КОЙ ЗНАЕ?
В памет на Манол Манолов
Станой беше винаги прав. Особено, когато спореше с някой приятел на дадена тема. Чувстваше ли се безсилен да убеди опонента в правотата си, той започваше да се пени - слюнки хвърчаха от устата му, размахваше ръце и накрая изплюваше в лицето му:
- Ти си глупак, бе!
Ако пък приятелят му, виждайки безсмислието на спора, млъкваше или привидно се съгласяваше със Станой, тогава той протягаше ръка за примирие, а след известно време питаше:
- Ние, всъщност, за какво спорехме?
Понякога, когато спорещия с него отказваше да се признае за победен, Станой се ядосваше и му казваше:
- Знаеш ли, че в железариите са пуснали шапки магнитки? Иди да си купиш една! Като започне да ти подскача сачмата, както сега, налагаш я на главата си и сачмата ти се застопорява.
Преди промените често спореше за политика със свой съсед, служител в органите.
- Станойчо, ти все си в опозиция - упрекна го веднъж съседът му.
- С едно нещо не мога да се примиря, - отвърна му Станой - че когато дойдат нашите, аз пак ще съм в опозиция и тогава двамата с тебе ще се окажем в един лагер.
След смяната на режима Станой, който бе избягал от кърската работа на село, стана член на един от земеделските съюзи. Може би отдаваше по този начин почит към дедите си. Понеже умееше да говори, съпартийците му го издигнаха за общински съветник. По-късно сякаш с гордост разправяше, че получил само два гласа - от майка си и жена си.
- И аз не гласувах за себе си, - споделяше той - защото се познавам.
Първите месеци след като получи втория си инсулт, той бе принуден повече да слуша, отколкото да говори, което видимо го измъчваше. Понякога се опитваше да каже нещо, но не намираше думите, млъкваше по средата на изречението и тъжно въздишаше. -
- Защо въздишаш, Станое? - попита го негов приятел.
- Не мога да плямпам, бе! А дърдоренето винаги ми е било основното ми занимание.
Станой, освен да дърдори, т. е. да прелива от пусто в празно, обичаше много да се надсмива, както над другите, така и над себе си. Понякога разправяше истории, случили се с него, които другите биха се срамували да разкажат за себе си и никога не биха извадили на бял свят.
Веднъж се бе похвалил на свой приятел, че в къщата в родното му село е останала още от дядо му хубава петдесет градусова ракия.
Мургавите му съселяни бяха откраднали казана за ракия, но, незнайно защо, пощадили ракията. Приятелят му накупи пържоли и други мезелъци, и салати, както и ябълки за майката на Станой, запали колата и потеглиха. Майка му чоплеше с мотичка градинката в двора.
- Да ви дам по една мотичка, - посрещна ги майка му - ама знам, че вие за друго сте дошли - да ядете и пиете.
- Мамо, ако не беше жена, щях да кажа, че не съм от тебе. Как може ти да си толкова работлива, а аз да съм толкова мързелив?
Девизът на Станой беше: „Повече безделие, по-малко работа” и се стараеше, колкото е възможно, да го следва, дори и във времената, когато беше обществено укоримо да не работиш.
Обичаше безделието. Ей така, просто да се шляе по улиците, да се зазяпва по някоя красива жена, да дрънка глупости в кафенето.
Повече от година разговорите на масата в кафенето, където Станой се събираше с приятелите си, са скучновати - за времето, за болести. Липсва този живец, който внасяше Станой.
Къде ли се шляе той сега, с кого ли си пие кафето в небесните селения и спори ли още? Може би се препира за нещо със свети Петър или пък даже със Самия Бог? Кой знае?
