Иван Енчев

Всеки от нас е длъжен поне веднъж в годината /например на Бъдни вечер/ да застане сам очи в очи срещу своя Бог и да се запита: „Достоен ли съм за тебе, майко Българийо?” И каквото чуе от своята съвест, нека то да му е съд и присъда.

Кому е нужно подобно откровение? На всеки българин, на всеки мъж, на всяка жена.

Защото ни е връхлетяло като грозна градушка сляпо време. Защото ни е хванала за гушата тъжна орисия. И то не за някой всесилен наш грях, а само защото сме родени тук, на една малка земна територия на юг от река Дунав и на запад от Черно море.

Защото сме деца на изстрадалата майка България. А кой може да избира сам майка си и баща си? Кой може да избира сам родината си? Никой!

Днес мнозина хвърлят кал по лицето на България. Отричат се от нея и бягат през три континента в четвърти. Само хляб ли дирят там? Какво ги задържа на хиляди километри от родния праг?

Коя е тази земя на света, която ще ги стопли повече от нашата земя-кърмилница! Коя е тази вода, която ще ги напои по-сладко от нашите дивни горски извори?

Сигурно и те това се питат, когато прекрачват държавните ни граници и потеглят по своя път далечен. И дълго търсят своя хляб и своята слава. И дълго трупат своите пари и признание.

И още по-дълго броят дните, откогато са се разделили с България. Не може да не е тъй.

Не може, ако са истински българи.

Нека ги оставим на мира заминалите. Тяхно е правото да се завърнат един ден тук, при нас. Ала ние какво правим всеки ден, всеки час, всяка секунда за нашата мила майчица?

Ние, дето сме на своя синовен пост? Ние, дето сме длъжни и в съня си да я пазим от всякакви похитители.

Та нали тъкмо от наше име един от най-искрените родолюбци, патриархът на родната ни литература, патриотът Иван Вазов изрече слова равномолитвени, само защото са посветени на България:

Българин да се наричам

първа радост е за мене!

Точно за ей тази първа радост ни е приказката! Защо не хвалим достатъчно нашата родина? Каквито и кусури да има, тя си е наша до сетната си бучка пръст.

А кое родолюбиво чедо ще посегне да орезили родната си майка? Защо не се гордеем още по-открито с нейното славно минало, когато воините й са къпели конете си на три морета?

Защо не почитаме още по-достойно заслугите на първоучителите си, светите братя Кирил и Методий? Защо не ги славим тъй, че никой по света да не посмее да отрони хулна дума против тях, недосегаемите?

Защо позволяваме на някои нови философи да сквернословят, че със своята българска азбука ТЕ ни отделили от културната съкровищница на вездесъщия Запад?

Какво черно заслепение! Защо всички народи трябва да пишат на латиница? Нима само в едно писмо може да се всели богът на всезнанието? Нима великите древни цивилизации не са си служили с други азбуки освен  латиница?

Едно е слънцето на прогреса човешки. Еднакво грее то за всички езици и за всички писмена. Нека помним това по всяко кътче на Вселената! Всичко друго е фарисейщина и чуждопоклонничество.

Кому служи днес националният нихилизъм, който се шири навред? Защо често принизяваме делата на достойните първосъздатели на държавата ни? Нима историята не е дадена обективност?

Защо трябва тя да се прекроява по един или друг терк в служба на нечии користни идеологически цели? Нима интересите на България не се извисяват над всичкото ни съществувание!

Тъжно е, когато си помислим колко събития от родната ни история са живи погребани в непрогледна тъма и колко други са изопачени.

Ала още по-тъжно е като виждаме, че и сега пак се посяга на някои исторически факти, за да се послужи все на тъй често изнасилвана кауза: „в името на народа”.

За братоубийствените раздори през нашата вековна история ни е срам. И се презираме, че сме безпомощни, както мравки пред груб балкански цървул.

Задружни ли посрещаме всяка Нова година? Уви - не!

Единни ли отбелязваме Трети март - националният ни празник. Трижди уви!

И на този български Великден пак се разиграват недостойни препирни между политическите водачи. Историята ни кански пищи от подобни давичкания кой да води бащината дружина, от които държавата ни винаги е патила.

Нима най-позорните наши тирании не са ни научили що е патриотизъм? Нима заветната притча за прабългарския хан Кубрат не ни повелява как да се обединяваме?

Нима мъдрият закон, изписан на лицето на сградата на нашето Народно събрание, не ни задължава да помним: „Съединението прави силата”.

Братя българи по целия свят, кой ни дава право да не се гордеем, че сме родени точно тук: на север и юг от нашата горда Стара планина? Никой! Поколенията след нас ще ни прокълнат, ако овреме не се свестим.

Пътеките към широкия свят са много, но пътят към Родината е само един!