Иван Енчев

Из „Слънчев екот” (2021)

НОВА ГОДИНА

Навън е нощ - кипящо злато!
На красотата е върхушка!
Прииждат тука скъпи гости.
Софра - букет! Хоро се люшка!

Гърмя с младежите шампанско
и пеем за любов на свещи.
А старците пък внуци гушкат
край свои спомени горещи.

Прииждат още гости - ето!
Софра тежи: до хляба - вино.
Камбани тъй тресат небето -
че чак звезди узрели капят!

Вилнее празнична звездушка!
А по-нататък? По-нататък:
живот ечи - хоро-вихрушка!
Добре дошъл на кръговрата!

ЗЕМЛЯНИН

И Бог създаде човека по своя образ…
И стана вечер, и стана утро, ден шести.
Битие 1: 27, 31

И аз съм дар от Бога. Твар поредна по Земята.
Роден съм с орисия: капка в пролетна стихия.
Наоколо светът е тъй широк, пък аз съм сам:
с мечти - криле орлови, с думи - нокти остри!
На длан е всичкото ми лично и безлично време:
простор е то с безмилостна пожизнена ограда,
която хем се свива със пореден залез на деня
и хем се разширява с мъдрия човешки сговор.

Съдбата ми е строга. Всеки ден е светлотворен:
веднъж е той като арена, други път като завеса -
така се радвам, страдам, падам и летя отново.
Душата ми е с таен ключ за ехото на кръгосвета.
Просторът ми ще свие зъл юмрук в нечакан миг
и там сърцето ми като капчук ще спре: до-тук!
Подобно стар космически боклук ще се стопя.
Но ще изгрея тук с очите на очакван земен внук.

КОПНЕЖИ

Вълни от студ
се гърчат по полето снежно…

Но аз не съм
с криле като врабче безгрешно:
с едно зърно
глада си сляп да укротя,
в едно небе
позор и чест на пролетя.

Защото съм
сред пряспа, жежка от копнежи…

Светлеят в храма свещите -
пламтят като цветя,
разцъфнали
за всички праведни и грешници.

Но аз не съм
като икона стара в черква:
с една сълза
безброй души да утеша,
с едничък лъч
злините хорски да зачеркна -
и тъй напред
деня с любов да осветя.

Защото съм
сред ангели и дяволи безчет.

РОДИНО МОЯ

Земя и хляб на храбрите деди,
оброчище старинно и пресвято,
благодаря на Бог, че ме дарил
с живот
от тук да тръгна по Земята.

По пътя си добро и зло видях:
сърцето ми -
компас в криле на щъркел.
Ще свърша
най-позорен смъртен грях,
ако по теб едничък камък хвърля.

Родино, тук животът мой кипи
и сред житейско лято
продължава.
Горещници са всичките ми дни -
те с огън нестинарски ме огряват!

Българийо, днес ужас ме тресе:
предателство, платено с кръв,
ще сторя. -
Чрез внуците далеч от теб
тук все
изтръгвам, без да ща, и моя корен.

Където и да ходя по света,
ей тук очаква ме пръстта, в която
като тревичка твоя ще заспя,
повторил
на рода си светлината.