БЕСТСЕЛЪР
Бестселър - високотиражна книга в тираж не по-малко от 100 000 екземпляра. Терминът се появява през ХІХ в. в противовес на steadyseller (книга с устойчив тираж).
Съвременна българска енциклопедия
Бестселър (англ. bestseller „разпродаван бързо”) - книга, която в определено време се търси и купува твърде много.
Речник на чуждите думи в българския език
Бестселър - книга, която много се търси и се продава добре (англ.)
Български тълковен речник
І
С литературния критик говориха до сутринта. Литературният критик беше много известен и считаше новата книга на писателя Санджаков за бестселър. „Бестселър!”- казваше той и протягаше ръка към писателя, сякаш сам вече пласираше творението му от някоя дървена сергия.
Литературният труд никога не е бил доходоносен в България, а и писателят Санджаков не очакваше да спечели пари от новата си книга. Той дори не знаеше защо я бе написал.
Всъщност знаеше. Беше напълно убеден, че трябва да остави диря в изкуството - дълбока като браздата на класик, а не като следа от охлюв. Несъмнено най-хубаво щеше да му бъде, когато му дойдеше някой на гости да посочи книгата и да му каже, че той я е написал.
- Тука има нещо от Селинджър, нещо от Фокнър, нещо от Умберто Еко и Маркес. Много от Маркес - констатираше литературният критик и едва допираше палеца и показалеца си, сякаш отмерваше определена доза, за да я изсипе в някакъв коктейл, какъвто беше новата книга на писателя Санджаков „Земя и Небе”. - Но защо „Земя и Небе”? - Той щракваше с пръсти и поглеждаше тавана. - Защо „Земя и Небе”, защо?
- Защо? - замисляше се и писателят и също поглеждаше тавана. - Защото всичко е само земя и небе. Ние сме на земята, а над нас е небето. На земята има война, а на небето - мир. Това всъщност е моята „Война и мир”, господин Потапов.
- „Земя и Небе” - „Война и мир” - поглади брада критикът Потапов. - Вие сте прав. У вас има и нещо от Толстой.
- О, аз отдавна го подозирах, но исках вие да го кажете, за да не ме обвинят в нарцисизъм, както често правят приятелите ми и моята жена - и писателят също щракна с пръсти.
- Дори „Война и мир” не е била такъв бестселър, какъвто е вашата „Земя и Небе” - отбеляза критикът.
- Защото Толстой е бил граф, господин Потапов, и въобще не се е притеснявал дали ще се продава „Война и мир” или не, докато аз не съм граф и…
- Вие сте аристократ на духа! - повиши тон критикът. - Ние с вас сме аристократи на духа! Ясно! Никакво подценяване!
- Както е тръгнало в България, господин Потапов, такива като нас вече само на духа ще разчитат. Докато накрая изчезнат съвсем.
- Ние сме безсмъртни, Санджаков, ние вече сме безсмъртни - тайнствено прошепна критикът и двамата с писателя замълчаха.
Пак загледаха тавана. Накрая, без да сваля поглед от него, писателят промълви:
- Мислим си, че сме безсмъртни, господин Потапов. Безсмъртни са ония в Холивуд, защото имат пари. Колко неща могат да се направят, ако човек има пари?
- Прав сте - много неща могат да се направят с пари. - Санджаков отпи от чашата водка пред себе си. - Затова съм решил да изиграя последния си коз.
- Моля - въпросително и любопитно го изгледа критикът, - какво имате предвид?
- Какво имам предвид ли? - Санджаков замълча за миг, сякаш да набере кураж и каза: - Имам предвид, че Маркес го знаем, защото се казва Маркес, Фокнър го знаем, защото се казва Фокнър, Селинджър го знаем, защото е Селинджър…
- Знаем ги, защото са написали гениални творби - прекъсна го критикът без да сваля очи от тавана и започна да изрежда всеизвестни заглавия, като че ги четеше по тоя бял таван, тъй както телевизионният говорител чете на невидимия монитор пред себе си световните новини, а зрителят от някоя планинска паланка се чуди колко умно е напудреното и зализано столично момче. - Какво да кажем за „Спасителят в ръжта”? Всеки рецидивист я носи в джоба си, тъй както свещеникът носи със себе си библията. Значи велика книга. После „Името на розата”? Семиотика, знаете, загадки, кодове, тонове информация, а после филм - слава, пари, награди. Потрудил се човекът и станал велик. Ами Фокнър? Измислил Йокнапатофа и я заселил с цяла Америка. Отвориш една страница - ранчо, отвориш втора - убийство, отгърнеш трета - коне препускат, ама не нощем и не бели, накрая - фатална любов. Затвориш книгата и току-виж - холивудски сценарий. Ами „Сто години самота”? Маркес вече е жив кумир, символ на времето…
- Да, да, всичко това е така, господин Потапов, но друго имах аз предвид, съвсем друго. Книгите са велики - няма съмнение. И авторите им също са велики… Но… Видите ли, ако Фокнър и Маркес се казваха Потапов и Санджаков нямаше да звучат по този начин и никой нямаше да ги чете. Съгласете се.
Критикът пак се замисли.
Прозрял неговото колебание, писателят смело продължи:
- Кой днес чете Елин Пелин и Йовков например? Имам предвид от българите. Кой? Вие, аз, студентите - по задължение, преподавателите - с отегчение… и никой друг. А какви невероятни майстори са те?!
- М-да - поглади брада критикът. - Така е.
- Така е и е страшно, че е така… Вярно е, че моята „Земя и небе” по нищо не отстъпва на „Война и мир”…
- В никакъв случай - подскочи критикът. - Дори на места е много по-добра! Много по-добра!
- Ала аз няма да стана прочут като граф Толстой. Нито дори като Селинджър, който всеки рецидивист носи в джоба си.
- Но защо? - удиви се критикът.
- Защото се казвам Санджаков. Не Паулу Коелю, не Тери Прачет, не дори Дан Браун, а Санджаков.
- Тогава?
- Тогава ще променя името си.
- Имате предвид псевдоним?
- Псевдоним, разбира се, и то не един, а няколко, и то не български, а чуждестранни - един английски, един френски, един италиански…
- А защо не и един японски, един китайски, а може би и корейски?
Двамата изведнъж млъкнаха и пак с въодушевление се загледаха в тавана
- Напълно сте прав, Санджаков - каза бавно критикът, - защото, освен че вече сме безсмъртни, би трябвало да имаме и пари…
- Трудно се съчетават тия две величини, господин Потапов, много трудно.
- Но все пак можем да опитаме, нали?
