Марин Кадиев

Винаги съм се удивлявал на белетриста Георги Стоянов, който въпреки своите 82 години (патриаршеска възраст!) с неизтощимо въображение и младежка целеустременост продължава да създава ярки, запомнящи се образи и съдби, вдъхновени от българското съвремие.

Доказан лирико-драматичен писател, неговото творческо съзнание неуморно търси социалното начало в битието на героите си, социалният момент е двигател на действията и постъпките им.

Героите му олицетворяват сблъсъка на човешкия морал с уродливостта на днешния ден. Писателят умее да придава хуманистично звучене на своите персонажи, търси автентичността на техните характери.

Очевидно е неговото предпочитание към контрастните образи и противоречивостта в човешката природа. Това особено се откроява в последните две негови книги - сборника с разкази „Между изгрева и залеза” и романа „Тигрово око”. Първо искам да споделя свои мисли върху разказите - те са 26 правдиви изображения от драматичната ни действителност, психограми на полюсна човешка душевност.

Независимо от това, че сюжетите са от битността на изчезващото българско село, те са внушително обобщение за съдбата на българщината, която губи своите земни корени и духовни устои.

Несекваща любов към род и родина е негов траен вдъхновяващ стимул в творческите му търсения и постижения, неотменима житейска съдба.

Но писателят не описва, а изобразява регионалното в котловината, типизира, обобщава и така се извисява до националното. Битовото и психологическото функционират паралелно, придават истинност и човешко дихание на героите му.

Пъстра и живописна картина от впечатляващи характери ни поднасят тия две книги, които ни карат да заживеем с техните надежди и радости, трепети и желания.

Весело и празнично е било някога в чертозите на Араповския манастир, под кулата на Ангел войвода, но сега там изтляват само тъжни спомени (разказа „Вардянин”).

Непринуден хумор будят късните мъжки мераци („Змиорка в двора”).

Развеселява ни абсурдността на българското гостоприемство в „Гости от Балкана”.

Потрес и чувство на вина предизвикват разказите „Ловци на гущери” и „Бели и черни пера”.

Една съвременна Албена ни поглежда иронично от „Калпаци на тавана”. Възмущение и гняв ни спохождат, когато четем разказа „Гола сеч”, където директорът разпродава и унищожава собственото си училище, става гледач на крави, подвластен на лакомията и духовната деформация.

Но колко светлина и доброта има в разкази като „Благо жито” и „Урната”, в които е показана томителната обич на обикновени хора към покойните им жени.

Подобна насоченост има и романът „Тигрово око”, но тук художествената интерпретация е в друго измерение, с други герои и съдби, преследва други идейни внушения.

В повествованието се извисява образът на старата Гизда, която отстоява нравствената цялост на фамилията си срещу проникващия разпад. Героите са обладани от неудържим копнеж за щастливо битуване, но всеки по свой начин се стреми да се домогне до това.

Единият син на Гизда, Милен, е въплъщение на новобогаташ, който хладнокръвно преследва целите си. Другият, Аню, се завръща от Щатите, претърпял поражение в опита си да се присади на чужда почва, и след много години открива незаконородения си син. Той полага усилия да промени живота си, да намери спасение под родно небе.

Любопитно е неговото самоосъзнаване, един своеобразен катарзис, който постепенно го извисява като човек. Неговата приятелка Анди пристига от Америка в отчаян порив да постигне любовта си, но тук я изнасилват български мутри и тя ужасена побягва обратно в родината си.

Дъщерята на Гизда Катина се завръща от Щатите с болния Джордж, търсещ помощ у нас - с какви абсурдни ситуации и съдби ни сблъсква писателят! Внучките близначки, ученички в частно училище, с широко отворени очи оглеждат и преценяват поведението на възрастните.

Писателят ни показва една парадоксална картина на днешна България и нейната трагика, един своеобразен несигурен свят, в който дебнат „тигрови” очи. Героите са до болка съвременни; всеки от тях носи отраженията на една сурова действителност. Те се развиват, излизат от статичността на своята провинциална обреченост.

Георги Стоянов проникновено разкрива човешката природа и нейната изменчивост, непримирим е към равнодушието и малодушното примирение със злото.

Той съумява да превърне жизнените процеси и социалните явления в завладяваща художествена действителност, правдива и тревожна. Затова е убедителен и ние със задоволство виждаме как от едно битово всекидневие израстват значими литературни характери, които заявяват правото си на живот.

Като разказвач Георги Стоянов е пристрастен реалист, има остро зрение за промените. Той умее да гради стройна композиция, домогва се до увлекателна езикова чистота и художествена плътност.

При четене на книгите му неговите герои се разполагат някак свободно и непринудено в нашето съзнание, стават ни близки, защото техните възходи и падения са и наши.

Благодарение на тая способност и майсторско умение писателят израства като честен изобразител на времето, което носи повече разочарования, отколкото радост.

Творчеството му е наситено с жива човешка проблематика, кара ни да се вглеждаме и пазим застрашената ни автентичност, да вардим ония корени, без чиито жизнени сокове дървото на българщината ще изсъхне.

2014 г.