СИЛУЕТЪТ
СИЛУЕТЪТ
Виждам нищото… В него - мрак,
а сред мрака - полуискра,
от която полухлапак
сякаш вика ме: не с ръка,
не по име, за помощ - не,
не дори, за да тръгне с мен.
С изподраскани колене,
с поглед мътен и замъглен,
той в ръката си нож държи,
неголям, ала остър нож…
Виждам нищото как скрежи
пътя хлъзгав и среброкож.
Недостъпна седловина
ме разделя от него днес
и изпитвам полувина,
че допусках живот без чест.
Силуетът опасен, щом
тъмнината го заличи,
се промъква и крадешком
милва слепите ми очи.
Виждам нищото как без цел
се разхожда и тук, и там…
Нищо още не съм превзел,
а животът изчезва с плам.
УРОЦИТЕ НА ПЕСТАЛОЦИ
При срещата му с Наполеон Бонапарт
не го респектира накацалото по гърдите на императора
множество ордени
с изящно излъскан емайл и с позлата.
Погледна ги с прикрита ненавист,
защото видя
да се стича по тях
кръвта
от съществата невинни,
които бе учил на добродетели.
На срещата
неми свидетели
бяха войници от стражата
и имперският писар,
отбелязал с кобалтно мастило:
ИМПЕРАТОРЪТ: - Как
спечелихте хорската обич?!
ПЕСТАЛОЦИ: - Уча първо на обич
и това е целта ми -
да насоча човека
към човека добър,
който в него живее.
МОРФОЛОГИЯ НА УСЕЩАНЕТО
при аутопсията на думата площад
патоанатомът не така млад
но по своему симпатичен
разряза с жест риторичен
тази дума на площ и на ад
площ е мястото където търгуваме
веселим се но и тъгуваме
разхождаме се
и ни екзекутират
никога по-рано
всемирът
не е така доближавал
двете невидими медиани
разсекли мнимите триъгълници
в тази действителна площ
патоанатомът нямаше нрав лош
и поиска остатъка ад
да захвърли без обяснение
на хладилния склад
в някоя от камерите с непотърсени трупове
от които
щом токът спре
се разнася воня
но патоанатомът не изпитва вина
свикнали са неговите сетива
на всичко това
ето защо
тананикайки си
повтаря
„Esse est percipi”1
този адепт на джорд бъркли
и мисли как да пробуди
с морфологични прийоми
думата разчленена
да зашие плътта ?
вена по вена
от подземната морга
да стигне площада
до живота по-близо
по-далече от ада
——————————————-
1„Съществуването е усещане”
БЕЗ ДА НАПУСКАМ СТРОЯ
Ако открехна въздуха,
в него ще видя болката -
през тези две материи
търся да
съзерцая,
спяща и незаспиваща,
сива и непокътната,
моята лобна стая.
Мое е цялото минало
с пряслопите
малинови,
с островите, накацали
в палмите на Локарно.
Ето защо не вярвайте,
ако изчезнат
сенките,
че е дошла виелица,
смееща се коварно.
Няма е незабравата,
няма да проговори тя,
щом по ръба на грохота
облаци
се целуват.
Същото е при хората,
тези безкрили прилепи -
виждат
хълмисти образи,
без да ги разтълкуват.
Ами тогава викайте,
смейте се
и проклиняйте,
и се съвукуплявайте
на Калахари в зноя!
Видно е, че привикнал съм
да се смълчавам,
бродейки
по словеса, без въздух и,
без да напускам строя.
АНИХИЛАЦИЯ
Онези там привършиха патроните.
Отсрещните все още стрелят яростно.
В средата съм, прикрит от позитроните,
преобразени в приобщена цялост, но
онези там не свалят още знамето,
отсрещните започват настъпление…
Каквото бях укрил, остана само то,
но вече с небеса обезкървени е…
Каквото изживях, прозира в тъмното.
От него изпълзяха хищни гномове.
А миналото вече е погълнато
и спомен са играчите на тронове.
Куршумите, заровени в телата ни,
потрепват като пеперуди сивкави.
Наемниците, срещу мен изпратени
и вдъхновени от слова сладникави,
не знаят накъде да се прицелят и
объркано преодоляват пушека.
Онези там потъват в сажди целите.
Отсрещните, които не получиха
награди, като услужливи песове
громят онези там, без цел останали,
сподиряни единствено от гласове
на кораби, в дълбокото отплавали.
А позитроните възпяват с грация
стремежите си в песнички безропотни.
Онези станаха анихелация -
в отсрещните
се приюти
животът ни.
БЛАГОДАРНОСТ
Ще бъде чудно,
даже чудновато,
че злите помисли са първозвани,
а добротата гние като злато
под угари,
подобни на нирвани.