ІІ
Два месеца след „безсмъртния” нощен разговор между писателя Санджаков и критика Потапов, по дървените сергии на родината ни, управлявана от също такива дървени глави, се появиха едновременно от една просперираща издателска къща няколко романа. Първият се наричаше „Земя и небе” и беше написан от американския писател Майкъл О`Сейндж (безспорно това беше Михаил Санджаков). Вторият роман се наричаше „Земно небе”. Над това странно и провокиращо заглавие стоеше името на някакъв все още неизвестен френски автор Мишел Сенджийо. Третият роман се наричаше „Небеса”, но това не бяха „Небесата” на Йоан Екзарх (1), а вероятно флорентинските небеса на непознатия все още у нас италиански писател Микеле Сенджиони. Неоспорима истина е, че светът е огромен и хората по него са неизброими. Неизброими са и световните писатели.
Тези романи предизвикаха небивал интерес сред българската четяща публика, която е най-вече женска, защото мъжкото съсловие обича да чете само вестниците сутрин, а вечер етикета върху шишето ракия и субтитрите на поредния отегчителен филм, който го приспива пред телевизионния екран, тъй както транквилантите приспиват огромна част от невротизираното американско население.
Българките при създалата се обстановка четат. Четат розовата поредица „Арлекин”, четат Джаки Колинз, четат Даниел Стийл, докато съпрузите им, уморени и съсипани, заспиват още преди да се появят звездите на небето.
А какво да правят скучаещите жени, щом се появят звездите на небето? Самотни, те стоят по терасите, пушат цигари и гледат мълчаливо луната. И мечтаят. Мечтаят за онези мускулести и богати принцове, които се срещат по страниците на книгите и никъде другаде. Телата им изгарят, сякаш луната е слънце, а звездите - прелъстителните очи на непознати мъже. Така минават месец, два, а понякога и година. И като мине година става следното: българката започва да излиза сама с приятелки на кафе. Мъжът й се опитва да възрази, но тя му се сопва чисто по български и отива в кафето. Засрамен от своето „варварство”, той млъква и вади ракията.
Но на кафето госпожата се среща с непознат господин, тъй като вече е пуснала обява за дискретна връзка в агенция за запознанства. Животът й тече безстрастно, младостта й отлита, а пикантните романи й разкриват неща, които тя жадува да преживее наяве. И търси принца.
Той обаче не идва, защото е измислица, но българката все още не знае това. Тя ще го научи едва по-късно, когато се разврати дотолкова, че изостави напълно семейните си задължения и се разведе, а бившият й съпруг се пропие, съкрушен не от друго, а от факта, че не е успял да я надуши навреме и че тя го е надхитрила и му е взела цялото имущество.
Но това е друга тема за размисли. Ние само искахме да отбележим, че българките са съвестни читателки и тези трима неизвестни автори с техните романи „Земя и небе”, „Земно небе” и „Небеса” събудиха любопитството им.
Въодушевените почитателки на Михаил Санджаков даже не подозираха, че са жертва на една съвършена мистификация, по-невероятна от „Поемите на Осиан” (2) и „Песните на Малдорор” (3). Като няколко Кузма Прутковци (4) се пръкнаха изневиделица трима чуждестранни автори. Но нали светът се глобализира?
Лошото е, че Санджаков и Потапов също не подозираха за „безсмъртието” на проведения от тях разговор. Записът на този разговор беше вече попаднал в тайните служби, които се чудеха какви са тия „Земя и небе”, какво закодирано има в тях и защо е необходимо една книга да се разпространява под няколко псевдонима и с няколко заглавия. Всичко в тази страна за всеки гражданин трябваше да бъде ясно и известно. Всичко трябваше да се знае. Всичко.
Без да знаят естествено за това, критикът и писателят пуснаха вече от друго издателство в по-скромен тираж още две заглавия: „Земята на Поднебесната” и „Небе под земя” - съответно от китайския автор Ми Шо-Сюй и корейския автор Мнонг Сонг. Тези книги се посрещнаха по-резервирано, но също намериха своята аудитория в средите на отегчени псевдоинтелектуалци, погълнали няколко стаи с библиотеки, както Гаргантюа (5) поглъщал няколко добичета за обяд, и сред истеричните почитатели на източната култура, потънали в кармата, прераждането, влизането и излизането от тялото, медитацията и левитацията като в огромно тресавище. Те обаче останаха разочаровани, защото в тия два романа нямаше нищо подобно.
На трима литературни критици им се стори, че има нещо много общо между всичките тези романи, но за да не станат за смях сред колегите си и за да не ги сметнат за лаици, те възхвалиха книгите до небето, че и отвъд него.
Какво всъщност беше направил Санджаков? Той беше разбъркал сюжетно романа си. В едното издание историята започваше с края, включваше началото, а след това основното изложение. В другия роман беше започнал от началото, после края, а след това - всичко останало. В третия имаше само основна част, краят беше начало, а началото - край. В четвъртата книга имаше само основно изложение, без начало и край, които оставаха за читателя. В петия си роман, най-модерният според критиците, имаше основно изложение с начало и край по избор, похват умело използван от нашумелия Милорад Павич (6).
Метаморфозното мислене, безспорно доказателство за ярък талант, явно беше в природата на Санджаков. За него спокойно можеше да се каже онова, което Гьоте беше казал някога за Шекспир: „Санджаков - и няма край!” (7)
И какъв ли край можеше да има това протеично (8) „Земя и небе” след като самите земя и небе са вечно променливи - като облаците, като вятъра, като вълните, като женската любов и като какво ли още не.
Санджаков беше вметнал във всеки роман ярки персонажи, заплетени фабули, завръзки и пейзажи. Като добавим към това специфичния колорит и дух, почерпани от огромното количество книги, над които прекарваше времето си от сутрин до здрач, можем да разберем неимоверните усилия, хвърлени от него в създаването на този шедьовър.
Оригиналния текст на първия вариант на романа „Земя и небе” той беше дал на Потапов за съхранение, който, без да знае авторът му, го беше изпратил в САЩ до един свой колега.
- Вие, Санджаков - каза му той един ден мъдро, - направихте в литературата онова, което направи Айнщайн във физиката: създадохте относителната литературна форма. Псевдоавтор - псевдороман, т.е. роман, в който има всичко, който е на няколко езика, в няколко варианта, от няколко автора. Това е невероятно. Написал ми Лев Толстой „Война и мир” в „най-великолепни условия”, както сам се изразява - нямало е тогава телевизия и компютри, нямало е такава вестникарска шумотевица, той е имал пари, имал крепостни селянки, имал жена, уют, дом, а ти?
- Аз имам проклета жена и пресметлива любовница - нямам кола, нямам дом, нямам пари, нямам приятели - отвърна му тъжно Санджаков. - Всъщност аз съм относителен човек, затова и пиша относително, господин Потапов.
Пак разговаряха в кабинета на критика и пак гледаха тавана сякаш очакваха оттам да дойде безсмъртието, както вече идваха финансовите постъпления от издадените романи.
Те гледаха тавана, но и таванът ги гледаше.
Тайните служби записваха ежедневно разговорите им и се чудеха защо е тая мистификация и какво в крайна сметка замислят двамата „драскачи”. Не са ли чужди агенти? Чии?
