Иван Антонов

ЖИВОТЪТ

Животът е като луната -
има и тъмна страна,
макар че и там светлината
разделя нощта от деня.

И както митичния Янус -
през нас преминава със двете лица,
оставя вълшебства и рани,
възторзи и болки
по нашите крехки сърца.

А ние наивно се лутаме
из този суров кръговрат,
виним го със думи нечути
в жестокия яростен свят.

Но той ни намигва лукаво,
внезапно ни удря във гръб,
а ние невярващи
пак му прощаваме
за тихата радост и бурната скръб.

Душите с доброто и злото
отрязват от него за всекиго дял,
най-скъпия дял от живота,
който Бог им е дал.

***

На този свят съм да се взират в мен
очите на безкрайната Вселена.
Не съм й пленник, ала запленен
от светлината съм на нейното велико озарение.

И моят път ме води все до следващ път,
по който новото сърце минава,
животът там е продължение без смърт,
където вечната надежда аз засявам.

И тя Вселената крепи със моя взор,
макар да съм прашинка аз от нея.
Макар да съм избродил само бащиния двор,
знам, че у мен Вселената живее.

БИТИЕ

Денят когато свършва,
от залеза човек е възхитен,
не мисли, че умиращият ден
е крехка клонка от живота му откършена.

Когато прекоси сезоните
и листопад в очите заблести,
съзира как тъга сред вятъра трепти
и от надеждата му лист по лист отронва.

А сняг полегне ли в косите,
той знае - близо е студът
и става хлъзгав неговият път,
извисен внезапно към звездите.

Покорно тръгва след съдбата,
с която е воювал цял живот,
но тя е писана отвъд небесния ни свод
по страниците бели, скрити във душата.

СЪДБА

Без сълзи аз изплаках толкова скръб,
от взиране в нея очите навярно останаха сухи.
Дали не пренесох безбройните кръстове с крехкия гръб,
дали с тях не спирах ветровете да духат?…

Не може сърцето да каже със горки слова
как болката в мене с кръвта ме изброди,
на колко надежди утихна внезапно зова,
когато нечут все помръкваше под небосвода.

И само душата запази в мен полъха тих -
една най-последна красива надежда:
на белия лист да положа във стих
това, невъзможно което в живота изглежда.