Иван Георгиев

Ирина беше студентка в четвърти курс - следваше филология. Тъй като бе изключително ученолюбива, спечели стипендия за Хаванския университет в Куба. Трябваше да замине колкото се може по-бързо, защото там учебната година започваше след няколко дни. Колко бе щастлива сега - заминава за тази екзотична страна, за която е чела само по книгите. Хвана претъпкания трамвай и тръгна към къщи.

- Ири, помисли пак - настойчиво каза баща й.

- Помислила съм, татко! - отвърна тя.

- Сега положението там е страшно. Къде ще ходиш по тези преврати?

- Това е шанс. Толкова години съм учила, старала съм се и сега съм възнаградена. Плюс това ще е само за два месеца - няма да векувам там.

- Дъще, разбирам, че това е шанс за теб, затова те подкрепям! Просто баща ти го е страх - подкрепи я майка й.

- Благодаря, мамо! Не се притеснявайте, всичко ще е наред, ще видите.

Ирина събра багажа си, тъй като утре трябваше да тръгва. На вечеря всички мълчаха. Мълчеше убийствено и печената пуйка, която лежеше върху празнично наредената трапеза. Нощта бе дълга за Ирина. В главата й се въртяха различни мисли: „Ами ако нещо се обърка? Ако със самолета се случи нещо? Боже, за пръв път ще пътувам със самолет. Ще ме посрещнат ли добре там?”. Така докато не заспи.

***

- Нека ти помогна с багажа? - попита я едно усмихнато момче.

- Може, благодаря ти! - усмихнато отвърна Ирина.

- Калеб, приятно ми е!

- И на мен - Ирина! От тук ли си?

- Да, кубинец съм.

- Чудесно! Учиш ли, може би си на моите години?

- Уча право, в Кубинския университет. На двадесет съм.

Ирина изтръпна. Ще продължава да вижда това красиво младо момче и в университета. Тя не изпускаше очи от него. Беше висок, строен, с гъсти вежди, широкоплещ. Може би се влюби в него от пръв поглед. Двамата тръгнаха към общежитията, в които тя беше настанена.

- Какви са тези толкова много хора? - попита тя.

- Протестиращи - отвърна Калеб, - страната ни е в странни отношения.

- Да, знам. Баща ми ме умоляваше да не идвам тук предвид положението - засмя се Ирина.

Между тях пламна бурна и бърза любов. Излизаха заедно, говореха си. Тя постоянно търсеше неговата компания, не го изпускаше от поглед, следеше всеки негов жест и попиваше гласа му, движенията му. Вървяха в коридорите с хванати ръце, вечер излизаха заедно, разхождаха се.

Калеб бе своенравен младеж и участваше в активистките движения срещу Батиста. Заради това Ирина постоянно му се сърдеше. Казваше му да спре, да не се вре там, защото е опасно, но той не я слушаше. Събираха се тайно със състуденти и представители на висшата класа, като крояха нещо.

***

На следващата сутрин Ирина се събуди от силни викове и звук от стрелба, идващ от  улицата. Без да се замисли, тя се затича и излезе навън, предчувствайки нещо лошо. Наоколо пищяха майки, тичаха деца. Военно облечени мъже с автомати обикаляха и блъскаха хората.

- Какво се случва? - изплашено и със сричащ кубински език тя попита една възрастна жена.

- Убиха ги! - отговори кубинката.

- Кого са убили? Кажете! - Ирина я хвана за раменете и започна да я тресе.

- Невинните момчета, студентите. Готвеха революция срещу него и ги гръмнаха.

Ирина продължи да тича. Скоро пред нея се разкри ужасна гледка - кълбета от дим, раздиращи въздуха, локви кръв, пълзящи и ранени млади хора. Мъжете с автоматите продължаваха да обикалят напред-назад.

- Калеб? Калеб? - крещеше тя.

Но не го виждаше. Виждаше само други убити младежи, проснати на прашната улица.

Не след дълго очите й се спряха на младо момче, което лежеше безжизнено на земята. Тя позна своя любим.

- Калеб, мили, отговори ми. Калеб, чуваш ли ме, какво ти е? Калеб! Калеб…

Но той мълчеше. Беше убит. Красивото му смугло лице беше усмихнато и спокойно. По-късно тя разбра, че Фулхенсио Батиста е организирал военен преврат срещу Карлос Прио. А нейният Калеб заедно с група други момчета решили да се изправят срещу неправдите във властта. Беше сломена. Едно хубаво нещо намери тук в тази страна, а то й бе отнето. Колко несправедлив е животът.

***

- Ири, какво става? Защо се връщаш? - попита баща й.

- Нищо! Курсът приключи - смотолеви Ирина.

- Но как така, нали има още месец? - продължи той.

- Да те бях послушала! Въобще не трябваше да ходя в тази страна - каза Ирина и с бързи стъпки се запъти към стаята си.