ПОСВЕЩЕНИЯ
ПОЕТИТЕ
На Иван Гранитски
Те никога не са самотни в свойта орис.
От минали животи носят руни
за тайни стари, в паметта им вписани;
сред мислите им бродят сенките
на праотци, на веди и пророчици;
душите им пресичат пътища,
хилядолетия изронвани от болка;
всемирна скръб дълбае им сърцата,
и вярата им в утрешния ден
ръжда разяжда…
Те искат в извора на Словото на битието
да видят цветния прашец на детски смях;
сред воя зъл на зимните вихрушки
да доловят на пролетния вятър песента;
да вкусват мед от устните на влюбени,
но и отровата от чаша на приятел;
уханието да усетят на цветя разцъфнали,
но и пронизващата болка на скалата,
когато се превръща в пясък…
Живота им раняват воплите на Бах
и питащите ноти на Бетовен.
Пред „Жълтия Исус” на Пол Гоген
са проумели Истината,
че само ако думите им уловят
скръбта на мрак
стопяващ се в зеницата на светлината,
тогава в мидата на вечността,
след векове, ще се превърнат в бисери.
ЕРЕТИЧНО
На Надя Попова
Не вярвам, че от кал съм аз създадена.
В мен бурите кръстосват огнени стрели
и звездни клади ме изгарят нощем,
а призори море от галещи вълни
гаси умората в напрегнатите пръсти.
И в сумрака на крехкия ми сън
пак в клетките ми мозъчни пулсира
копнежът по незнаен свят,
примамват ме звездите от ефира
като далечна, но загубена родина…
И знам -
в житейския компютър на Всемира
и огън, и вода, и светлина, и мрак,
и ласка на звезда, и метеоритна буря
незнаен ум у мен е съчетал.
И няма да повярвам никога,
че съм направена от кал.
МЪЖКА ЗАДУШНИЦА
На Боян Ангелов
Трийсет години в живота ни шета -
не ореолно в Балкана,
не и за слава по бойни полета…
Шета по къщите,
влиза в очите на синовете,
беси им детството,
яростно кърши надеждите
и им отнема миражите на сърцето.
С вдигната алчно секира
злобно посича им дните,
ядно тършува в килера на мислите,
всеки и всичко намира…
Влиза през тайнствени входове
в тесни мансарди и офиси,
стиска гърлата им с клещите
на самота, недоимък и дългове…
Милост, Иисусе!
Дево, Богородице мила,
приласкай им душите,
надари ги с твоята сила,
майка стани и на тях
и в дома си небесен,
дай им покой и закрила…
Хлябът и виното
ние ще сложим
на тяхната земна могила.
СЪЗРЯВАНЕ
На сина ми Христин Павлов
Безгрижна птичка сред щастливо ято…
Такава бях и аз - беднячката богата!
И мислех си - животът е театър,
а аз съм талантливата му прима.
И винаги попътен, ръкопляскащ вятър
по бързея на дните ми ще има…
На оня, неизвестния създател,
едва сега съзирам мъдростта.
Крилете ми се счупиха в скалата
на завист, на предателства и изневяра,
с гръбнак пречупен крета по земята
излъгана отдавна вяра.
Небето е размазано петно от кръв,
която от сърцето ми изтича.
Но там, под слънцето на изгрева ми пръв,
смирено благославям пак живота…
Защото ме научи да обичам.
ДУШАТА МИ Е ЦЪРКВА
На сина ми Калин Павлов
Встрани от Рая,
до себе си по-близо,
създаде Господ нов Едем -
насели го с души,
подобни нему.
Но не цари спокойствието там -
сред гръм от сблъсъка на тези с антитези
просветват често мълнии от мисли,
извиват се вихрушките на чувствата
и бури от съмнения помитат всичко…
Да може след това да сътворят
отново всичко -
човек, природа, свят
и нова Истина
за смисъла на Битието,
за същността на Злото и Доброто.
Духовни братя са
великите човешки грешници,
създадени, за да горят,
и в мъки да създават.
Душата ми е Църквата,
от всички тях населена.
И Църква е Небето.
Сенека още в нея
трактатите си пише -
за милосърдието,
за греха и прошката.
И все е недоволен -
човешкият живот бил много кратък!
А сам преряза вените си,
макар по заповед на новия Нерон.
Сократ е птичка божия -
пари от никого не иска,
защото знае,
че не знае нищо.
Затворникът за скитничество -
владетелят на думите Джек Лондон -
продава мозъка си на безценица.