ІІІ
А какво ли можеха да замислят те?
Народът е казал: „Любенето власт не сваля.” (Изразът е много по-цветист, защото българинът обича точността на изказа, а не толкова неговата красота.) Така е, но перото, о, перото сваля не само власт, а всичко. Всичко може да свали перото. Всичко може да свали то и всичко да въздигне. Родната журналистика го е доказала отдавна.
Една сутрин един следовател и един служител от службата за сигурност проведоха един също „безсмъртен” разговор, на който не е излишно и ние да нададем ухо.
- Какво ще ги правим тия двамата? - попита служителят от службата за сигурност и сръбна от кафето си.
- Засега нищо - отвърна сънливо следователят и всмукна от цигарата си.
- Как така нищо? - надигна се служителят от службата за сигурност и едва не разля кафето. - Аз искам следствие, жертви, арест!
- Не може - отвърна пак следователят и загаси цигарата. - Нямам явни и неоспорими доказателства за повдигане на обвинение, а за арест дори не мога да си помечтая - и той погледна тавана.
Служителят от службата за сигурност също го погледна и каза на събеседника си:
- Не се притеснявай. Тука всичко е чисто.
Двамата замълчаха, защото нищо сигурно нямаше на тоя свят и имаха право: техният „безсмъртен” разговор също се записваше и на другата сутрин касетата с него беше в кабинета на шефа на службата за сигурност, който отдавна мечтаеше да хване натясно въпросния служител. От години между тях царуваше люта вражда, неизменна подправка на българското битие. Откъде идваше омразата ли? Не можем да го твърдим сто процента, но и шефът на службата за сигурност беше под наблюдение и един негов „безсмъртен” разговор също беше записан преди известно време. Разговорът беше между него и балдъзата на омразния му служител. Ето какъв долу-горе е бил той според осведомени източници:
- Много си хубава, Миме!
- Остави ме, Борисе! Отскоро съм омъжена.
- Че какво ти пречи?
Леко докосване.
- Остави ме, ти казвам! Не мога да се раздвоявам.
- Че кой те кара да се раздвояваш?
- Пусни ме или ще кажа на мъжа ми!
- Че какво можеш да му кажеш?
Небрежна прегръдка.
- Пусни ме! Не мога да се раздвоявам!
Балдъзата - висока, сочна дама - напуска стаята.
Тогава шефът не бил още шеф на службата за сигурност. Решил той да й стъжни живота, защото бил само неин шеф. Оплакала се тя на зетя си и той се скарал с настоящия шеф на службата за сигурност, който и тогава бил негов пряк началник.
И тъкмо си помислил той, че се справил с въпросния служител и с неговата красива, но вироглава балдъза, когато бил предупреден от шефа си в София да не смее да ги пипне, особено балдъзата. Нея даже да не я поглежда.
Вцепенил се настоящият шеф на службата за сигурност и въобще не ги поглеждал. Оказало се, че балдъзата никак не можела да се раздвоява, защото (това той узнал много-много по-късно) била любовница на шефа му и неговия заместник в София, с които често се отдавала на бурни забавления. Не след дълго тя била изтеглена заедно с мъжа си в едно министерство на синекурна длъжност и станала неизменна опора на своя зет.
Настоящият шеф на службата за сигурност най-после станал шеф на тая служба след динамичното преустройство в министерството им. Шефът му и неговият заместник от София били уволнени, но не могъл да се справи той с ненавистния служител, защото балдъзата му сега пък станала любовница на техния министър и зарязала досегашните си покровители, но не и мъжа си, когото уредила на работа в друго министерство. Междувременно й се родили разнояйчни близнаци, които досущ приличали на двамата й бивши любовници, но имали острия нос на министъра. Всички близки обаче твърдели, че децата приличали изцяло на майка си, която по принцип не можела да се раздвоява.
Не се знаело кога ще бъде сменен министърът и на шефа на службата за сигурност се наложило да опита да срази неудобния служител по някакъв неопровержим и вероломен начин. Затова почнал да го следи и дал немалко грешни народни пари, но успял да оборудва с подслушвателни устройства всички стаи на службата си уж за борба с корупцията и негативните явления. Не оборудвал той само своята стая.
За нейното оборудване обаче се погрижил министърът по настояване на проклетата балдъза, така че шефът на службата за сигурност ежесекундно бил следен в собствения си кабинет.
След „безсмъртния” разговор между следователя и омразния служител, шефът на службата за сигурност го извикал и го запитал:
- Какво става, Палачоров, с Михаил Санджаков и неговите мистификации?
- Работим по случая, господин началник - спокойно отговорил Палачоров.
- Добре, чакам резултати.
И срещата приключила.
Шефът на службата за сигурност веднага написал донос до министъра на правосъдието, с копие до своя министър (поради близостта му с балдъзата), където било написано:
„Господин министър, моят подчинен майор Палачоров от няколко седмици укрива истината за книгите „Земя и небе”, „Земно небе”, „Небеса”, „Земята на Поднебесната” и „Небе под земя”, излезли наскоро на книжния ни пазар. Горепосочените книги са от световно неизвестния български писател Михаил Санджаков. В действителност въпросното лице издаде под пет псевдонима една и съща книга. Псевдонимите са следните: Майкъл О`Сейндж, Мишел Сенджийо, Микеле Сенджиони, Ми Шо-Сюй и Мнонг Сонг.
По този начин той мами българската четяща публика, ощетява фиска на държавата и нейните интереси, като ни злепоставя пред чуждестранните издателства. По последна информация от Интерпол горепосоченото лице вероятно работи за корейското разузнаване, а може да дава и закодирана информация на наркотрафикантите през територията на нашата страна.
Случаят е от изключителна важност, а подчиненият ми Палачоров не се отнася съвестно и отговорно към поставената му задача.
Чакам вашето разпореждане да го накажа по установения от закона ред.
С уважение Ваш…. “
Балдъзата позеленяла, а министърът се вбесил, защото въпросът се „раздухал” и из другите министерства. Министърът бил в шах и за една седмица даже прекратил срещите с любовницата си поради „техническа неизправност”. Докато той се чудел какво да прави, чевръстата балдъза отскочила до окръжния град и взела от зетя си всички записи от кабинета на шефа на службата за сигурност, този „отвратителен плебей”. Министърът внимателно изслушал касетите, а докато си почивал гледал балдъзата. Балдъзата гледала да си оправи работата и затова постоянно му натяквала, че той е цял министър, а някакъв си там провинциален „мишок” му мишкува из министерството. Време е да се види кой е фараонът в служебната пирамида. И от върха на пирамидата възмездието стремглаво, „като мътен порой” (9), се понесло надолу.
