Денчо Владимиров

Из опита на българите от интегрирането им със съюзи и пактове

В зората на българската демокрация или на реставрацията на капитализма, както искате го приемете, в България излезе книга за предателствата у нас, посветена на „черното безсмъртие”.

Бяха поместени очерци за няколко селектирани национални предателства в българската история.

Един от очерците бе посветен на втръсналата ни спекулативна теория за уж едва разминалото се на косъм чутовно предателство за присъединяването на България като 16-а република на ЕС, пардон, на СССР.

Авторът на очерка поминуваше добре като професор, известен като един от ранните ни евроатлантици. Написал очерка човекът, платили му го пребогато, ама дали е вярно това, което е написал, никой не се зае да проверява.

А е трябвало. Защото ако е имало някакво наистина сериозно намерение да ставаме 16-а съветска република, то мислите ли, че е нямало да стане? В тогавашните управници и на България, и на СССР, в ръцете им са били и ножът, и сиренето. Щяло да си стане “от раз” присъединяването.

Но там е работата, че никога нито в България, нито в СССР тогава някой е смятал да претворява в живо дело такава идея. Най-малкото по простата причина, че така би се загубил цял решаващ глас на държава при гласуването на големите решения в ООН. Това и един зарзаватчия би ви го сметнал.

Да, факт е, че са вземани решения за по-тясна интеграция между двете социалистически страни в икономиката, в културата, в отбраната, все близки до ума и логиката решения, които обаче драгият евроатлантик бе квалифицирал като националното предателство на ЦК на БКП.

Ами сега как господинът ще нарече това, което стана с България след присъединяването и интегрирането й в новия, вече започнал да се разпада, съюз на континента - ЕС?

Защо нито той, нито някой друг от новия ни висш управенски ешелон не е подскочил срещу осъществяваната съвсем тясна, почти интимна до крайност интеграция на националната ни икономика, на националната ни култура, на националната ни отбрана с този доста експериментален разпадащ се съюз?

Значи с единия съюз - СССР, не можело да се интегрираме, но с другия, ЕС - може. Даже с химна му лягаме и ставаме. И с „Ураааа”.

А и как драгият професор бе забравил, че в малко по-дълбоко минало, България е имала вече доста злощастен опит от интегрирането си из западните ширини с един съюз, начело на който е седял и ръкомахал фюрер, опустошил половината свят?

Интересно как за това българско предателско “интегриране” не са били отредени поне двечки страници във въпросната раннодемократична книга?

На хоризонта вече виждаме, че след фанфарното ни присъединяване към ЕС се задава и ново присъединяване и интегриране и с още един съюз, ще ви го напиша с български букви - ЮНАЙТЕД СТЕЙТС ЪФ АМЕРИКА, което си се превежда и като съюз на съединените американски щати, нали?

Тук, в тази стоварваща се на главите ни нова интеграция до интимна крайност, перспективата е още отсега направо стряскаща.

Перспективата е - страшно плътна интеграция, страшно плътна прегръдка с трансатлантическите американски монополи. И може да се окаже в един злощастен миг, че са ни интегрирали с прикрит огромен октопод, от чиято „интеграционна хватка” после измъкване няма да има за поколения българи и до края на света.

Като теглим чертата за равносметката от няколкото години присъединяване на България към новите съюзи, Европейския съюз, НАТО, ще се види, че даже и неприсъединени в миналото към оня, другия, „лошия” Съветски съюз, сме били с къде-къде по-големи за народа ни ползи, отколкото от тоталната ни сегашна интеграция с брюкселското знатно семейство.

А какво се получи от тясната интеграция с богатите, владели чрез колонии в миналото почти целия свят страни от ЕС, вече изпитаха на своя гръб гърците и скоро ще дойде и нашият ред, на българите.

Ами обяснимо е и защо вече европейски народи рязко дадоха заден ход от членство в ЕС, стъписани от съдбите на страни като Гърция, а и на България, най-бедната страна в ЕС, с полугладен, топящ се от болести и мизерия народ.

Да, изминаха 32 години от издаването на споменатата вече книга за националните предателства в историята на българите, но странно защо не виждаме да се появи някакво нейно ново продължение на тази много българска тема.

Или националните предателства в историята на българите веднъж завинаги останаха в миналото?

Според мен, за да не излиза нова книга за националните предателства, причината е вече чисто техническа: в цяла България, че и в целия ЕС, няма да се намери толкова много хартия, за да се отпечатат в една огромна, колкото небостъргач книга, историите за всички нови национални предателства, които станаха само за тридесет години в земята на българите.