ДИВАТА КОЗА
Изгревът настъпи с характерната си бавнота и грациозност. Една малка жълто-червена точка се появи на хоризонта, издигна се с лекота във въздуха и като еднооко ранено животно започна да наблюдава гората от всички страни. От листата на високите и стройни дървета капеха животворни капки, които се стичаха по грапавата кора и пояха жадната земя. Буковата гора разкриваше величествена гледка - цялата бе изпълнена с пушек от почвените изпарения, опитващи се да стигнат до първите слънчеви лъчи, като се прокрадваха през отрупаните с листа клони. Тук-там се чуваха неясните звуци на пробудилите се животни, както и птичите песни, отдавна изпълващи тишината със своята вълшебна музика. Капчиците кристална роса по тревата като малки деца се спускаха надолу, олюляваха се, и а-ха да се търкулнат, отново заемаха същите позиции. Утрото настъпваше с цялата си нежност, която можеше да даде на разбуждащата се природа.
Семейството се беше настанило в двуетажна хижа, която дърветата бяха обградили от всички страни - докосваха я, сякаш човешки ръце я придърпваха към себе си. Дори бяха завоювали голяма част от южната тераса и пълзяха смело към вътрешността й.
Янко се събуди пръв. Отметна топлото родопско одеяло, стана, изми се и включи бързовара, за да стопли вода за кафето. След това застана пред запотения прозорец и се взря навън.
- Добро утро! - прошепна Мария.
- Добро да е! - отвърна той.
- Какво гледаш? - сънено продължи тя. - Нали щеше да будиш децата, за да ходите на лов?
- Да. Дай им още няколко минути. Ще отидем.
Мария също стана и започна да шета наоколо. Хижата бе разположена навътре в подножието на Западните Родопи, отвсякъде закрита. Бе останала като наследство от баща й и те често идваха тук - и зиме, и лете.
Янко отиде до синовете си. Най-напред събуди Димо, сетне и Митето.
- Хайде, поспаланковци! - с бащин тон поде той.
- Тате, нека поспим още малко! Навън не е напълно светло - измънка малкият.
- Мите, я погледни - видело е вече. Нали искахте да ви заведа на лов и да ви покажа наоколо?
- Ставаме! - каза Димо, започвайки да дърпа завивките на брат си.
През това време Мария вече беше приготвила закуската. Янко почисти пушката, огледа патроните и извади камуфлажа от гардероба. Момчетата се наядоха, облякоха се и излязоха навън.
- Студено ми е, тате - обади се Митко.
- Трай! Нали сме мъже? Мъжете трябва да търпят! - укори го той.
- Да, мъже сме! - повтори детето и стисна здраво ръката на баща си.
Димо беше петнадесетгодишен - висок, строен, с добра физика и широки рамене - приличаше на Янко. А малкият беше копие на майка си - рус, със сини очи, дребен, изключителен добряк. И мравка да видеше убита - ревеше за нея.
- Тате, ние какви животни ще ловим? - започна да любопитства той.
- Каквито видим, момчето ми!
- Ама ще ги убиваме ли?
Бащата помълча малко, чудейки се как да му отговори, но накрая с по-смекчен тон добави:
- Зависи. Ако са лоши…
Митето се позамисли над това как може животните да са лоши. Той е слушал, че има такива, които се хранят с месо, но има и такива, които пасат трева. Хората също понякога сме лоши. Ето например Данчо от техния вход е много лошо дете - родителите му постоянно му се карат, даже понякога го и пошляпват. Но никой не го е убил за това.
Такива мисли се въртяха в главата на шестгодишното момче.
Те вървяха доста, бяха се поизморили, а и времето неусетно се изнизваше. Слънцето се бе качило високо на хоризонта и се опитваше да огрее всичко наоколо. Малките поточета лъкатушеха и си проправяха път през падналите клонки, които бяха събрали влакна по себе си и образуваха нещо като бент. Срамежлив кълвач прелиташе и цепеше въздуха с крилете си. После кацаше на ръба на някоя клонка, оглеждаше се и започваше да удря по стъблото на гигантското дърво.
Някъде пред тях се чу неясен шум. Янко наостри уши и напрегна сетивата си докрай.
- Шшт! - даде знак на децата да мълчат. - Спрете!
- Какво е това, татко? - изплашено попита Митака.
- Май дива коза - отговори бащата. Но какво прави тук?
- Как така какво прави тук? - заинтересова се Димо.
- Дивите кози обитават скалисти участъци - започна да им обяснява ловджията. - Те са изключително пъргави животни. Движат се светкавично над планинските пропасти, прикрепят се за скалите чрез копитата си и живеят нависоко. Крият се на труднодостъпни места, така че да не могат враговете им да ги намерят и те да станат тяхна плячка. Обикновено по обед излизат да пасат на открито. Сега ще ги видим.
Янко понатъкми пушката на рамото си. Това му бе останало като навик от лова.
- Пазете тишина сега! - каза той, след което направи няколко крачки напред и остана неподвижен, дори не дишаше. Гледката, която се откри пред очите му, беше трогваща - една коза, легнала на меката зелена трева, почти закрита от заобикалящите я дебели буки, раждаше. Той се загледа в нея и се замисли. Замисли се за раждането на синовете си - за този най-хубав момент от неговия живот. След което му стана някак топло на душата. Така изминаха няколко минути.
- Тате, тате, какво видя? - стрелна го любопитният глас на малкото му момче.
- Загледах се - отвърна той. - Елате тук, приближете се. Но тихо!
Момчетата пристъпиха напред. Баща им съвсем леко отдръпна храста, за да могат да виждат по-добре.
- Тя ражда - обясни им той.
- Колко е хубава! - усмихна се Митачето.
- Хайде сега да я оставим, за да не се изплаши.
- Но нали щяхме да ловуваме? - попита Димо. - Няма ли да я убием?
Янко се обърна към него и изпитателно го погледна, като присви очи. Кимна с главата, давайки им знак да се върнат обратно. По пътя всички мълчаха. Само малкият Митко мислеше колко хубаво си бе изкарал днес. И за урока, който научи - ако животните са добри и не ти вредят, ти също ставаш добър и не им вредиш. И усмихнато, със ситни крачки вървеше до баща си, стиснал здраво ръката му.