Министърът незабавно разпоредил де се направи проверка на поведението на подчинения му „мишок” и да му се изготви доклад. Тайните служители като канибали заръфали провинциалния си колега. Министърът на правосъдието заел отбранителна позиция, престорил се на разсеян и отишъл в командировка. Когато се завърнал, направил официално изявление, че никога не е получавал никакво писмо от провинциалния шеф на службата за сигурност и че той е пряко подчинен на друго министерство.
Гарван гарвану око не вади.
Обаче министърът решил да извади душата на своя подчинен. Подчиненият се стреснал не на шега и подгонил зетя на балдъзата, като блъфирал министъра си по друг канал, свързан с неговото тъмно служебно минало, което и балдъзата не знаела. Министърът се укротил, но пък се разбеснели проверяващите зетя. Тогава пак се развихрила балдъзата и отишла чак при министър-председателя, а после при президента. Президентът, като баща на нацията, прикрил всички тайни служби и техните служители, като насочил вниманието върху същността на проблема - мистификациите на Санджаков и хвалебствията за тях на критика Потапов.
И така, критикът Потапов и писателят Санджаков попаднали в полезрението и на пресата, и на службите за сигурност, и на министрите.
В един момент и двамата се почувствали като опълченците на Шипка или като спартанците, защитници на Термопилите (10).
ІV
Министърът, подкокоросан пак от балдъзата, извикал двамата литературни, а вече и медийни герои в кабинета си. Започнал да любезничи с тях и да показва знанията си в областта на изкуствата, деяние невероятно съблазнително за всеки представител на държавната власт в компанията на интелектуалци. Накрая обаче сановникът в него си казал думата и той тихо прошепнал:
- Аз ви разбирам, господа, вие създавате нещо безсмъртно, но и държавните интереси са безсмъртни. Виждате какво се получава с тази ваша мистификация.
- Това е само един опит на перото, господин министър - смотолевил Санджаков, - само една шега.
- За вас може да е шега, но за нас - не е. Животът и сигурността на българските граждани, реномето на нашето правителство не са шега. Те са от изключителна сериозност.
Двамата интелектуалци погледнали по навик тавана. Погледнал го за миг и министърът, но веднага, като питон, се вторачил в очите на Санджаков.
- Защо са тия експерименти? Само мътите главите на хората. Освен това имам информация, че някои от прототиповете в романите ви са служители от моето министерство.
- Няма такова нещо, господин министър - пресъхнала устата на Санджаков, - това е клевета.
- В никакъв случай, господин министър - казал важно и с достойнство критикът Потапов, - чел съм задълбочено и петте романа.
- Освен това, има съмнения, че с тези романи давате закодирана информация на чужди разузнавания и на наркопласьори.
Двамата интелектуалци подскочили.
- Това е невъзможно!
- Възможно или не - такава е информацията ми, а информацията е свещена, защото на нея се крепи светът.
- Но това са нелепости - разпалил се критикът, - абсолютни нелепости!
- Дали са нелепости или не определям аз, господа, защото съм министър. И така - той потрил длани, като се замислил за миг за носа на балдъзата, погладил своя остър нос и казал: - Предлагам да унищожите романите.
- Тоест как така?! - подскочил писателят Санджаков.
- Как ли? Обикаляте всички книжарници и сергии в страната и ги събирате накуп, като ги предавате в най-близките управления на МВР. За целта ще издам специална заповед. Моите служители ще ви окажат най-сърдечна подкрепа в тази акция. Накрая ще предадем романите на държавата…
- Ама това е…
- …за да не й предадем вас.
- А финансовата страна на въпроса? - попитал живо критикът.
- Не се безпокойте за нея. Вече съм разпоредил да ви назначат и двамата на работа в министерството ми за изготвяне на най-прецизна и литературно издържана информация.
По-странно нещо двамата интелектуалци не били чували - те го зяпнали и не могли да кажат нищо.
- Ама ние… - опитал се най-после да възрази писателят, но критикът го дръпнал за ръкава.
- А заплащането? - попитал Потапов.
Министърът се усмихнал.
- Доволно охолно. При това командировки в чужбина, нови светове, нови контакти
Той се загледал в президентския портрет, висящ като гилотина на стената.
- Освен това ще ви помоля да ми предадете всички ръкописи на романите, за да ги изгорим с издадените вече тиражи.
- Но това е невъзможно! „Ръкописите не горят!” - отговорил инстинктивно Санджаков, ала веднага закрил устата си с длан, защото се усетил, че неволно цитирал любимия си Майстор, мъченика от сталинската епоха.
- Всичко гори, господин писател. Щом вие ми запалихте чергата и едва не изгорях от вашите измишльотини, защо и аз да не ги изгоря, та на всички да са ни мирни главите. И аз, и вие печелим.
- Съгласни сме, господин министър - казал отривисто критикът.
- Но, Потапов…. - опитал се да възрази Санджаков.
- Хайде да си ходим. Вън ще ти обясня всичко.
И като се сбогувал учтиво с министъра, уверявайки го че всичко ще се свърши както трябва, критикът Потапов измъкнал писателя Санджаков за ръкава навън в коридора.
V
„Във коридора тихо говорят. Мрак се в ъглите таи.” (11) Мракът обгърнал двамата литератори, които тихо си шепнели един на друг, а когато след няколко месеца той се пръснал от слънцето на истината никой интелектуалец не можел да познае в лицата на изтупаните, зализани, ходещи на работа в министерството Санджаков и Потапов бившите си събратя по перо и оръжие. Оръжието всъщност сменило перото.
Дяволът не успял да изкуши Иисус в пустинята, но българските „аристократи на духа” се оказали лесно податливи на неговите съблазни.
Новият живот много им допаднал, особено на Потапов. Често, купил поредния си костюм и запознал се с нова хубавица, той отивал с трепетно сърце при Санджаков и му казвал:
- Освен, че сме безсмъртни, приятелю, вече имаме и пари.
- Казах ти някога, господин критик, че тези две величини са несъвместими…
- Защо така мислиш? Пресата и телевизията вече ни обезсмъртиха.
- Това безсмъртие е фалшиво, Потапов, то е менте.
- Как така менте?
- Истинското безсмъртие са книгите, творенията на нашия дух, а не…
- По-важно е, господин писател, че парите, които ни дават тука не са менте и нашият живот покрай тях също не е менте.
- „Разни хора - разни идеали” (12) - въздъхнал писателят.
- Важното е, че си прочут и богат.
- Но ние изгорихме всичко, всичко. От моя бестселър не остана абсолютно нищо. Нито ръкопис, нито дори някаква следа.
- Жив да си - нов ще напишеш.
- Как?
- Ами сядаш и пишеш.
- Знаеш колко сме заети в това проклето министерство - сутрин оперативки, после обяд, след туй важни срещи. Командировки, пътешествия, коктейли. Кога да пиша, кажи ми? Кога и как?
- Понякога си мисля, Санджаков, че творчеството е един вид болест. По-ценно е да се изживее живота, за да не се пропусне нещо. За мене всички творци са луди.
- Така ли мислиш?