Зове го дивото
сред бездните от хора.
Под сянката на блясъка,
лишен от воля за борба,
настъпен от пета желязна,
стопанин стана на дома голям -
Небето.
Загадъчно,
сред облаци от алкохолни пари,
подир миража тръгнал с Анна Снегина,
пристигна тука и Сергей Есенин.
Сред музика на струни сребърни
и хаос от любов и от омраза,
в мъглите сиви на амок и страх,
загубил и последната игра на шах
от чумата кафява на века коварен,
потегли към Небето Стефан Цвайг.
Парадоксално:
макар че каза „Сбогом на оръжията”,
самоуби се с пушка в Кечъм
и дом потърси на Небето
дори и Ърнест!…
А за изгубеното поколение
така и не изгрява слънце
дори в Дома на Бога
сред снеговете на Килиманджаро.
Душата ми е Църквата,
от всички тях населена.
И Църква е Небето.
В най-черната си нощ
отново сам е Пейо -
без майка, без любима и родина,
без зрънце от надежда нова…
Пред него зее черната камина.
Преди куршума този път
изпи и чашата с отрова.
Присяда здрач над планината.
От мълния сразен,
с разперени крила орелът горд,
в последния прощален марш,
полита към земята…
И стихва на Ракитин лирата
под релсите на влака
е есен лиха.
Жаравата на утрото
към бъдещия ден понесе Пеньо.
В основите наля бетон.
Етаж подир етаж
иззидваше мечтите
по скелето на българския дом.
От вой на кучета простреляни,
звездите бавно гаснат
в залез като рана.
„Човекът е човек, когато е на път…”
И тръгна към Небето.
Душата ми е Църквата,
от всички тях населена.
И Църква е Небето.
От пет години тука е
и моят син.
Там, в ъгъла, далеч от другите,
Ван Гог му преподава скришом
магията на багрите и тяхната печал.
Но вместо гарвани над житни ниви,
излита гълъб от платното му,
понесъл клонка от маслина
към кораба на бъдещия Ной…
РЕЗОНАНС
На художничката Зоя Минева
В мрежата на сенките живея
с неми дървеса, преплели клони
в белите пространства над дома ми.
Сякаш са ръце, които ме прегръщат
и ме дърпат към небето…
В мрежата на сенките се мятат
спомени, кокичета усмихнати,
и на птици влюбеният полет -
виждам летния им валс,
стъпките им, чезнещи във здрача…
Под небето, син аквамарин,
в мрежата на сенките дочувам
посред есенния блус на тишината
вече шепота на бури снежни…
Времето в оголените клони
тихичко заплака.
С рязък мах на четката
върху бялото петно на храма
мигом вход отвори.
И ме чака…
БИТИЕ
На Христо Ганов
Днес вече знам - животът е коварен враг.
Отдавна опознах лисичия му нрав -
изсипва младостта като божествен дар,
а после само взема, взема, взема,
като змей стоглав.
В бродерията на живота ни,
изпъстрена и с цвят, и с рани от ками,
забити ненадейно в гърбовете ни,
изкусно крием всички сложни възелчета
на тъмните си изпитания.
А те осмисляли са дните ни,
чрез тях сме трупали кюлчетата
на истинските свои знания.
ВРАТА
На Георги Константинов
Какво е всъщност времето, какво?
Пред пътната врата едно ветрило,
разтворило над детството крило
и утрото ни тук благословило.
Дъждовна капка, слънчев лъч, небе,
петички боси, изгревни възторзи,
и смях, и песни, литнало врабче,
посочило ни път към хоризонта…
Какво е всъщност времето, какво?
Гнездото на Радичковата сврака.
Все носи клечки, кал перо,
домът ? за децата нея чака
да ги отгледа в него като в храм.
Преди да стигне слънцето зенита,
да ги научи да се връщат там.
Издига лято житната си пита…
Какво е всъщност времето, какво?
Мъгли и киша, осланена шума,
опразнено от близките гнездо,
в което сякаш шетала е чума.
Небето чезне, слива се с пръстта,
изтича нощем призрачно в улука,
а някъде до пътната врата
душата вече тръгва си от тука…
Какво е всъщност времето, какво?
Космичен лъч попаднал на Земята
в човек и птица, в някое дърво,
дома си търсещ пак на небесата?
Навярно е врата към светове,
които ние, живите, не знаем -
тъжим за земните си цветове,
но сънищата на звезди ухаят.
