Една година от смъртта на Атанас Ванчев дьо Траси

интервю на Тодорка Николова

Няколко дни след като той изрече тази молба, Бог го прибра при себе си. Има срещи и спомени, които бързо отшумяват и се забравят. Има и други, които се помнят цял живот. И не само, че се помнят, но те носят надежда и в много от случаите са стимул за  промяна. Такива мисли ми се въртяха в главата докато  разговаряхме с президента на Движението на световните поети, рицарят на френската поезия, номинираният два пъти за Нобелова награда, кавалерът на „Златната роза на поезията” (Лион), на наградата „Стендал” на Министерството на външните работи във Франция, на наградата „Солензар” (Корсика) и мн. др. Той е сред най-добрите 50 преводачи за световната поезия,  преведе и направи популярна в много страни  поезията на Ботев, Вапцаров, Яворов, Любомир Левчев, Радко Радкови и мн. др. Граф Атанас Ванчев  дьо Траси от Париж е автор на 74 стихосбирки, част от които са преведени на 29 езика. Въпреки, че има сериозни здравословни проблеми,  дьо Траси пристигна в Хасково за да гостува на роднини и да се върне, макар и за кратко, към корена си. Част от екипа на поетичен клуб „Иван Николов”  в с. Горски извор, гостувахме на този невероятен човек, творец и благодетел.  Облечен в дълга роба, подарена му от сестрата на краля на Мароко, той ни посрещна изключително радушно. Само два дни след тази среща Дьо Траси си замина за Париж. И на следващия ден от там дойде вестта, че той вече е в по-добрия свят. И това е последното му интервю:

- Г-н дьо Траси, как се чувствате в България?

- Като у дома. Бях тука през 2018 г., но сега видях България много по-различна. Променена…За съжаление не към по-добро. За пореден път, наблюдавайки и Франция, където живея, и това, което сега се случва в България, си давам сметка, че капитализмът унищожава всичко добро.

- От колко години живеете във Франция?

- От 55. През всичкото това време обаче аз не съм преставал да пътувам. Живял съм и в други държави, но моята родина България, си остава най-желаната за мен.

- Превели сте на френски едни от най-известните български поети. По времето на соца сте били инициатор за това френската култура, поезията, книгоиздаването да стигнат и до България?

- Знаете ли, преди доста години ми звъни телефонът и аз питам кой ме търси. „Аз съм Людмила Живкова”, отговаря гласът. Разбира се, че бях много изненадан, но така почна нашето запознанство, което за кратко време се превърна в един сериозен обмен на българската и френската култура. Както знаете, поетът Радко Радков е единственият, който два пъти стана носител на наградата „Солензар”. Това наше сътрудничество с Людмила Живкова се превърна  в едно неповторимо приятелство между България и Франция. За резултатите няма да говорим, те са известни…

- Вие сте сред номинираните за Нобелова награда за литература за 2019 г. Кой ви предложи, как се случи това?

- Предложиха ме  два писателски съюза: Съюзът на бразилските поети и Съюзът на боливийските поети. Освен това имах официалната подкрепа и на поетите от Русия, Тайван, Украйна, Казахстан, Дания и още десетина писателски общества. Зад мен застанаха и няколко академии и университети от цял свят, а отделно още 300 поети официално подкрепят моята номинация.

- Сега с какво се занимавате?

- Със Световното движение на поетите. В България дойдох да си почина малко, да се видя с близките си хора. Знаете, Хасково е градът в който съм учил, в който съм израснал и той винаги ме е привличал. Преди няколко години ме направиха и почетен гражданин на този град, връчиха ми голямата награда на името на големия издател „Паскалев”… Искам да кажа, че тук ме ценят изключително много. Затова пред вас поех ангажимента да преведа на френски последната стихосбирка на големия талант Иван Николов. Най-многото книги, които съм превеждал са  на поета Радко Радков. Просто не остана нищо непреведено от неговото творчество. Той беше Рицарят на френската поезия, той носеше официалната мантия за това рицарство и аз съм много щастлив, че сте тук за да ми връчите плакета с образа на този поет.

- Продължавате да работите усилено, а как сте със здравето?

- Тук вече е трудният отговор. Не съм добре. Четири пъти в седмицата ходя на хемодиализа. И двата ми бъбрека не работят. Настанен съм в къщата на моите роднини, които са изключително добри и сърдечни хора. Те са поели грижата за мен и аз се чувствам перфектно тук, в Хасково, сред тях. Тук са голяма част от моите награди през целия ми живот. Вие виждате плакетите, статуетките, дипломите, които са на първия етаж на къщата. А на втория етаж имам още два пъти по толкова. Това е моят живот… Сигурно и досега се питате защо ме сварвате облечен в тази дълга, синя рокля? Това не е рокля, това е робата, която ми подари сестрата на краля на Мароко. Аз у тях съм като у дома си. Всяка година прекарвам в нейното имение с месеци и, между впрочем, чудесно се чувствам в робата…

- Поехте ангажимента да преведете последната стихосбирка на Иван Николов „Есенни щурци” и част от поезията на Никола Герджиков, заместник председателя на Съюза на независимите български писатели, не се ли натоварвате твърде много?

- О, не! За мене работата е животът ми. Нищо друго нямам освен работата си. Сега съм на 80 години, дано Господ ми даде сили да изпълня и тези два ангажимента…