- Нали бях критик? Колко нещо само съм изчел и осъзнал. Така е. Всички творци са били неудачници. Щастливият, реализирал се човек не твори - той яде, ходи на работа, люби, но не твори и чете съвсем, съвсем рядко. Щурее по купони и не си задава извънземни въпроси, на които няма отговор.
- Така ли мислиш?
- Точно така. За какво ти е безсмъртие? Живей сега, защото безсмъртие може и да няма. Какво ще те стопли, че след триста години някой щял да прочете твоя бестселър? Какво? Нищо. А една секретарка ще те стопли осезателно, една бутилка вино - също.
- Така ли мислиш?
- Така мисля, защото „мисля - значи съществувам” (13). Твоят бестселър беше едно туморно образувание. Изрязахме го, като изгорихме всичките ти ръкописи и томовете печатна хартия, и ти вече си спасен, ти вече си нормален човек. Помисли само колко благосклонна беше съдбата към тебе.
- И все пак тоя бестселър ме гложди…
- Ама и гладът цял живот щеше да те гложди, пък сега си един активен и пълноценен гражданин.
- Да ти призная, тежко ми беше като гледах тия грамади от горящите ми романи и пияните полицаи около тях, които им се радваха и припичаха на пламъците сланината си за мезе. Други пък пикаеха като добитъци върху огъня. И тези огньове изведнъж ми заприличаха на кладите на Инквизицията.
- Е, хайде, хайде, чак пък толкова. Ако от време на време ти се дописва - пиши, но го имай за хоби. Ето: аз вече събирам охлюви.
- Какво?
- Да, събирам охлюви - най-различни. След като ги изям, колекционирам черупките им. Новата ми секретарка пък си дипли използвани презервативи. Събира ги в специални кутийки. На всеки нов любовник отваря нова кутийка, като банкова сметка. И я пълни с презервативите от най-незабравимите си нощи с него. Отгоре поставя розови листчета с името на мъжа, датата на запознаването й с него, изпробваните пози и народността му. Вече е събрала цял гардероб. Колегата ми пък, полковник Папанчев, събира рибешки очи и ги поставя в специални колби със спирт. Веднъж обаче на един гуляй му свършила ракията: извадил очичките той да почерпи гостите си със спирта и жена му ги изхвърлила, а на другия ден, щом изтрезнял и видял какво е направила, бил ни жив, ни умрял.
- Ех, Потапов, под земята ме вкара ти, под земята…
- „Земя и небе” - смееше се критикът Потапов. - Земя и небе. Летя си оня ден от Банкок за София, съзерцавам отвисоко океана и си казвам: „Санджаков, Санджаков, ето ги твоите земя и небе.” Ние с тебе, приятелю, вече сме в небето. Над нас е само Бог.
- Да ти кажа честно, предпочитам скромния си и тих живот отпреди, когато пишех своя бестселър, не тая безсмислена шумотевица.
- Повярвай ми, приятелю, ние с тебе едва сега живеем. Успехът си е успех, но животът си е живот. Безсмъртието си е безсмъртие, а парите са си пари. Кога умря Мерилин Монро?
- Когато й дойде времето.
- Да, когато й дойде времето, но това време го определи мафията. А защо го определи мафията? Защото беше любовница на президента. А защо беше любовница на президента? Защото беше звезда. А защо беше звезда? Защото искаше да бъде звезда. А защо искаше да бъде звезда? Защото беше луда. Ако тя не беше луда, нямаше да иска да бъде звезда. И тогава нямаше да бъде любовница на президента и нямаше да бъде убита и да умре в отчаяние. А не е ли лудост, ми кажи, да правиш френска любов на един изкукуригал дърт режисьор няколко часа без прекъсване само и само да ти даде роля във филм, с която да се прочуеш? Разбираш ли сега от какво те спаси съдбата тебе, от какво те спаси господин министърът? Защото ти вече беше тръгнал надолу и ето появи се мъдрият държавен мъж и те попита: „Quo vadis?” (14), и те изтегли от ръба на пропастта. Затуй не оплаквай мъртвия си бестселър, а поздрави живия живот и го приеми от цялото си сърце и душа, защото „зелено е дървото на живота” (15). А на господин министъра, тоя далновиден Бисмарк (16), му сложи портрета в златна рамка и ден и нощ му се моли. Ако искаш и свещ му пали, защото той е твоят „спасител в ръжта” (17) и никой друг. Изхвърли ги тия Шекспировци и Толстоевци от стената и окачи него, защото ти „мъртъв беше, и оживя, изгубен беше, и се намери” (18). И още: „небе и земя ще премине” (19), но не и животът, защото животът е вечен.
Санджаков не каза нищо, но оттогава престана да говори с бившия критик Потапов на литературни теми. Сега и двамата говореха до сутринта само за жени.
VІ
А жени имаше много - една от друга по-очарователни и загадъчни, и все по-разкрепостени. Съпругите и на двамата бивши литератори се примиряваха с мъжките им буйства, защото материалното изобилие така балансираше браковете им, че те ставаха по-здрави и от бункери.
И всички бяха щастливи и се радваха на живота.
Пътешествията в чужбина, международните симпозиуми, суетният гъдел между сърцето и последното междуребрие превръщаха довчера сивото им битие в една многоцветна и примамлива панорама.
И все пак нещо липсваше. Всеки го усещаше, но не му обръщаше внимание, заглушавайки го с нови приключения и шумни веселби.
Напоследък за писателя Санджаков с неговата изтънчена чувствителност това положение взе да става непоносимо.
Често нощем той сънуваше един и същи сън, който изплуваше вероятно от глъбините на душата му и много го измъчваше. Присънваха му се купища книги - най-разнообразни, на най-различни езици, в най-странни цветове, форми и размери. Книгите обаче имаха лица и тези лица го гледаха изпитателно, втренчили заглавията си, като очи, в своя създател. Че бяха негови Санджаков веднага разбираше по познатите надписи на титулните страници, но най-вече по самите физиономии на книгите, които приличаха на неговия мрачен образ, както му приличаха родните му деца.
Изведнъж, сякаш по даден знак, те го обграждаха, плезеха му се, а после се разгневяваха, страниците им почервеняваха, те ги размахваха като ръце и викаха: „Ето го! Ето го предателят, ето го убиецът!” и започваха да го плюят с черни плюнки от мастило, а накрая го замеряха с жълтици. Жълтиците се сипеха като куршумен дъжд или градушка и аха-аха да го затрупат напълно, когато внезапно идваха няколко полицаи, изгребваха ги и пълнеха с тях огромни чували. След това събираха книгите, натрупваха ги на клада, която обрамчваха и стягаха с дебела верига, и ги запалваха. Книгите пищяха от болка и проклинаха него, писателя Санджаков, своя създател и убиец, и крещяха неистово преди гибелта си: „Предател! Предател!”
