ФУРНАТА
Никой не знаеше кой е той, от къде идва и къде е бил. Появи се в селото неочаквано. Един ден го видяха в двора на дядо Иван, който беше починал преди три години. Дядо Иван и жена му, баба Мария, която също беше починала, нямаха деца. По-късно се разбра, че далечен техен роднина е продал къщата на този непознат човек.
Бай Митьо беше първият, който узна нещо повече за непознатия.
- Не е българин. Чужденец е - каза веднъж бай Митьо в кръчмата.
- Откъде научи това? - попита го Борето Бръснаря.
- А, не казвам - отговори бай Митьо и се усмихна хитро под мустак.
Преди да се пенсионира бай Митьо беше пощальонът в селото. Всички го познаваха и той познаваше всички. Разнасяше писмата, вестниците, пенсиите. Кротък и добър човек, всички го уважаваха и когато го видеха да приближава към някоя от къщите с голямата пощенска чанта, са радваха, защото знаеха, че им носи добра вест, писмо от роднина или пенсията.
След като се пенсионира бай Митьо прекарваше по-голяма част от деня в кръчмата. Не пиеше, но обичаше да е между хората, да разговаря с тях, да спори за политиката или разсъждаваше на глас какво е било някога и какво е сега.
Непознатият новоселец не влизаше в кръчмата. Повечето време го виждаха в двора на къщата, който след смъртта на старците беше обрасъл и приличаше на джунгла. Непознатият го почисти и засади овощни дръвчета. Селяните тайно наблюдаваха какво прави и негласно признаваха, че е работлив, но продължаваха да го избягват.
Жените се страхуваха от него, а майките предупреждаваха децата си да не ходят към къщата му или ги плашеха, че може да ги открадне и да ги продаде в чужбина.
Така мина година. Непознатият ремонтира старата къща и тя стана най-хубавата в селото. Един ден се случи чудо. Той влезе в кръчмата. Когато се появи на вратата, мъжете, които седяха вътре, спряха да говорят и устремиха погледи към него. Сега за първи път го виждаха от толкова близо. Беше висок, строен с тъмна коса и черни очи. Приличаше малко на арабин, но не беше арабин. И дрехите му бяха по-различни, градски, дънки и модерно яке. Изглеждаше петдесетгодишен, а може би беше на петдесет и пет.
Той се огледа и като забеляза бай Митьо, тръгна към масата, на която седеше.
- Здравей - поздрави го бай Митьо и в гласа му прозвуча гордост, че познава чужденеца.
- Здравей - отговори непознатият със странен чуждестранен акцент.
- Какво ще пиеш? - попита го бай Митьо.
- Кафе - отговори той.
- Тук не е кафене, а кръчма. Тук се пие само ракия и вино - засмя се пощальонът.
- Не! Ракия - не! Вино - не! - каза мъжът.
- Е, добре, има и лимонада - предложи бай Митьо.
Васко, кръчмарят, донесе шише лимонада и го сложи пред мъжа. На масата до бай Митьо седеше Пешо Багериста, на години колкото чужденеца. Брагериста, който до този момент мълчеше, погледна непознатия и го попита:
- От къде си, аркадаш?
Чужденецът не го разбра, но Багериста повтори:
- От къде си, от коя страна?
- От Испания - отговори той.
- Как се казваш?
- Хосе.
- Защо си тук?
- Тук хубаво. Природа - добра. Не много топло.
- Да. Хубаво е, но за теб. За нас не е. Няма работа, малко пари. Ти какво си работил?
- Аз кара камион, голям камион.
- О, значи колега - засмя се Багериста. - А сега?
- Сега - не работи. Сега… как казва, Митьо? - обърна се той към бай Митьо.
- Казва пенсионер.
- Да, да пен-си-о-нер.
- Сигурно пенсията ти е голяма - продължи Багериста с въпросите.
- Не голяма, но тук - добра.
След този ден Хосе започна по-често да влиза в кръчмата и да разговаря със селяните.
- Аз иска научи български - казваше той.
- Ще го научиш, ако ти намерим някоя хубава мома - смееха се селяните, но Хосе не ги разбираше.
- Какво мома? - питаше той и също се смееше, но не беше наясно защо мъжете се смеят.
- Мома, мома - повтаряха те - хубава, ще ти хареса.
Един ден Хосе попита:
- Бай Митьо, тук няма хляб. Аз ходи с кола десет километра купи хляб.
- Как да няма - отговори бай Митьо. - Всеки вторник докарват хляб от града, но бързо свършва.
Хосе го гледаше с големите си черни очи и нищо не разбираше. Хем няма, а пък има. Това за него беше странно.
- Ела, ела ще ти покажа нещо - каза бай Митьо и двамата с Хосе излязоха от кръчмата.
На другия край на площада се виждаше полуразрушена сграда. Личеше, че някога е била стабилна, добре построена, но сега покривът й беше пробит, прозорците изпочупени, вратата изкъртена.
- Това беше селската фурна - каза бай Митьо. - Тук печаха най-хубавия хляб. Още от дете го помня. Мама често ме пращаше да купя топъл хляб, а аз докато се прибера го изяждах половината.
- Това фурна било? - чудеше се Хосе.
- Да. Купи я един бизнесмен. Искаше тук да прави кафене. Ти обичаш кафе, нали, но той нищо не направи. Започна и го изостави. И ето вече няколко години няма нито фурна, нито кафене, няма и хляб.
- Лошо, лошо - клатеше глава Хосе, гледайки разрушената сграда.
Минаха може би два месеца и един ден бай Митьо видя работници около бившата фурна.
- Какво ще правите тук? - попита той. - Кафене ли?
- Не, - отговори един от работниците - фурна. Хосе е ходил при кмета и му казал, че ще даде пари, за да се ремонтира сградата и пак да бъде фурна. Хосе лично щял да наеме хлебари, за да пекат хляб.
Бай Митьо поклати скептично глава.
- Едва ли ще успее - каза той.
Строежът обаче не спираше. Момчетата работеха упорито и скоро фурната беше готова. Откриха я тържествено в началото на есента.
- Да ни е честита новата фурна - каза кметът Продан пред събралите се селяни - и да благодарим на Хосе, който спонсорира строежа и нае хлебарите.
Фурната заработи. Всяка сутрин селяните се редяха на опашка, за да си купят топъл хляб, а бай Митьо не можеше да се наслади на хубавия познат прясно изпечен хляб.
