ТЪМНОТО
- С тия фльонги и коланчета не те виждам на уикенд - Уили се оттласна с гръб от оградата и бръкна по-надълбоко в джобовете си. Все пак изви рамо, за да я огледа. Беше четири години по-голяма и от пролетта гърдите й бяха почнали да набъбват, а на приятелките си от училище все шепнеше някакви тайни, за да го дразни. Но той не й оставаше длъжен.
- А ти, с твоите разпрани дънки, по-добре си стой вкъщи! - фръцна се Кристин пред малкия си брат и луничките заприличаха на вафлени трохи върху червенината на облото й лице.
- Хайде в колата! - прекъсна ги баща им и те се сбутаха за мястото до него. Той смигна към задната седалка и нямаше как, тръшнаха се и двамата върху протърканата тапицерия отзад. За отмъщение Уили блъсна с лакът сестра си.
- Стига вече. Тръгваме! - Бен погледна децата в огледалцето и им се усмихна с очи. Излизаха за пръв път, откакто майка им ги напусна.
Скоро се измъкнаха от градчето и пътят взе да суче из планината. До езерото има няколко часа. Въдиците на малкия стърчат отгоре, федербалът и всичко. Да се поразсеят хлапетата. А и за него, както го е стегнала шапката напоследък, няма да е зле да се разтъпче по брега. Рибар от него не става, за тая занесия се иска специален мързел. И лакардии в добавка. Който не го бива за мъжка работа, дай му да клечи край водата и после да разтяга хвалби. А Бен по приказките хич го няма, таи всичко в себе си, но за момчетата от гаража това е добре дошло (мълчаливите умеят да изслушват) и все се навъртат край него. Колкото и да са закъсали, той с пет думи ще им покаже вратичка за изход. Но за себе си брод не може да открие. Как да укроти червея в главата си…
Завчера му изби чивията и се нахвърли на новия от гаража, който го канеше на демонстрация против войната в Азия. До гуша му беше дошло от такива. Един те дърпа насам, друг - натам. Години наред те плашат с руснаците, после - с нашествие от космоса, с мафията, с нощното метро, с наркотиците. А животът излезе по-гаден от всичките филми на ужасите накуп. Откакто оная есен терористи разбиха двата нюйоркски близнака, рухна и илюзията за устоите на цивилизацията. С войни по всякакви фронтове светът се възправи срещу унищожението. Но разумът има едни закони, а безумието - други. Дойде отмъщението на терористите - епидемии от антракс, шарка, ужасни непознати болести и какви ли не „чуми”. А сега - и опасност от ядрен сблъсък. Как си още жив сред тоя кошмар! И все пак дишаш (дори и невидими спори на синя пъпка), наливаш се (даже и със заразена вода, купена от магазина), тъпчеш се с лекарства, клечиш в клозета от нерви (поне там да останеш сам), водиш децата си на езерото… Всичко те подлудява, но си жив. Новините взривяват съня ти, жена ти си подвива края след някакво шофьорче, а на тебе какво ти остава - да гледаш подире й разкрачен в работния си комбинезон на мияч на коли, затънал в сапунена пяна и с две деца вкъщи, на които да си и баща, и майка. Как да не те вбесява това? На всичко отгоре някой взел да те ръчка да излезеш на улицата с антивоенни лозунги… Виж му акъла! Те ще ми рушат небостъргачите, ще закопават хиляди хора под руините, ще ми пращат по пощата болести в бял прах, а аз да си кротувам и да не им отвръщам, щото войната била страшно нещо! Е, истина е, че ако спазваме библейските начала „око за око, зъб за зъб”, всички ще станем слепи и щърби. Но Бен хич го няма в обръщането на другата буза, ако някой го халоса по едната. Как не! Вече няколко пъти е съден за побой, та сега ли кибритлия като него ще им тръгне по мирни демонстрации! Намерили кого да агитират! Борбата е за мъже, а мирът - за баби. То самите думи си показват, че мирът е примирение. А Бен само пред своята Лиз е смирен…
Но онзи, новият от гаража, си знае своето - страхът от войната бил единственото спасение за човечеството. Било въпрос на живот и смърт. Терористите имали ядрено оръжие и ако не сме се споразумеели по мирен път… „Че и ние имаме, да не забравят!”, повиши тон Бен. Ама щяло да стане световно изтребление. Да чакаме тогава те първи да ни го нахакат, а? Само да дипломатстваме и да вдигаме лозунги против войната?