Санджаков се събуждаше вцепенен и не можеше да разбере къде се намира. Само като усетеше нечий женски крак до себе си, той се успокояваше. И пак заспиваше. Топлината от нежния женски крак преливаше в душата му, която в съня му се озаряваше от яркия пламък на накладен в полето огън.
Вечер е. Огънят гори и разпръсква тъмнината наоколо. Мракът отстъпва. Писателят Санджаков се приближава към този огън да се постопли и съзира до него седнал старец, който го поддържа непрестанно: той става от време на време и донася дръвца от една купчина, която е приготвил недалеч от огъня. Писателят зърва тая купчина дръвца, която отначало неясно му се мержелее, но в миговете, когато огънят се разпалва и надделява над „силата на мрака” (20) Санджаков разбира, че нарязаните дърва са един куп, огромен като планина, който се губи в черните небеса.
- Виждаш ли, Санджаков, как нито небето, нито земята можем да съзрем, ако не е тоя огън?
Писателят не може да види лицето на стареца. Само забелязва, че той има дълга бяла брада, като библейски пророк.
- Да, Санджаков, този огън се запали с твоите книги и аз от векове седя до него и го поддържам, за да не надделее отново мракът. Както е писано в библията: „Бог каза да бъде светлина и биде светлина.”
Санджаков е поразен.
- От моите книги ли казвате? Но кой сте вие?
- Не ме ли позна? Нали ти написа своята „Земя и небе”, мечтаейки за моята слава?
В този миг палав огнен език се изправя като буен кон пред лицето на стареца и Санджаков ахва от изненада.
- Лев Николаевич, вие тук? Какво правите в това мъртво поле с тия селски дрехи? Нали сте граф?
- А ти нали си аристократ на духа? Значи сме от една порода.
Санджаков не може дума да продума - толкова е изненадан.
- Аз тогава, Лев Николаевич, простете… Ние с Потапов се пошегувахме.
- Изкуството, Санджаков, е нещо сериозно. Запомни това. С него не можеш да се шегуваш, тъй както не се шегуваш с живота и смъртта.
- Разбирам, аз затова вече не пиша нищо - каза унило Санджаков.
- А ти се иска, нали?
- Много ми се иска, Лев Николаевич, много, но работата в това проклето министерство, командировките, жените…
- Знам, знам, Санджаков, нали затова и аз съм тук сред пустошта вече няколко столетия и поддържам тоя огън да не угасне.
- Простете, граф Толстой, но мина само век, откакто сте покойник.
- Ти забравяш, че душата ми е безсмъртна, както и твоята, и вече е във вечността, където времето не съществува. Освен това - старецът се загледа замислено в огъня и сложи една съчка в него, - освен това ти сега сънуваш, но още си жив. Духът ти още е закотвен, като кораб в пристанище, за земята. Щом се освободиш от тялото си, ще узнаеш всичко. Уверявам те. - Лев Толстой сега за пръв път вперва проницателния си поглед в черните очи на писателя Санджаков. - Но мисълта ми беше, че творецът трябва да бъде свободен и независим, защото е повече син на небето, отколкото на земята. Земята е раят за невежите с всичките й радости и наслади; тя в крайна сметка е само един Ноев ковчег, където се раждат нашите тела. Творецът е надживял Ноевия ковчег, Санджаков, но Бог го е пратил при другите да ги буди, за да не заспят и да оскотеят отново. А хората се възхищават от твореца, но често не го разбират, намразват го и го унищожават. Щом разпънаха Иисус, какво остава за хора като теб и мен.
- Значи, все пак съм бил прав с моята „Земя и небе”?
- Абсолютно прав. Но ти се огъна и ги смеси. И аз някога се огънах, но вече знам истината. Ала сега съм мъртъв за тях.
- Искате да кажете, Лев Николаевич, че докато си на небето не разбираш земята и обратно. Но защо, защо Бог е направил всичко така?
- Да не скучаем, да се движим, да пребъдва животът. Ти си начетен човек и знаеш, че като млад бях възкликнал: „Животът е всичко, животът е Бог!”, а като остарях и зъбите ми пожълтяха и младите селянки ги гледах със съжаление, извиках: „Бог е всичко, Бог е живот!” Кое от двете ми твърдения беше вярно?
- Не знам. Сигурно и двете.
- Отговаряш ми така, защото си българин, а вие сте хора дуалисти по природа. И на Бога тамян палите, и на дявола вино наливате и все в пазвите на чуждите жени надзъртате. Но търсенето на Духа е страшно. И до ден-днешен, Санджаков, не разбрах къде е истината, не разбрах. Творецът е син на небето, но живее на земята, за да й предава божествените послания. В това е неговата драма. „Премъдрият надличен дух гледа чрез него и едното му око е око на дявола, а другото на Господя, та съзира и земното, и небесното” (21). Тежко обаче се живее между земята и небето. Затова се получи и целият този срив в моята душа. - Старецът пак се замисли. - Знаеш ли какво, Санджаков, аз исках да те критикувам, да те съдя, да те обругая за отстъплението ти от бойното поле на изкуството, но „що е изкуство?” (22). Подобие на земния живот или небесното отражение в него?
- Много се измъчвате, Лев Николаевич.
- Аз мисля, че ти постъпи правилно и твоят приятел Потапов ти е дал верен съвет: щом си на земята, бъди здраво стъпил на нея - яж, пий и се весели, но никому не прави зло. Обичай хората, люби жените, раждай деца и се радвай на живота. Щом дойдеш на небето, Бог ще те оцени по достойнство за доброто ти сърце. Вече съм сигурен, че Него само това го интересува - доброто сърце и любовта. Останалото е лъжа и фанатизъм. В библията е казано още, че никога не можеш да бъдеш слуга на двама господари. Земята и небето са човешките господари. Живей свободно на земята, Санджаков, и не си блъскай главата над въпросите без отговор. Техният отговор е на небесата.
- Благодаря ви за съвета, Лев Николаевич, много ви благодаря.
Двамата замълчават, загледани в огъня.
- А ако все пак - промълвява старецът - не можеш да устоиш на изкушението - пиши, но с леко и обичливо сърце, пиши, тъй както любиш скъпата жена и Бог ще те благослови. Изкуството трябва да е част от самия живот. Без лъжа и насилие. Мисля, че това е твоята „Земя и небе”, продължението на моята „Война и мир”.
Двамата пак замълчават, загледани в неугасващия огън, и така мълчат те, докато писателят Санджаков се пробуди.
VІІ
В един мъглив есенен ден, наскоро след чудния сън с граф Толстой, с писателя Санджаков се случи поразително по своята същност събитие, което се оказа пътеводния лъч към финала на тази странна история.
Потъналият в насладите и шемета на битието бивш литературен критик Потапов получи в кабинета си в министерския съвет покана за среща с представител на едно американско издателство. В първия миг той дори и не предположи, че срещата ще се отнася до бестселъра на неговия приятел „Земя и небе”. Самият Потапов отдавна беше забравил и бестселъра, и това, че самият той беше изпратил някога оригиналния текст на свой колега зад Атлантика. Той беше забравил, но провидението не беше забравило.
