Георги Гривнев

Руският войник беше подпукал фрица и той отстъпваше на Запад. Вдигна си чукалата и от родопското село Хвойна.

Но близо до разклона за Павелско останаха няколко копи сено, предназначени за германските коне и приличащи на обли пирамиди, и правени така, че когато завали дъжд, той да се слива, за да не загнива сеното. Бедни рупци идваха тук с чували, пълнеха ги, за да изхранват добитъка си.

Тъй и Динко Батинчето, хлапе на десетина години, мяташе на гръб чувал с мухлясано сено и покрай параклиса на Свети Никола, покрай Гергюва и Петрова черква, през Бърцето стигаше в Бяртина, в махалата, където живееше.

Береше и чеплас - презимувала трева, изсъхнала като струна, като я кълцаше и мокреше, за да може кравата да я яде.

Да, ала от плесенясалото сено Зорка се натрови. Наду се и какво, какво - порукаха касапина Ангел Стефанов, който се опита да я спаси - дупчеше корема й с губерка, даваше й да пие хлебна сода и я разтриваше. Стелна беше и очакваха теленце. Но не било писано тъй да стане.

- Трябва да я приколим! - рече Стефанов.

Собствениците заплакаха, като че ли щяха да колят човек. Бяха свикнали с животинката - и тя душа носеше, пък държеше и къщата.

Софка и Ангел нямаха пари за друга крава, затова си взеха коза от Илия Паунката.

Ружа - името й хубаво, ала бе стара, посивяла, без зъби и вместо да прегризва филизите, тя ги захапваше и ожулваше листата. Като отмаляла баба, която си вареше каша, която не искаше дъвчене. И не бе маханджийка - ядеше и бурени, и бъз, и трева…

Веднъж Динко я отведе в местността Селища - изпусна я и втеса в люцерната на Яна Газенска. Подгони я, а Ружа бягаше и докато я завърне, тя лакомо се наяде и се наду. Като Зорка.

- Ще те оправя аз!

Откара я на Митюво блато и започна да я налива с вода, да й разтрива корема и шията.

Ружа повърна и така се възстанови.

Зимъска козите на Бяртина, които наброяваха около сто и петдесет, прекарваха в местността Габрово - между мина Персенк и Бранището. То бе просокя - припек, който не задържаше сняг. Гората - дъбова и габърова. Преди да отведат стоката си там, павелчани стъкмяваха листници още през септември - да има какво да им мята козарят Борис Кошльовски, когато натрупа дебел сняг и не може да ги пуска на къра и по баирите.

Иначе козите щипаха и борови игли, и ляска, и метливка, и хвойна, и бръснак - клонки със затворени пъпки. Козата не е придирчиво и разглезено животно - подбира всичко, с което ще напълни стомаха, а това пък е изгодно за бедняка.

Веднъж в селото се разчу - вълци нападнали и изтърбушили няколко кози. Всеки се молеше да не са неговите. Само това остана - и хищниците да ръфат от беднотията.

Ама какво ти мисли вълкът - и него го гони гладът, а гладът се засища с плячка.

Батиновите кози бяха кръстоска - между испанската и местната дива порода. И такъв им беше джинсът, че не следяха общото стадо. Тогава Кошльовски прати хабер на стопаните да идат и си ги подберат. Кой, кой - пак Динко бе за тая работа. Забра си шестте опашки - само Лиша остави на Габрово. И не забравяше заръката на баща си:

- Ще влачиш лескови чепе по земята - за вълците това е капан!

Върна се през Бранището. Куражлия момче, ала страхът си беше страх. Вървеше то, а когато обърна глава назад, видя - от Рушув кутел се изнизаха глутница вълци, които се отправяха към агъла на махленския козар.

Далече бяха, ала Батинчето се набързяваше - вълци бяха това, не зайци - да им подадеш зелеви листа и да ги погалиш по главата и гърба.

Лиша бе сама сред чуждите кози, но бързо свикна с тях. Червеникава, с бяло петно по челото - като белязана. Този знак я правеше по-красива, отличителна. Своенравието й беше, че вървеше с първите кози, не обичаше да се бута в калабалъка, по средата, или да е последак, най-отзад, на опашката.

Дългите алъци й придаваха нещо царствено. Да, ала един ден същата тази глутница, която по-рано се беше нащървила с вкусно месо, се спусна като вихрушка и смерч над стадото. Някои животинки се скупчиха, други, доловили опасността, се разбягаха поединично.

