Издавам за моя сметка захвърлените през миналия век книги и ги подарявам

интервю на Тодорка Николова

Много пъти съм си задавала въпроса: какъв трябва да е човекът с когото правя интервю, за да мога да кажа, че е уникален? И за 50-годишния си журналистически стаж, не успях да намеря отговора на този въпрос. Но вече го имам. Уникалният за мен човек се казва Любозар Фратев и е от Пловдив. По професия е инженер, завършил е с отличен успех Ленинградския политехнически институт, а специалността му е „Автоматизация и комплексна механизация на машиностроенето”. През годините на социалима, а и след това, изпълнява различни управленски длъжности и винаги със знака „Плюс”. От 1991 г. е собственик на фирма „Новис” АД. Освен това инж. Фратев е председател на Съвета по туризъм в Пловдив, учредител и почетен председател на БУЛТИШ - международно дружество, председател е на Ротари комитета България - Русия, учредител е и председател е на фондация „Балкански културен център” и на УС на Тракийския туристически район. Учредител е на Бизнес експертен съвет - Пловдив, бил е общински съветник и е номиниран за „Бизнесмен на годината”. Има и други обществени задължения, но днес няма да ги изреждаме, защото темата ни е различна - книгоиздаване в полза роду. Ще кажем само, че говорим за човек от сой, със здрави корени в родната земя. И е роб на собствените си принципи. Като общински съветник той предлага всичките му колеги да се откажат от заплатите си в полза на обществото. В крайна сметка само той дарява заплатата си на църквата. Единствен той, не само в Пловдив, а и в България, се отчита пред своите избиратели на всеки шест месеца подробно за дейността си от третата страница във в. „Марица”. Взема участие при възстановяване на изгорялата Старозагорска опера. Днес обаче няма да го питаме  за старите и нови производствени направления в бизнеса му, защото, както вече казах, темата на нашия разговор е друга - в какво се състои неговата уникалност.

-  Г-н Фратев, вие доброволно изтупвате от праха и издавате или преиздавате за своя сметка уникални книги, които разкриват или забравеното историческо минало на България, или биографиите на едни от най-известните българи? Твърдите, че ги намирате захвърлени в различни издателства. Защо го правите?

- Правя го с огромно  желание от 2007 г. насам. Издадените от мен книги са вече 13 на брой. Моята цел е да върнем към нов живот отдавна забравените или нарочно „изоставени” книги за възрожденската и след възрожденската българска история. Така, например, огромен интерес предизвика книгата „Из българските бурни времена”, от Артур Фон Хун, написана преди 128 години и не издавана досега. Едва ли хората хората знаят за единствения роман, написан от Георги Савчев, който е  посветен на Христо Ботев, затова го издадох. Другата книга, която издадох е „Светлина, светлина ни е нужна”, посветена на живота и делото на Хр. Г. Данов. Ами „Възрожденският Пловдив” на проф. Николай Генчев? Тиража не достигна да задоволи читателското търсене. И така нататък…

- Сигурно ги продавате на достъпни цени?

- Повечето от тези книги подарявам…

- И нито лев печалба?

- Не, имахме и някакви продажби, разбира се, но средствата дарих на Българския червен кръст! Остава ми обаче удоволствието да се докосвам до едни много важни за България времена… Продължавам да издирвам от тези забравени книги и няма да престана да ги издавам. Смятам това свое начинание за успешно, макар че не ми носи никаква печалба.

- А в бизнеса успешен ли сте?

- Успехите си в повечето случаи свързвам с усилията на колектива на моята фирма и на моите съмишленици и съратници в обществените дела, които в повечето случаи са свързани с културата.

- За успешен ли можем да считаме бизнеса ви с Татарстан?

- Разбира се! Излязох от държавната система с опита си и с добрите си приятелства. Имахме прекрасни отношения с партньори от Русия, започнахме да изнасяме български стоки. А за Татарстан доставяхме цигари. По онова време там се случваха т. нар. „Цигарени бунтове” заради липсата на цигари на пазара. Имаше жени, които лягаха пред автобусите, защото мъжете им нямат цигари. Тогава обиколих 8 цигарени фабрики в България и им осигурих договори с Татарстан. Платиха ни с полиетилен на гранули… Установихме контакт с „Оргсинтез”, най-голямото предприятие за производство на полиетилен в Русия. Така започнахме търговия с полимери…

- А неуспехи имате ли?

- А що се касае до неуспехите - те са си мои. Последните уподобявам на подхлъзвания, но ставам, винаги ставам. Успях в трудните години на прехода да създам и запазя работни места на моите стари колеги, но не успях да я запазя от смразяващия студ на кризата. Успях да организирам почтения бизнес в града със все по-значително влияние в обществения живот, но не успях да убедя приятелите си в необходимостта да сме надпартийни и независими експерти. Успях да обединя общини и организации от 7 области в Южна България в „Тракийски туристически район” с център Пловдив, но не успях да ускоря създаването на нов Закон за туризма от МИЕТ.