Реалните отблясъци
помагат
на бегълците да докоснат онзи
отчаян бряг,
по който снегопадът
затрупал е селца
и коловози.
И сетивата
само подозират,
че са обвити с наметало снежно,
че обладава ги
безспир всемирът
с недопустимата си неизбежност.
Щом всичко е с така
необходима,
с така очаквана
невероятност -
да бъдем благодарни,
че ни има
в надеждата
за бъдещето лятно.
ГРАДЕЖ
Посочваш с поглед кога да вали,
на демиург всемогъщ се правиш.
По мокрите бърни на тези скали
полека стъпваш, в страха си плаваш.
Страхът е, който не се свени,
когато бездната ти предложи,
да бъдеш покрив, но и стени
за дом на принцове и велможи.
Полека стъпваш и не летиш,
и не достигаш до висините.
Дали ще можеш да устоиш
на тези, дето рушат стените,
които срутват се в пепелта,
където покривът е пропаднал.
Видя ли прилепа как влетя
през входа на пещерата гладна?
Там няма нищичко… Тъмен скреж
полепва по сталагмити влажни.
Насочваш с поглед своя летеж
към небесата многоетажни.
ДАЛЕЧЕ
ето че различавам пътища
до океана далеч е
някой това изрече
а не му стигаха срички
искаше да си купи
думи неопаковани
и позабравени
всички
плаваха върху трупи
движещи се по Об и
като обикновени дроби
сменяха знаменателя
с несменяем числител
ала къде остана
пътят ни до мечтите
ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ
Глътна те пръстта, без да стигнеш дори 50!
Първо тялото се стопи, вярата после избяга.
Брунате запомни обезверения ти силует,
който с бастун превземаше издатините на прага.
Не беше родният праг, сътворен от балкански дъб,
не бяха божурите дворни с калдъръмни чимшири.
Побраха очите ти толкова много скръб,
която удвои снеговете високи и удави всемира.
Зелените тайнства на езерото Лаго ди Комо
отразиха облачето, тръгнало към Балкана.
Край разкошните вили живя стръмно и скромно,
а сърцето ти страдаше между скръб и закана.
Не преглътна обидата… В тази хладна чуждина
дори любовта не успя да те стопли.
Ще поникват цветя върху гроба изстинал,
ще ръми аромат с дъх на скърби и вопли…
ЕКТЕНИЯ
Вечерня е… Отечеството мръква
и плъзват сенки сюрреалистични.
В средновековна манастирска църква
великата ектения с различни
протяжни интонации поглъща
горнилото на битието… Точно
тогава вярата е най-могъща
сред времето безсмъртно и безсрочно.
Какво сме? Само някаква възможност
със звуци да опишем суетата
и възвисим до словото тревожно
пътеките към бъдеща разплата,
или сме следствие от яснолико
пророчество с искрица прояснена,
или пък само незапомнен миг от
ектенията неприкосновена?
Отечеството мръква и стаява
под сюрреалистичната си тога
полувъображаема представа
за смътното присъствие на Бога.
КОНУС
Той е кръг безначален
с връх приличащ на шпага
и стои вертикален
векове, без да бяга.
Все така разположен
в пустошта безразлична,
с шанс почти невъзможен
е за битка епична.
Остър като ракета,
той напомня дервиш и
търси нова планета
с хора още по-висши.
УРОК ПО ОМРАЗА
Обърнати висини сричат
съдбата на Атлантида.
Поразително свисти бичът
над главите ни, без да видя
кой размахва го неуморно
и кои ръкопляскат;
на кого благоугодно
телесата разнасят
в лимузини и самолети,
за да бъде изцяло
от съблазни превзето
пухестото му тяло.
Драматично ме забавлява,
което не забелязах.
Това всъщност не е забрава,
а урок по омраза.
ОРИС
Влизаш внезапно в съда
и съдии
питат защо си още свободен.
Ще обясняваш,
но твърд бъди и
не събличай протрития лоден!
Ще те попитат
имаш ли воля
да им посочиш небитието.
Там е студено!
Много те моля,
не им разкривай, че първо сърцето
усеща всяка
несправедливост
и се опитва да я пребори.
Влизаш внезапно -
не чакаш милост,
но те очаква
съдбовна орис.
СРЕД НАС
В недосегаемата вис
кръжи върхът като идея,
която няма послепис,
защото
се умира с нея.
А долу -
в лепкавия шум -
човечество от неизбродни
пророци готви се за щурм
към подлези и преизподни.
Отечествените слова
не се нуждаят
от защита,
над пурпурната синева
щом ехото им
още скита.
Върху прегърбената пръст
лежи обратното броене,
а който
ни спаси от мъст,
не ни научи на летене,
но е сред нас,
до нас върви
към своя връх студен и стръмен,
и на челото му кърви
пробойна от венеца трънен.