„ЕКСТАЗ”
(Мина Карагьозова , „Екстаз” - книга в проза, Хасково, 2021)
Днес в литературния салон на читалище „Възраждане” - Старинен Пловдив гостува Мина Карагьозова. Какво щастие е, че с нея откриваме литературния сезон на представянията.
Всъщност, коя е Мина Карагьозова?!
Член на СБП.
Член на Славянската литературна и артистична академия.
Член на движението „Световни поети” с център Сантяго - Чили.
Член на Международна асоциация на писателите с център Рига.
Днес тя ни гостува с книгата си „Екстаз”, чийто редактор е д-р Елена Алекова. В предговора към книгата тя определя Мина като: „Умна, наблюдателна. Ранима. Силна, загадъчна. Неуловима.” С това определенията за авторката не се изчерпват.
Четеш книгата с нова за литературата ни жанрова форма, с различен стил, които неща скъсяват дистанцията и правят Мина близък приятел. Тя не те задължава да я четеш.
Посланието й е: „Чети ме, ако ти е интересно, ако ли не - остави ме.” Само не й се иска да нагазиш в душата й с кални ботуши, както казва Висоцки.
Заглавието „Екстаз” е може би най-точното заглавие, защото довежда до бурен вътрешен отклик, както към доброто и красивото, така и към тяхното отрицание.
Мина е избрала интересен род комуникация, която излиза от матрицата, от „фейсбучините” и, както казва Елена Алекова:
„Написаното в есета, разкази, статуси от Фейсбук се превръща в литература, родена от сърцето и адресирана до сърце. Без матрици. И без наочници.”
Именно сърцето е разделителната линия между статуса от Фейсбук, публикуван в книжно тяло и литературата.
Книгата е пъстра, многообразна, разнолика по неповторим начин в проза - кратки и по-дълги текстове, случки и събития от живота, разказани по неповторим начин. Много често в тях авторката и героят на историята се припокриват.
Разказите се отличават с житейска правдоподобност, жесток реализъм, който разтърсва и не те оставя да си неутрален.
Честна и откровена пред себе си, тя държи в длан сърцето си и ни го дава смело, защото е ярка и силна жена, себепознала се в доброто и в злото, отстояваща абсолютната свобода на Духа.
Откровенията й са послания за достойнството и вярата, за преходното и вечното, за ценното и маловажното, за Бога и Любовта и жаждата въпреки всичко да се живее.
Именно чрез тях екстазът става катарзис, защото не спестява нищо. Доверява и успехи, и грешки, и разочарования. Откровени моменти, подарени с лекота и естественост. Те именно те карат „да се чувстваш едно цяло с вселената, която ни е създала” - пише Мина Карагьозова в обръщението си към читателите.
Екстремни моменти има в човешкия живот по - рядко, но, превърнала ги в да ги в изкуство, авторката ни дава възможност да ги съпреживеем, да се поучим, да се възхитим, да се смирим или разсмеем, или поплачем…
На когото както му трепне сърцето. Именно тази свобода ни подарява Мина и ни повлича в нейния „Екстаз” - първо на екс… после се връщаме и отпиваме на бавни глътки, или обратно. Както си избереш.
И усещаш как светът става топъл, ярък и ласкав. Прегръщаш го и го приемаш. Ставаш едно цяло с другите - добрите и лошите, праведните и грешните.
Всички обичани и равни под онзи звук на мандолината на дядо й Атанас от разказа „Екстаз” - „Сребърен лауреат” в номинацията „Историческо наследство” в конкурса „Златно перо на Русия” - 2020.
Разказът, дал заглавие на книгата. Четеш я и те изпълва необяснимо ликуване. Губиш границите на физическото същество и изпитваш екстаза от сливането с Вселената.
И някак естествено разбираш - за рода и дядо й Атанас, защо мандолината е по-важна от хляба, музиката е многократно по-важна от потребността на тялото, духът спасява всичко, даже живота, а не хлябът.
В разказа „Мандолината” - „Сребърно перо на Русия” -2011 - 3070 участници от 69 страни - пак сме това едно, сега с големия сръбски град, с духа на сръбския народ, с Балканите, с града на православните славяни - Белград, който приема, прощава и приласкава славянките от България и далечна Русия.
Мина Карагьозова обича това сливане на Душите и вселенски красиво и мъдро му се възхищава, смирява и доверява. Няма как тази енергия да не прелее в нас, да не ни повлече като пълноводна буйна река. И на един от бреговете й да видим онази къща - нейната, от детството.
Голяма, с високи тавани и високи обитатели - събрани сякаш от кол и въже хора, на които Бог е пощадил живота. Затова те го побират в песен - химн на победилия живот, в който те имат свещеното право да са победители.
И пак под съпровода на мандолината и три китари те пеят и плачат и прославят живота, разцъфнал в пазвите на люляковата пролет. Защото животът е всичко и е над всичко.
Усещаме го и в едноименния разказ „Живот”, отличен на конкурса „Албена” 2019. В него са в единоборство неизменната физическа болка от инстинкта да станеш майка и опиянението от победилия живот, който те кара от смачкана и захвърлена в лоното на страданието и болката, да почувстваш дива и примитивна радост в себе си и да хванеш отново за живота.
Защото, както казва мъдрецът Руми: „Не може да се спасиш, като избягаш от самотата, от тъгата, от живота. Животът иска да те види в себе си. Хайде, приближи се.”
Приближаваш се и разбираш - какво ли няма по пътищата му. Върви и ни застига като му дойде времето, с хубавото и лошото. И с онова, което е над всичко - Любовта. „А най-важна е Любовта.” - пише Мина Карагьозова в есето за Любовта. „Тя стои над всичко. Над мъдростта, справедливостта, истината, морала. Над!”
Силни слова, които правят възприятията на живота - пълни, плътни и огнени и сбъдват надеждата на авторката да достигне душите ни в един общ екстаз в името на светлината.
Широк е спектърът на нейната светлина какво ли няма в него: разочарования и победи, физическо страдание е опиянение от живота; носталгия по миналото - детството, студентските години; спомени от романтични пътувания; впечатления от творчески срещи; красиви илюзии и просветления от научени житейски уроци.
Естествено в този спектър е и родното й Хасково - с розите и липите, люляците и акациите, с пеещите фонтани, улиците и хората, с които не може да се раздели.
В този спектър специално място има Пловдив - моят Пловдив, както го нарича тя. Моята Любов, на която навярно й е дошло времето. Моите сълзи най-после да се превърнат в бисери.(„Моят Пловдив” - есе, награда за есе, Израел - 2018.)
Една разнородна текстова смес, за която разказва Мина Карагьозова. За светлата и тъмна страна - своята и на Живота.