- Доколко е известно вие сте успял да запазите името си чисто в тези мътни времена?

- Успявам да запазя неопетнено скромното си име, но не успявам да запуша устата на злословията, колкото и малко да са те. Пък и струва ли си? Приятно бях поласкан от присъдените ми през 2011 г. „звания”: „Следовник на будителите” и „Филибелия на годината”, за което съм трогнат и безкрайно благодарен на съгражданите си. Гордея се и с успеха да привлека за каузата на мажоритарния избор на независим кандидат за общински съветник близо 1500 гласоподаватели, повече отколкото събраха 26 партии на местните избори през 2011 г.

- Умеете ли да правите компромиси?

- Този „недостатък” - компромисът, трудно си намира място при мен, ако въобще намери такова.

- С какво се занимавате когато имате свободно време?

- Пътувам в непознати страни, но, за съжаление, по-рядко ми се отдава в последно време. Незабравими са впечатленията ми от трите най-големи водопади в света Виктория в Зимбабве, Игуасу в Бразилия и Ниагара в САЩ, които успях да обиколя през 2005 г. От  35 години насам всяка сутрин тичам по 4.2 км. Гордея се с волята си да го правя, независимо от времето и състоянието си. „Навъртял” съм вече над 38 хил. км. И целта ми е да ги направя 40 хил., колкото е обиколката на екватора. Но това не го броя за свободно време, защото тогава слушам прегледа на печата, новините и имам време да остана сам със себе си. Често правя представяния на издаваните от мен книги, срещам се с поети, писатели, водим приятни разговори…

- Какво е за вас любовта?

- Най-красивото и най-стимулиращото чувство. Не напразно казват, че не е живял този, който не е обичал.

- Навярно имате девиз?

- Силен бъди човече, по-силен от самия себе си!… Не на всяко поколение се пада възможността да живее в три политически режима и две икономически системи., като мен. И да остане силен…

- Кое е онова, което ненавиждате?

- Бюрокрацията, простащината и невежеството, овчедушието и раболепството.

- Имате ли мечта?

- Имам пожелание към моите съграждани - нека обединим идеи, възможности и сили, за да възродим нашия Пловдив, най-стария град в Европа, един от 5-те най-стари в света, за да стане той привлекателен за живот и туризъм, за културни, бизнес и спортни събития. За да го предадем на нашите деца и внуци такъв, какъвто го заслужаваме ние и той самият.

- Г-н Фратев, къде е коренът ви? И наистина ли е толкова здрав, че и днес можете да се опрете на него? Кои добродетели наследихте от предците си?

- С изключение на баща ми, д-р Иван Фратев, цялата ми рода е учителска. Бащата на татко, дядо ми Фратю Илиев, е от Сопот. Син е на народния поборник Илия Фратев, заточеник в Диарбекир. Въпреки, че е останал сирак, той завършва Висшето  училище в София - днес Софийския университет, със стипендия от Сопотската община. Преподава български език и литература в Първа мъжка гимназия в Стара Загора до края на трудовия си живот. Основоположник е на туристическото дружество и операта в града. Съпругата му, баба Димитринка, е от Пазарджик от известния род Доспевски. Също е с педагогическо образование и след сватбата с дядо ми решават да изберат за семейно гнездо различен от родните места град като се заселват в Стара Загора. Тя учителства дълги години в старозагорските села, като се прибира само в почивни дни, за да сготви и изпере фамилията. Дядо ми, независимо от изключително голямата си популярност и уважение в града и столицата, но поради изключителната си скромност и принципност не е направил  постъпки да я премести в Стара Загора, въпреки че няколко от министрите на образованието са били негови благодарни ученици. Отгледали са три деца. Бащата на майка ми, дядо Никола Савчев, е от Белоградчик. Рано останал сирак, като най-голямо дете в семейството, той е трябвало да се погрижи за майка си, тримата си братя и една сестра. Благодарение на трудолюбието и ученолюбието му, се самообразова и отваря първата в градчето  книжарница. Той е сред основателите на читалището, театралната трупа и туристическото дружество. Като член на Радикалната партия е депутат от Белоградчишка околия в шест Народни събрания в т.ч. и в едно Велико събрание. Съпругата му, баба Екатерина, е от Плевен. Завършила е педагогическо училище и е учителствала в Белоградчик. Отгледала е 4 живи деца. Майка ми Светлана е завършила Софийския университет по специалност “Философия”. Запомних я като отдаден на професията си учител. В детството ми тя преподаваше в старозагорския Институт за прогимназиални учители, като денем обучаваше редовните курсисти, вечер -вечерниците , а през ваканциите се заемаше със задочниците. Тогава държавата ни създаваше учители за борба с неграмотността. За двете си деца нямаше много време, грижеше се за домакинството, а храна носехме от стола на института. Беше изключителен човек, високо интелигентен, честен, скромен и прям. Свободолюбива и непримирима, тя не търпеше лъжи, лицемерие и фалш. Смело критикуваше във време, когато това се приемаше за съпротива срещу системата. Това обаче й костваше пенсионирането в деня, когато навърши 50 г. Изживя достойно живота си до 100 години и остави чудесен пример на деца и внуци, както и на  многобройните си ученици и курсисти. Баща ми Иван бе ветеринарен лекар. Отначало в Бактериологическия институт в Ст. Загора и накрая като Ветеринарно-санитарен контрол в БДЖ-Пловдив. Човеколюбив, услужлив и с високо развито чувство за граждански дълг, той винаги бе готов да се притече на помощ на познати и непознати. Отдаден на семейството и най-вече на грижата за образованието и бъдещето на децата и внуците.Често повтаряше и следваше завета на баща си: „Нужно е да осигуриш на децата си висше образование и жилище!”. Живеехме твърде скромно, но не и пестеливо, защото не само нямаше какво да пестим, но и често не достигаше, особено когато по-големият ми брат следваше медицина в Пловдив, а аз инженерство в чужбина.

