Мартен Калеев

Коледа е!

А кротката и чиста вода е на свършване. Иде разрушителната. Но не за да умие лицата ни, нито за да ни спаси от грехове и падения, а за да ни прелисти набързо и да отмине нататък.

Направо в нищото, в което френетично вият линейки и се чудят дали си струва да пристигат навреме, защото души комай не останаха, а телата вече изстиват за полет и трепети.

Коледа е! Вали приказен сняг. А хората стоят омърлушени в края на булевард „Нищета”, на ъгъла, на пресечката към улиците „Чалга” и „Зрелище”, по които с грохот и високомерие изтрополяват лимузини, обвити с лицемерие, суета, неон и бензинов парфюм.

Маскарадни усмивки, гримаси на отегчение след тежки приеми с безумни хранителни пърформанси - в полунощ кой ли да ти чака Дядо Коледа, щом именно в полунощ Пепеляшките възкръсват като глезени преуспели вакханки с патешки устни.

Всички извън тях или техните телесни VIP-същности са отхвърлени хора, умножени от съдбата по нула и отровени с думи, обещания, почти радиоактивен цинизъм.

Даже знаменосците ни са дрогирани, откровено луди или търговци на коприна, които чакат сгодния момент да „шитнат” и сетната нестъпкана светиня.

Дядо Коледа броди с чувала. Елените стенат в своя впряг-жребий - разнасят утехата, че свършекът на света се отлага и тази година, глупостта тепърва се завихря в торнадо.

Засега е само виелица! Никой вече не пита дали, а кога! Великодушният старец с подаръци дано залъже онова, което отдавна знае умът ни, но сърцето отказва да признае и приеме - всички ние сме само блудни сенки в царството на сенките, а солта на живота някой просто е подхвърлил край пътя ни.

Докато случайността имитира абсурдно изобилие, хлябът блудкав още нагарча, ние кървим с изпилени сетива.

Очакваме Дядо Коледа обикновено да се появи в светлина. В мекото сияние на добротата, под онази, другата звезда - Витлеемската, осветила Чудото и Спасителя.

Дано поне за миг ни накара да забравим, че всъщност ние почти винаги се озоваваме там, където най-малко сме канени. Оттатък доброто. Омотани в душите си.

Взираме се отвътре навън през решетките на собствените си нерви, без да отбелязваме и анализираме своите велики несъвършенства, оправдавани с „човешки”.

Дори отказваме да търсим какво точно означава „човешки”, защото отговорим ли, после едва ли ще се обичаме истински? Умозаключаваме мъдро - е, то, нали се знае, от всяка дъска не става икона.

Пък и човекът с оправдания по-лесно забравя, дори прощава - понякога. Зависи все пак и от подаръка, и кой и как ти го дава.

Ако сме разочаровани от Дядо Коледа и житейските дарове, все пак се сдържаме и не винаги блъскаме вратата след себе си, защото нямаме достатъчен кураж да напуснем живота. Точно тази нощ не е нощ за сбогуване преди тръгване! Пък и къде ли да се денеш?!?

Свещена нощ, свята нощ!

Дресираш огнедишащия гняв, защото не бива да прогаря мрака, макар да изглежда логично да го стори. И превръщаш го в паленце, което само скимти примирено.

Дори понякога, наистина само понякога успяваме да се върнем назад и да се извиним. На нашего брата! Че сме по човешки грешни и по човешки праведни, защото другите на „назе приличат”. Че пак сме оставили душите си отсреща, в химическото чистене - винаги по празниците е по-уместно душите да са по-чисти.

Или поне химически пречистени от излишните угризения на несъвършената съвест. Но по Коледа и ателието за реновиране не работи - кой пък ще си излъсква душата в нощта, когато всеопрощаващият и непридирчив по своему Дядо Коледа щедро раздава подаръци, без непременно да ти иска доказателства за чиста и свята душевност?!?

