Елена Алекова. „Късчета от рая”. Стихове в проза. Изд. „Скала принт”, 2021

Банко П. Банков

Талантливата поетеса, ерудирана документалистка, пламенна публицистка и защитничка на българщината, Елена Алекова е авторка на повече от дванайсет стихотворни сборника, на навярно единствения съвременен роман в стихове, на сборници с белетристика и литературна критика, на няколко преводни поетични книги; носителка е на престижни награди.

За втори път, след издадените през 2014 година стихове в проза под заглавие „Гонене на вятъра”, Алекова посяга към тази изповедна, емоционална литературна форма, достъпна за автори, узрели да творят в сечението на двата основни литературни жанра.

Породени от дълбоко врязан, личен емоционален щрих в биографията на авторката, тези лирични етюди са пламенна възхвала на любовното чувство.

Те са съвременен вариант на традициите в трубадурската песен, знак за притежаваното от Алекова дуенде, т.е. чувствителна душевност в сферата на високото словесно изкуството.

Като идеализира художествено връзката на влюбените, в прозаичните си откровения тя не само въздига това чувство, но го анализира дълбинно, прониква през баналната му общовалидност в неповторимостта му за отделния индивид.

Любовният трепет я привлича с магнетичната си сетивност, но, отвъд сетивността, тя е взряна във философското му осмисляне.

При това въпросите и отговорите й са втъкани не в хладен анализ, а в увличащ разказ за приливи и отливи във взаимоотношения на Той и Тя. Тях авторката „вживява” в майсторски живописана природна и социална среда.

Вълнуващите, естетизирани взаимоотношенията на героите са далеч от физиологизъм, още повече - от намек за вулгарност.

Органичното вплитане на поезия в проза насища езика с особена орнаментика, на много места интимните откровения звучат като древен сказ, като соломонови притчи.

Отвъд възторженото саморазкриване на всепроникващи изживяване, текстът е наситен с многопластови търсения и въпроси, възторзи и колебания, активности и примирения.

Тези дълбинни прозрения на авторката са въплътени образно, опоетизирани са в природни картини, експонирани са в сумрак на предания и оголени в психологически диалози.

Така Алекова изгражда сложни, но в същото време докосващо човечни архитипове на влюбените Мъж и Жена.

Символната натовареност на видимия свят със знакова смисловост е декларирана още в стъпителните уводни „етюди”.

Денонощният преход на светлина към мрак и отново към светлина е образно тълкуван като въплътяване на идеята в материалност.

Противопоставянето на добро и зло предпоставят взаимното им диалектично обвързване, невъзможността на едното без другото.

Всеки от кратките текстовете впечатляващо сплавява поезия и проза, споделя догадки, търси пътища за прозрение в бъдното или за вглеждане, за докосване до миналото.

Къде е любовта в бездната на извечните категории време и пространство? Може ли идеализацията й да предотврати смъгляването й в реалния живот?

В състояние ли е любовта, този фойерверк в преддверието на съвместния път на двама ранени от стрелите й, да предотврати „свърването” на всеки от тях в свой различен свят?

Колко любов може да отдаде всеки от двамата, без да се самоизчерпи, да се разпадне като равностойна част от цялото?

И отвъд конкретиката, отвъд уникалността на любовното чувство, не е ли простият смисъл в самото му обективно съществуване, защото несъществуващото няма нужда от смисъл?

Любов ли е взаимното проникване, жаждата за сливане, не са ли те егоистичен инстинкт за самопродължаване?

Не е ли единението с плътта на другия егоистично обезсмъртяване на собственото ни аз, суета да оставим бъдна следа от днешното ни битие?

Нали плодът на любовта е пощальон между днешно и бъдещо време, между делничното тук и бъдното напред.

Дали любовта не е усмихнато лакомство за ходене-летеж, за прекрачване в света на омагьосаното? Но пък има ли нещо по-безкористно от нея, нали човек влиза гол, „по една любов”, в пещерата на всеобемащия микросвят на двамата?

Любов - нищо ново под слънцето, но всеки път - с нови вгледани един в друг протагонисти, поболени от нея. Той и Тя, налучкващи пътеката към късчетата от рая, разпилени от Адам и Ева, низвергнати след грехопадението. А налучкващите просто трябва да провидят, че раят е там, където ще бъдат двамата…

Неизбежно е обвързване на любовта с отдалечаването, с отчуждението и раздялата; защото те открояват стойността й.

Финалните текстове „повдигат” възхвалата, панегирика на любовта до все по-проникновени авторски прозрения.

Любовните клетви, любовният възторг имат тежест само ако човек вгради в тях себе си, но също така, ако вгради в себе си „аз-ът”, духа на другия.

Но дали достигането на райското кътче тук, на земята, където няма нужда да бързаш за никъде и за никога, ще е достатъчно за търсещия, за нуждаещия се от любов?

Какво да правим, какво да търсим след осъществената любов? Има ли среда между крайно и безкрайно, между вечност и миг?

Раят може и да е около нас, само трябва прояснен взор, за да го видим. Но усилието си струва, защото живот без любов е като съществуване в сънна долина.

Защото думите, които напират на езика, искат да откриеш единствено събеседник, който да ги чуе.

Мъдър скепсис акварелно оцветява финалните откровения на Алекова; нищо, погледнато от близо, не е същото; желанието да вникнем във великото чувство любов е неосъзнат спомен за загубения от човеците рай.

Любовта поражда у човека жаждата за съвършенство, но човек сам е причина и следствие за всичко, което се случва в любовния му живот. И в живота му изобщо.

Това са част от въпросите, чиито отговори читателят би могъл да прозре в новата малотиражна (двайсет авторски бройки!) книга на талантливата авторка.

А на още въпроси Алекова ще продължи да търси поетичния и философски отговор. Но нека пожелаем тези отговори да достигнат до повече от верните й читатели.