ПОЕЗИЯ – ЛЮБОВ
В книгата „Мъжът с черната риза” (2021) с четирите цикъла - „Нещо като живот”, „В душата ми икона”, „Грях и вино” и „Тази нощ светът ще преживее” - Димитър Петров - Дионисий, съгласува стиховете с музиката на душата си, която превръща думите в изкуство. Тази музика привежда и леността в динамика на живота.
Не дава отговор кой точно го предизвиква - потеклото, вятърът, мухълът по ъглите на битието или светлината във сърцето. Но извисява траекторията на своето перо, с надеждата да го има в хармония със света на духа, за да бъде спасен и да го има.
Одухотворената природа му влива сила, та забравеният Абритус, да блести като старо злато и съществува в него като бог. Разград, с разградената и вградена в него поезия на Димитър Петров:
Без гвоздеите
на страха.
Без преспите -
смразяваща омраза.
Без сенките -
ехидни на града.
Реализмът на Димитър Петров бродира чистотата на света, отпява като флейта и надипля добрите спомени на любов - ежедневна и неземна, от която - чрез „женската вселена” намира себе си. Тогава небето слиза с момчето в него, което вече плува в „залива на мъжеството” и изгребва от „лодката на любовта” нахлулите „предателства, изневерите и омразата”.
Сам е „Мъжът със черната риза, който цепи дърва във мазето” на духовния срив в обществото, че „да просветлее нещо в тъмното”. Спори със себе си и със нас, за да ни върне добротата.
Поезията на Димитър Петров е отпиване от светлината, която пробива „обезумялата ни вкаменелост”. Проблясват щрихи и от Дебеляновата елегия като „Аз умирам и раждам се нов” като прелюдия на „поднебесно и неделно сливане” с многозначната същност на човека, с взаимното „любовно съучастие”, с разсъмване и проглеждане с иконата в душата.
Не бих го нарекъл бохем в буквалния смисъл, защото писателят не губи безцелно времето си. Душата му живее в разкош и я раздава като нафора на читателя.
Той сваля ризата на грубото външно, на природата, на мъжа и жената, на разкоша на света, за да покаже сърдечните пристрастия в един нов реален и жадуван свят, в който радостите са повече от нещастията, хубостта надвива грозното, дърветата всяка пролет и сезоните на човека ухаят на ведра обич.
Слънцето ще изгрява в очите с ласкави лъчи, ще събужда сънувани устни, а устните ще целуват стихове, написани от душата. Сърцата няма да бъдат монашески. Страстта ще пали жертвена клада, ще слиза като демон и ще излита от любовта като ангел пречистена.
С кристален звън на чаша ще отглася горните тонове на тайнството обич, ще рисува обятия и с целувка ще затваря кръга на кръговрата в живота - страст като изкуство, любов превърната в стих.
С жена, която непрестанно усилва и поддържа тоновете на клавира. За да превърне себеотдаването в музика, в песен и стих за сърцето на поета. Да свиват гнездо и да излитат в ято.
Димитър Петров най-често употребява думата любов и влиза в синхрон с бохемството на духа. Бездушният човек не може да бъде духовно богат. А той е отворен към човека и света, успява от фибрите да извлече тон, с обич да превърне тайнството между мъжа и жената в монументално творение.
Обич към живота и заобикалящия го свят, обилна обич към жената, но и обич към себе си, без себичност. Така отвръща с удар на мазохизма, нихилизма и джендър философията на абсурда. Истинската любов е единствено между двата противоположни биотипа на пола - между мъж и жена. Както и самото бракосъчетание.
Другото е измамна илюзия, която ще затрие света. И поетът влиза в „кладенец без дъно” за да извади чистата и святата любов. Затова с основания твърдя, че неговата най-употребявана стотици пъти е думата любов. Любов сега и завинаги, за да оцелее светът.
Прилив и отлив, за да заличи тъгата и страданието, грижата и безгрижието, самотата и отчуждението, които нахлуват през порите на нашето съществуване. Във всичко да се търси и открива обич. Това иска сърцето и душата на поета. Тя ни въздига и ни отделя от нисшия животински свят. Никога не губи надеждата за сбъдване. Изкоренява двуличието за изчистване на съвестта от греха и гузното приличие.
В своите стихове поетът не сваля небето, а земните радости въздига до него и ги оставя като чаша недопита. За отпиване от бъдещето. И жената все да я има като „лебед плуващ / в езерото на душата”. Живот пиянство на духа и поезия-любов щом има в живота ни, пиянството вселенско става „нощ всеотдайна”.
Любов във всичките цветове, ухания, сезони и години, събличана и обличана в стихове, поставена на везната на живота. Поезия в състояния и картини, олтар за покаяние, за прикадяване на съмненията и доверието, премълчаните думи и изказаните с поглед.
Поезия, подобна на Кирил-Христовата, но с друга отпявка, без пари, като на днешен поет, а само с жени и вино, с вино и любов, излята свободно - без рамки и предразсъдъци, с вземане и даване, с огън и пепел, с умиране и възкръсване, силует и реалност, почерпена с огнени слова. Вяра и страх, които на него приличат, летеж с „бял гълъб” в душата. И за кой ли път ще повторя: - поезия - любов!
