Мария Маринова

Из „А животът…” (2021)

ЗАКЪСНЯВА ИЗГРЕВЪТ

Закъснява Изгревът, ей на…
Кое време е - още се бави!
Той изобщо не чувства вина,
че го чакам, че май ме забрави.

Той не знае, че мойта тъга
се изтича в нощта необятна
и препълнена, черна сега -
тя прелива във мене обратно.

Заразена от подлост и грях,
най-реално се гърчи Земята!
И зазидана плътно сред тях,
като дух нереален се мята.

Чакам Изгрева. Мойте очи,
ще потънат удавени в здрача,
ако той не ме върже с лъчи
и във светлия ден не прекрача!

ДАЛИ СЪМ ПОСЯЛА В СЪРЦАТА СЛЪНЦА

Духът на човека е нишката тънка,
която се къса при пад и възход.
Едва съм запрела съдбата си звънка
и свършва кълбото на моя живот.

Залязват мечтите, изящни и смели
във сложните бримки на пътя ми тих.
И влачат се стъпките, чак онемели
от ритъма бавен на сетния стих.

Това ли е всичко? Ще спре ли земята,
когато прекрача незримия праг?
Не! Няма! Аз знам, че ще грее Луната
от залез до утро, от пролет до сняг.

Каквото съм имала, всичко съм дала -
на близки, Родина, на свойте деца.
Не зная до колко, какво съм успяла,
дали съм посяла в душите слънца?

Посрещах животи и мъртви изпращах.
И падах, и ставах, и гордо летях.
С живота до кръгъл петак се разплащах
и знам - съществувах! И зная, че бях.

О, как съм горяла със страст нелечима!
А нещо запалено как се гаси?
Оставям след мен любовта! Ще я има!
И тя непременно света ще спаси!

КОГАТО ВИШНИТЕ УЗРЯХА

Във онзи ден, когато вятърът след полет
притихна сред дървета и поля,
когато влюбената в него пролет
в душата му душата си изля,
когато се събудиха цветята
и плиснаха в небето аромат,
когато клоните си върнаха листата
и въздуха изпълниха със цвят,
когато птиците внезапно долетяха
по своя таен пътен звездоход,
когато вишните узрели натежаха
и майчински родиха своя плод,
когато Господ в този ден ни праща
по слънцето за щастие хабер,
когато с изгрева красив се ражда
и този шумен, розов вишнобер…
Тогава… изведнъж просветва
и моят делничен и мрачен свят!
О, чудо! Вечно! Дълголетно!
Здравей, възраждащ, земен кръговрат!

ПРОЛЕТЕН ЖИВОТ

Животът ни, подобно на ветрец,
на пролет се събужда, съживява.
И всяка плът от корен до листец
на нещо хубаво и ново се надява.

Ще се изпълни всяка клетка с кръв,
която ще пълзи по клоните на клона.
И тялото от пепел чак до връх
ще се разлисти в слънчева корона.

Ще дойдат вкупом птичи гласове
и рожби по гнездата ще гугукат.
Животът ни ще ражда светове
и щастието в цвят ще се разпуква.

АКО НЯМА ХОРА

В двора утрото закусваше със птича песен -
звучна, сочна, пълна със живот.
И тогава нещо виртуално ме понесе
към самия нежен, стихнал небосвод.

И видях деня си там, отгоре, по-различен,
без омрази, сметки и дела.
Изведнъж разцъфна чувството у мен, че го обичам
и че другото е вятър и мъгла.

Сякаш Бог ми прати знак, че се постига
щастие и с малки нещица:
песента дарена ни от тази чучулига,
двора мил и нашите деца.

И по дяволите битки и войни напразни -
всичко е човешка суета.
За какво ще са ни къщи, ако зеят празни,
ако няма хора, птици и цветя!

АЗ СЪМ СИЛНА ЖЕНА

Аз съм капката росна слана.
В мене цветно валят дъждовете.
Аз съм идол за всяка жена.
И съм сладкият плод за мъжете.
Вън се сменят системи и план
и технически екстри поникват,
ала аз съм си заек гърмян
и със всичко веднага привиквам.
Като камък е моят самар,
но от никого помощ не прося.
А когато ми удрят шамар,
аз сълзите в сърцето си нося.
В мен отдавна живее запрян
моят гняв - като славен комита,
но отприщен - той става вулкан
и по пътя си всичко помита.
Аз съм силна и горда жена
и с проблеми самичка се справям,
аз стоя над дребнава злина
и обидите бързо забравям.
Ала често във мене вали
и градушка от скръб ме обгръща.
И тогава така ме боли,
че в световен потоп се превръщам.
И не знае, не знае светът,
че от бряг се нуждае морето.
Че във суша притихва дъждът,
а с любов се лекува сърцето.

НАЙ-СИЛНИТЕ ЖЕНИ

Петли одраха с вик простора
и възвестиха, че е вече пет.
Жената трескаво очи отвори -
зае се с дневния домашен ред.
Във кухнята на пръсти се изнесе,
закуската за всичките сглоби,
облече се, косите си нареса
и в офиса след час се потопи.
О, там потъна в планове и сметки,
зарови се във банкови числа
и впрегнала в ума си всички клетки,
решаваше най-сложните дела.
Изля се тъмнината панорамно
и дневното пространство замени.
По късни часове си лягат само
най-смелите, най-силните жени!

ГОДИНАТА СТАРА

И тази поредна година прекрачи
оттатък пределния кръг на Земята.
Навярно сега си брои и пресмята
успехите редки, безброй неудачи.
Навярно си прави сега равносметка,
за блудните нощи и празни изяви.
За свидните жертви и жалната гледка,
която в страната ни родна остави.
Няма представа годината стара,
че друг е в играта и дърпа конците.
Че тя е пространството само в олтара,
зад фалша на който стоят големците.
И все пак чак толкова зле не изглежда -
не всичко напразно по пътя й мина…
Усмихна се даже и дава надежда
на Новата, млада, блестяща година!

ЩЕ ДАВАМ ОБИЧ, ОБИЧ ЩЕ НАМИРАМ

Изпивам чашата с духове н мир,
почерпвам си душата с елексира -
от днес живота ми ще бъде пир -
ще давам обич - обич ще намирам.
Била съм светла, в сянка се превръщах,
различни страсти в мене са вилняли,
вина търпях, безпътища прегръщах,
но тези чувства мен са ме създали.
Научих се - протягам две ръце,
дори на тези, дето ме отричат!
В живота-миг аз имам днес сърце,
да дишам, да прощавам, да обичам.
Живея със мечта за днешен час,
със вяра - който иска ще успее!
И знам, че слънцето ще бъде с нас!
За теб, за мен, за всички ни ще грее!
Признавам си - не всичко ми е в ред,
и често ходя с дреха овехтяла,
но всеки забелязва най-напред,
усмивката ми искрена и бяла.
Затуй душата си превръщам в плам
и с него топло, нежно ви обгръщам!
А моята любов безкрайна - знам,
при мен стократно ще се връща!