изтласкали балто-славянските племена и подчинили живеещите по тези земи тюрко-фино - угроезични племена. В резултат, в Средното Поволжие в VIII век възниква българския племенен съюз, впоследствие преобразуван в държавата Волжка България със  столица Болгар (в средата на ХII в. българите преместили столицата си в Биляр, в долното Задкамие,) по-късно в XVв. столица става град Казан. В днешните Болгар и Биляр (древният Биляр днес се казва Билярск) има музеи, където са представени експозиции, свързани с времената на Волжка България, в т.ч. и предмети на бита, намерени при археологически разкопки на тази древна земя.

- От туристическите справочници знаем, че Казан е населен с хора от много националности, как живеете в такава среда?

- Град Казан е столица на Република Татарстан - в днешно време е населен с хора от много националности, дружно и мирно съжителстващи в тези прекрасни волжко-камски места. Това е забележителен пример на истинска, не показна толерантност на разните народи, исторически изповядващи и до днес придържащи се към най-различни религии и вероизповедания - християнство, ислям, юдейство и езичество. Казан и Република Татарстан са благодатен край, където комфортно съжителстват в дружен съюз най-различни народи. Но това, което почувствах в България, по-точно в Горски извор, където сякаш от всяка улица блика поезия, няма да забравя никога. Надявам се, че и догодина ще мога да дойда на същия фестивал…