- Нашето издателство в Чикаго ви предлага много изгодна оферта, господине - усмихна му се американецът, атлетичен младеж в сив костюм. - Романът „Земя и небе” може да бъде издаден и на английски, и на български език. Както реши авторът.
В първия миг Потапов не отговори. Той гледаше пред себе си със зинала уста и сякаш не можеше да се събуди от някакъв дълбок, съдбовен сън.
- Ах, да - промълви най-накрая. - Да, разбира се - повтори той, като стисна ръката на американеца. - Да, да - „Земя и небе”. Естествено „Земя и небе”.
- Много се извинявам, но не можах да открия автора и помислих, че вие бихте могли да го намерите.
- Разбира се, че мога. Щом го открия, веднага ще ви се обадя. - И критикът с благоговение прибра в портфейла си визитната картичка на американския издател.
Като остана сам, Потапов взе да разсъждава и колкото повече разсъждаваше и разчепкваше детайлите от неочаквания разговор, толкова повече се убеждаваше, че за целия този „инцидент” непременно трябва да информира господин министъра, „мъдрия държавен мъж”.
Щом го информира, господин министърът така подскочи, сякаш някой му беше надзърнал в банковата сметка или му беше отнел любовницата.
- Не може! Не може! Никакво „Земя и небе”. Случаят е приключен! В нашето министерство този случай вече е приключен. Романите на Санджаков са мистификация, нали така? Авторите им са измислени, те са измислени, ние сме измислени… Ние изгорихме всичко. Обяснете на американеца, че това е мистификация.
- Там е работата, че той ми показа един текст, който изглежда някой му е пратил от България - господин Потапов благоразумно замълча, че това е била негова лична инициатива. - Не знам кой му го е изпратил.
- Кой? Някой мошеник, някой подлизурко - и министърът кръвнишки изгледа бившия критик и настоящ негов служител.
- Без съмнение мошеник и подлизурко. Прав сте, господин министър, напълно сте прав.
- Че прав съм - аз ако не съм прав, не мога да бъда никакъв министър.
- Но американецът настоява…
- Той няма право да настоява. Този роман не може да излезе от печат. Текстът, който имат те, е фалшификат. Точка!
- И аз това имах превид. Несъмнено сте прав - едва промълви служителят Потапов, в чиято бледа и бездушна физиономия човек трудно би разпознал бившия познавач на литературата и аристократ на духа.
- Веднага намираш Санджаков!
- Да, господин министър.
- После го отрезвяваш, ако нощес нещо е попрекалил. Няма да му казваш нищо за американеца, а го водиш направо при мен. Аз ще му представя ситуацията и офертата в съвсем обективна светлина.
- Да, господин министър.
За Потапов не беше трудно да открие своя приятел и бивш събрат по перо, понеже напоследък той обичаше да се усамотява във вилата си, където се отдаваше на необуздан разврат. Отначало развратът го опияняваше, но после, когато сърцето му се вледени, Санджаков взе да се дразни от метресите и елитните си компаньонки, докато накрая започна да ги ругае, да ги гони и унижава. Една дори я плесна, когато беше мъртво пиян. И те престанаха да идват при него.
Веднъж той се опита да напише няколко реда, но това му се удаде по-трудно, отколкото очакваше. Опита пак, но главата му сякаш беше от гипс. Из нея се въртяха пейзажи, гуляи, скучни оперативки, дамски крака, лицемерни коктейли и над всичко това едно намръщено и празно небе. Празнотата на небето го ужаси.
Докато Санджаков се потеше от непосилния труд за възстановяването на безсмъртния си бестселър, при него нахълта Потапов.
- Нали ръкописите не горят, приятелю? - попита го бившият писател. - Това истина ли е?
- Изглежда е истина, но сега не мога да ти обясня.
- Какво, какво?
- Казвам, че ръкописите изглежда не горят, особено твоите, но господин министърът най-добре ще ти осветли обективното състояние на ситуацията.
- Господин министърът ли? Защо господин министърът?
- Как защо? Защото е министър. Министърът винаги знае истината.
- Добре. Да отидем при него.
Щом влязоха при своя благодетел и началник, двамата бяха посрещнати много любезно и поканени да седнат, а след това почерпени с уиски и лешници.
Министърът чукна чаша с тях, поокашля се и започна:
- Ти отлично знаеш, Санджаков, какво беше преди и какво си сега. Преди издъхваше от глад, а днес си държавен мъж, така да се каже, строител на нова, модерна, европейска България.
- България винаги е била в Европа, господин министър. От няколко века вече…
- Да де - засегна се министърът. - Между другото делото, което заведе срещу тебе обидената компаньонка, го смачкахме със съдията. Виждаш ли как се грижим за тебе?
- Благодаря ви, господин министър.
- Наш човек си, как ще те оставим? Доволен ли си от новия си живот, господин литератор?
Санджаков, загледан в краката си, не отговори.
- Приемам мълчанието ти за съгласие. Оставаше да не си доволен - министърът се усмихна, - но и ние сме доволни от тебе, задето изгори всички ония пагубни ръкописи и отпечатани томове.
Санджаков вдигна глава и го изгледа с мътен поглед.
- Освен това не се знаеше кому, на чие разузнаване щяха да послужат тези книги. Само като се замисли човек по-надълбоко, по-държавнически, спокойно може да получи инфаркт. - Министърът стана от креслото си и започна да се разхожда из стаята с ръцете отзад. - Но ето че сега отново, вероятно като блъф от Интерпол, при мен се появи един американски издател…
Санджаков пак го измери с мътния си поглед, в който блесна любопитно пламъче.
- Явил се е американски издател?
- Да, яви се при мен един американски издател, който твърдеше, че притежава оригиналния текст на твоя прословут роман „Земя и небе” (явно си успял да му го пратиш) и предложи да го издаде. В интерес на истината парите, които ще получиш от него, могат да изплатят част от външния ни дълг.
Санджаков машинално се надигна.
- Вие се шегувате, господин министър. Целият ми роман изгоря благодарение усърдието на вашите служители и на пъргавите полицаи. Вие ме шантажирате.
Санджаков страшно го изгледа и министърът кръстоса ръцете си отпред.
- Тука има шантаж. Никакъв роман никъде не съм изпращал. И защо издателят ще дойде при вас, а не при мен?
- Аз му отговорих, че ти категорично отказваш. Вече може и да си е заминал.
- Но как, защо, кога? Тука има някакво предателство.
Санджаков заплашително пристъпи към министъра, но Потапов го хвана за ръката.
- Успокой се, приятелю. Господин министърът вече отговори.
- Как така господин министърът ще отговаря вместо мен и кой е изпратил този текст в Америка?