В дните преди Коледа всички обикновено изпитваме унищожителен глад, които извира от черните дупки на нашите клетки. Той обзема ни като незнайни пулсации, родени преди онзи, велик земетръс, програмирал генома човешки. Не мирясва!

Дори бакалинът да ни продаваше злато на хапки, Гладът ни и днес все си остава настървен, алчен и хищен - да имаш, да владееш, да си велик и успешен - сега и веднага! На вманиеченото его не му идва наум, пък и не му пука, че се живее не с успехи, войни и победи, а с нежност, доброта и усмихнати хора.

Бързаме, бързаме, бързаме, яхнати от бесовете си! Сякаш утре ще удари часът, в които закъсненията ще са фатални и ще задръстят света със абсурди, а ние себе си ще се наложи да съдим и сами себе си ще трябва да оправдаваме!

В скалъпения по човешки личен съдебен процес, абсурден и нелогичен като забранена смърт или излишен живот. Ние все така ще се лутаме в утешителни заблуди, празни думи, бърборене и шепот на суетни феи или застигани от смразяващи сентенции на гении със съмнителна човечност. Докога?!?

Тиха нощ, свята нощ. Толкова истинска! Като повей на внезапен вятър гласът на Дядо Коледа нашепва, че и сам Господ понякога се храни с трошици, а всичко останало раздава ли раздава като същински развейпрах, без да си води тънка сметка.

Според някои, биографията му била скучна и непреднамерена, не ставала за сапунен сериал или бестселър. Какво толкова да я узнаваш и помниш?

А ако само понякога, само по мъничко препрочитаме Господ, ще разберем защо все още на този свят се намират доброта, любов и близост.

Защо упорито се стремим и надяваме да се срещнем и да се преоткрием край огнището, че да се разберем и с радост да си поделим дори безценния последен залък от състрадание, прошка, а тъгата да изглежда цветна и красива.

И молитвата ни започва с „Дано утре капчукът прокапе и си затананика: „Прошка! Смирение! И прошка! И смирение…”

На Коледа обикновено си „правим” подаръци. Или ни „правят”. Е, знае се, не за всички ще има. Ама онези, другите, подминатите от дарове и блага, защо пък точно те да ни мътят блаженството? Нали точно на Коледа ще си пожелаем най-тържествено мир, доброта, великодушие, състрадателност.

Дори с ентусиазъм и възторг ще репетираме още на Бъдни вечер, в края на Великите пости, преди „да му отпуснем …корема”. И благотворително, като емотикони, само ще се усмихнем. Почти! Отново май сме минали метър и не сме се прецакали дотам, че да дарим есемес или друго, защото някак като че ли продължаваме не виждаме смисъл…

Ей на, честен кръст, на Коледа ще се опитаме да си сменим не само кожите, но и нрава, лошото ще ни чуждо и противопоказно като алергия! Някой упорито се кръстят ли кръстят…

Някъде в ъгълчето на душата вътрешният глас ще ни подмята /но на другата сутрин!/ пак ли ще се виждаме по стария начин - безпаметни, безродственици, лунатици, които се питат защо да се стараят да влязат в Рая, когато там едва ли срещнат някой близък познат.

Когато заглъхнат звънчетата, Дядо Коледа ще си е заминал завинаги, а еленовите стъпки ще са посинели от студ под преспите като небили. Ние оставаме насред този „ущорийски” живот - несъвършени, раними, с незакърпени души и уморени съдби.

Като изгубени и разочаровани деца, че утре, едва утре, почти ще сме рухнали още докато бродим по своите безутешни пътеки, затиснати от съсипващото откритие, че всъщност съвършена може да бъде само омразата.

Слава Богу, Коледа е! Време за всеопрощаваща обич!

Времето, от което нашите надежди могат да станат по-значими от нашите отчаяния, ако ги осъществим докрай и безпощадно със себе си! Ако вградим своите сенки в темелите на праведния живот, без да очакваме да ни сполети изобилието „на всяка цена”!

Бавно, свещено тихо, като изключително важно предсказание и молитва да мълвим „Дано не забравим как да се превръщаме в хора!”