И вълците смениха посоката и подгониха отделилите се кози. Подчинена на слепия си инстинкт, Лиша хукна нагоре, по стръмнината, над която се вдигаше скала.

Падаше на колене, изправяше се и пак с неимоверни усилия търсеше безопасното място, където да намери покой. Копитата й лепяха по земята - камъни се търкулваха и от техния тревожен шум се долавяше колко е силна жаждата за живот.

Освен инстинкта за кожата си, Лиша усещаше движението на плода в утробата си - майчинството, което идеше с всеки изминал ден, не й пречеше, макар че й тежеше, да се изкачва по-бързо. И когато остана с половин дъх, тя се спря, стъпила на скален издатък.

Обърна се - долу, до бориката, един от вълците бе запънал беззащитна коза, беше вклещил острите си зъби в шията, за да я удуши, след което да я изкорми и задоволи апетита си.

Лиша облекчително поклати брадата си. Но сърцето й биеше все тъй ускорено и обезпокоително. И пое отново нагоре - по скалата на Масурчов запад.

Беше изненадана - излезе на равнишка, която не беше голяма, но имаше два храста, трева и вода. Тая недостъпност й носеше сигурност и защита. Обходи непознатото място. От ръба надолу - височина, от която й се завиваше свят, нагоре - още по-страшно.

Лиша легна и от умора задряма, след което заспа. Колко недели минаха, не се разбра, но една привечер роди две яренца таман. Не беше вече сама. Ближеше ги, гушкаше ги, нагаждаше се, за да бозаят по-удобно.

Криеха се в храстите, играеха си като деца, а майката най-много я беше грижа за това да не се катурнат, да не полетят в бездната - едно краче само да стъпи на бош, отиде та се не видя.

Вървеше по ръба на скалата и не ги допускаше да се приближават. Без да е човек, а постъпваше като него.

Една утрин Лиша се събуди нервна - изви глава и забеляза орел, който се рееше в небето. Друга беля сега. От трън та на глог. Орелът се спусна три пъти през деня, но съзирайки, че до яренцата беше майка им, повече не се яви.

Козата се въртеше до храстите - да ги подкани да се пощамят, да се мушнат под клоните, да не се на открито.

/Първата рожба на Лиша бе мъжкар. Появи се на Благовец, когато раздаваха варена царевица и жито. И затова го кръстиха Благо. Като дрян бе здрав - пренасяше Динко от Сотировата воденица през река Чая до Еньовските праскови. Все едно газеше във водата празен, без товар, без нищо да му тежи./

Пролетта настъпваше - бавно, без да отстъпва. Дървари заизлизаха в гората, а овчари - из къра. Минавайки под скалата, бяртинец зърна Лиша, познавайки по бялото на челото козата на Ангел Батина. Чудеше се и се маеше и не вярваше на двете си очи.

- Бре-е-ей, как ли е попаднала там!

И вечерта още от сокака извика:

- Ангеле, междьота!

И още утринта Батина намери въжета, навърза ги и с още двама души тръгнаха за местността Габрово. Там избиколиха и се озоваха на най-горния кат на скалата.

Павелчаните вързаха Батина и го спуснаха като алпинист до равнишката, където бяха Лиша и нейните рожби. Прегърна ги, помилва ги като негови деца.

И Лиша разпозна стопанина си - близваше ръцете му, гледаше го с очи, в които имаше влага, но не можеха да заплачат.

- Боже господи, къде сте били!

Ангел върза първо Лиша и двамата павелци я издърпаха. Подир нея - и яренцата. Него - накрая.

Прибираха се в Павелско, а Лиша и козленцата се радваха като да бяха на друг свят. Тичаха на воля, щипаха от тревата, връщаха се и пак изпреварваха своите спасители.

Вкъщи бе празник. Сърцата се пълнеха с драго, че и препликваха. Лиша бе същата - с дълги повесма, с червеникава козина и с бял нишан на челото.

Стъпваше все тъй царствено - като преди. Някога щеше и тя да остарее, като майка си Ружа, щеше да остане без зъби и нямаше да е в състояние да прегризва филизите, щеше да дочака своите мъничета да порастат, но сега беше най-щастливата, най-блажената, най-честитата.

Но свободата, която Лиша придоби след онези три месеца на принудителен престой на скалата, щеше ли да я превърне в роб на смразяващия дъх на предупреждението, че животът и на животинките е една случайност и изненада, а смъртта - предопределеност, която е нито случайна, нито изненада?