- Аз го изпратих - призна си неочаквано Потапов и министърът, и писателят го изгледаха в почуда. - Аз го пратих, но отказахме с господин министъра изданието, защото не можем да дискредитираме нито президента, нито държавата.
- Предател! - нахвърли се Санджаков върху него и взе да го души.
Министърът се опита да ги разтърве, но Санджаков се обърна и срещу него. Заплю го и му извика:
- И ти си предател! Най-големият предател! Не можели да дискредитират президента, а моята душа можете да дискредитирате, а моята душа можете да убиете, нали? Предатели!
Санджаков изхвърча навън, взе първото такси, което се изпречи пред очите му и отиде в новата си вила. Нахълта в нея като ураган и се спря в кабинета си, наблъскан с книги и със закачени по стените портрети на Шекспир и Толстой.
- Предатели! - крещеше той. - Всички сте предатели!
И бившият писател свали от стената Толстой и Шекспир и ги запокити в горящата камина. После започна да хвърля в нея ръкописите си, счупи огледалото и подпали стаята.
- Предатели! Всички сте лъжци и предатели! До един! Бестселърът съм аз! Аз съм бестселърът! Моята душа е бестселърът! Боже Господи, Татко мой, душата ми е Твоят най-добър бестселър! Защо го хвърли на свинете? Кой разбира душата ми? Кой я цени? Кой?
Когато след половин час пожарникарите го измъкнаха от горящата вила и полицаите му сложиха белезниците, в мъртвите очи на бившия писател Санджаков налудничаво гореше аутодафето на неговия дом, а той, невиждащ и нечуващ, само повтаряше:
- Бестселър! Бестселър!
————————–
ОБЯСНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ
1. Българският книжовник от ІХ век Йоан Екзарх - представител на Преславската книжовна школа - направил преводи на избрани глави на едно от най-известните съчинения на византийската книжнина „За православната вяра” на прочутия църковен писател Йоан Дамаскин откъм средата на VІІІ век. Към превода е добавено едно кратко предисловие „Пролог”, което е единствената оригинална част от целия труд, известен по-късно в славянската книжнина под името „Небеса”.
2. „Поемите на Осиан” - една от най-известните мистификации в световната литература, извършена от шотландския поет Джеймс Макферсън (1736-1796). През 1763 г. той обнародва поемите „Фингал” и „Тимора” с уверението, че те са на шотландския бард от ІІІ век Осиан. Едва след смъртта му е доказано, че те са сполучлива и талантлива имитация - произведения на самия Макферсън.
3.„Песните на Малдорор” - този сборник от поеми в проза става един от предшествениците на сюрреализма. Негов автор е граф Лотреамон (1846-1870), псевдоним на френския поет Изидор Дюкас. През 1868 г. той публикува анонимно първата част на своя основен труд, чийто пълен текст е отпечатан през 1869 г., под псевдонима граф Лотреамон. Според една хипотеза той е убит от полицията по време на безредиците при обсадата на Париж през 1870 г.
4. Кузма Прутков - пародийна литературна маска на поет чиновник от 50-60-те години на ХІХ век в руската литература. Създадена е от граф Алексей К. Толстой и братовчедите му, братята Алексей и Владимир Жемчужникови, в началото на творческата им дейност. Според съчинената му биография Кузма Прутков е живял между 1803 и 1863 г. Литературното му наследство е доста разнообразно в жанров аспект - включва пародии, басни, епиграми, афоризми, исторически анекдоти, драматични творби. Съчиненията му излизат през 1884 г. в малък тираж.
5. Гаргантюа - един от главните герои на безсмъртния шедьовър на Франсоа Рабле (1494-1553) „Гаргантюа и Пантагрюел”, известен с размерите и лакомията си. Името Гаргантюа е измислено от бащата на героя Грангузие от възклицанието, което той отправил към своя новороден син: „Ке гран тю а!”, което означава в превод: „Какво голямо (разбирайте гърло) имаш ти!” Веднага кръщават детето Гаргантюа по примера на древните евреи, които наричали децата си на първата дума, произнесена от бащите след раждането им.
6. Милорад Павич (1929-2009) - известен сръбски писател, драматург и поет, доктор по история на литературата, специалист по сръбска литература от 17-19 в., преподавател и гост професор в различни европейски университети. Произведенията му са преведени на над 80 езика по цял свят, като най-прочутата и коментирана творба си остава първият му роман „Хазарски речник”(1984). Похватът, използван от Михаил Санджаков в нашия разказ, е заимстван от хипертекстовата книга на Павич „Стъкленият охлюв” (1998)
7. Перифраза на израза „Шекспир - все така безкрай”. Това е заглавието на статия на Гьоте за великия английски драматург, отпечатана в две части през 1815 г. и 1826 г.
8. Протеичен (от собств.) - Протей (грц.) бил морско божество, което меняло външния си вид по желание. В преносен смисъл означава „непостоянен човек”.
9. Цитат от Йордан Йовков - разказа „Индже” от сборника „Старопланински легенди” (1927).
10. Термопилите - в Гръко-персийската война от 480 г. пр. Хр. цар Леонид възглавява войските на Спарта срещу персийския цар Ксеркс. Загива при прохода Термопили заедно с целия си отряд от 300 човека.
11. Цитат от Н.Й.Вапцаров - стихотворението „Песен за човека” от стихосбирката му „Моторни песни” (1940).
12. Крилата фраза от едноименния фейлетон на Алеко Константинов (1897).
13. „Мисля - значи съществувам” - крилата фраза на философа Рене Декарт (1596-1650).
14. „Quo vadis?” (лат.) (1896) - „Къде отиваш?” (заглавие на роман от полския писател Хенрик Сенкевич (1846-1916)
15. Цитат от Йохан Волфганг Гьоте (1749-1832) - трагедията „Фауст”(1832).
16. Ото фон Бисмарк (1815-1898) - германски общественик, политик, държавник, княз. Бил е министър-председател и министър на външните работи. С ловка политика и няколко успешни войни успява да обедини Германия, която през 1871 г. е обявена за империя и Бисмарк става неин канцлер. Един от главните виновници за свикването на Берлинския конгрес (1878), който разпокъсва новоосвободена България.
17. „Спасителят в ръжта” (1951) - заглавие на роман от Джеръм Селинджър (1919-2010).
18. Цитат от Свето Евангелие на Лука: гл. 15, ст. 24.
19. Цитат от Свето Евангелие на Матея: гл. 24, ст. 35; от Свето Евангелие на Марка: гл.13, ст.31 и от Свето Евангелие на Лука: гл.21, ст.33.
20. „Силата на мрака”(1887) - заглавие на пиеса от Лев Николаевич Толстой (1828-1910).
21. Цитат от Емилиян Станев (1907-1979) - романа „Антихрист” (1970).
22. „Що е изкуство?”(1898) - заглавие на трактат върху изкуството от Л. Н. Толстой.