- Излиза, че по наследство сте наследил добродетели като: родолюбие, патриотизъм, честност и отговорността към семейството, обществото и България?

- Споделям ги и днес и бих се радвал, ако потомците ми ги наследят…

- Семейна традиция, която най-много тачите?

- Трите семейства, чиито традиции съхранявам и продължавам, са били твърде ангажирани с обществени дела и общоприетите традиции не са им привични. Семейните сбирки са рядкост - основно на рождени и имени дни и на Бъдни вечер. Аз много харесвам хубавата българска традиция да се дават на внуците имената на техните дядо и баба. По този начин името живее, а новият му носител освен името носи и отговорността за него.Така постъпих и при именуването на моите деца.

- Кой е най-яркия спомен от детството ви?

- Много са и ми е невъзможно да кажа кой е по-най. Един от първите „най” е свързан с моето образование. Ненавършил три години ме заведоха и записаха в „училище”, разбирай, забавачка. В онези години нямаше детски ясли и градини, а забавачката беше нещо като т.н. подготвителен клас. Но не ме приеха тогава, а едва на следващата година, когато щях да навърша четири. Дали стремежът ми да се образовам е бил много голям или най-вече защото нямаше кой да ме гледа, но аз разтревожено попитах дали сега наистина ще бъда ученик. На което баща ми убедително отговори: „Сега е сигурно, защото тази година те записаха не с молив, а с мастило.” Оттогава знам, че записаното с мастило важи и трябва да се изпълнява!

- Коя е най-колоритната фигура във вашият род?

- Много са интересните мои роднини, които са оставили ярки следи за поколенията след тях. Гордея се с големите общественици, моите двама  дядовци, прекланям се пред „тихия” подвиг на двете си баби. Безкрайно съм задължен за грижите и възпитанието на баща си и особено на моята майка. Тя „човека в мен създаде, тя два пъти ми майка беше”! Като най-колоритни в моя род са братът на майка ми вуйчо Савчо и братовчедът на татко вуйчо Ваньо. И двамата са преминали през изключително тежки репресии, но не изгубиха нито за миг достойнството си, веселия си нрав, жизнелюбие и беззлобие. Силни като личности, отлични професионалисти - единият зъболекар, другият юрист, в годините на изпитание, когато не бяха в Белене, прехранваха семействата си единият като оркестрант, а другият като миньор и строителен работник.

- На какво не успяха да ви научат вашите родители?

- Родителите ми бяха с десни убеждения, майка ми не бе вярваща, но ценеше и споделяше християнските добродетели. Не са ме учили да склонявам глава пред неправдите, нито са ми внушавали раболепство пред земни и небесни власти. Майка понякога ми напомняше, че е нормално да споделяш социалистически идеи на младини и, че отдавна съм преминал тази възраст, но само толкова. Тя беше изключително деликатен човек, а аз - непоправим идеалист.

- Вашето виждане за истинския творец?

- Думата „творец” в нейния широк смисъл приляга на хората, които съзидават. Истинският творец оставя след себе си полезна за обществото следа. Независимо какво - дали произведение на изкуството, на професията, която упражнява, или на обществената служба, на която се е посветил.