И като се запъна оня и не искаше да разбере прости работи, Бен се разпени.
- Момче, момче - избухна той, - ракети не се спират с човешки тела по демонстрациите. Това не ти е наказателен удар във футбола, че да правиш стена. И целия отбор да струпаш, топката прелита отгоре му и се забива в мрежата. Ракета още по-лесно ще прелети. Да не говорим за бомба. Даже шест милиарда играчи да се скупчат, бомбата си прехвърча като едно нищо над тях и се трясва във вратата.
- Знам, че си дошъл от Англия и хич те няма в бейзбола, но и аз малко поназнайвам футбола заради баща ми, че и той е преселник от Големия остров.
- Изследвал си ми родословието? Защо такава чест? - наежи се Бен.
- Значи - прекъсна го младокът от гаража, - ако ти си вратар, чупиш се веднага от игрището, щом литне топката? Или се циментираш на място, щото според тебе няма смисъл да се изпречваш отпреде й? Стоиш си като неподвижна мишена? Но да знаеш, че кротките мишени сами подлагат гръб на своите да нанесат от тяхно име първия удар. Не забравяй, че стила на играта го налагат треньорите. Една измама има обаче в цялата игра и явно ти не се досещаш за нея.
- Всичко е ясно, малкия. Ти където отиваш, аз се връщам оттам - Бен погледна настрани, но се ослуша да разбере за какво не бил се досещал.
- Вратите - обясни новият. - Цялата шашма е във вратите. Всички пазят своята и атакуват отсрещната, без да осъзнават, че противникова врата всъщност няма. И двете са врати на човечеството - значи моя и твоя. Та като подлагаш рамо да отпратят удар от твое име, да знаеш, че накъдето и да политне, топката ще се забие в децата ти.
- Не намесвай децата! И кажи на ония от вашите, които обикалят училищните дворове и плашат малките с разни снимки, да се омитат!
- Какви снимки?
- Не се прави на девица! - Бен се беше зачервил и цялото му тяло тръпнеше. - Дъщеря ми получи нервна криза. Един им показвал списание с разни изроди, натъпкал им главите с атомни гъби, лъчеви болести и не знам какво си още. Момичето цяла вечер пищя. В пубертета е и ако сега й мръдне нещо в главата… Оттогава говори само за сгърчени деца без ръце или родени без един крак, уродливи поколения от Япония след атомните бомби…
- Киното показва и по-страшни неща. Само че измислени.
Тука Бен се вбеси. Копеле мръсно, показвай си хирошимите на твоите деца!… И ако оня не беше се измел набързо, щеше да му разбие носа. Само изрита от яд вратата на мокрия автомобил и се сви от болка върху гумения си ботуш. Заради тия внезапни изблици му викаха „Шантавия Бен”. Затова си бе тръгнала и жена му.
- Татко, татко, гледай каква лодка! - Уили се беше изправил в колата, държеше се за облегалката му и пареше с дъх врата му.
По пътя често срещаха големи като автобуси моторни домове и децата със завист викаха, че това е върхът: цялата ти къща е в колата - и кухнята, и спалнята, че и банята. Току-що беше ги задминал един такъв бежов „Форд”, модел „Кинг ъф дъ роуд”, с дълга, лъскава лодка върху багажника. Синът му се захласваше: е-е-е, да бяха наши… и Кралят, и лодката! „В-в-в-в, в-ж-ж-ж” - малкият взимаше завоите с въображаемата моторница, пореше вълните. И разбира се, в моторницата му се кефят четирима: мама, татко, Кристин и самият Уили на кормилото.
Слава Богу, че намали скоростта, докато каже на сина си да сяда бързо, защото внезапен трясък в колата заби волана в ребрата му, децата изохкаха и залепнаха за предните облегалки. Добре, че зад тях нямаше други коли, досега да са ги смлели. Малките са здрави и читави, само очите им мърдат бързо-бързо, стреснати от неочакваното спиране. Бен изруга предната ос, шосето, късмета си и уикенда. После ги захвана в обратен ред - уикенда, късмета, шосето, оста. Децата се смълчаха, сякаш те бяха виновни и за аварията, и за гнева на баща си. Но знаеха, че в такъв момент не бива да му говорят, нито да го успокояват, че става по-лошо.
След половин час пътната помощ повлече старата им кола назад към града и тримата решиха да продължат пеш. Да накараш американци да се тътрузят по асфалта, е небъдна работа, но децата се бяха настроили за приключения през уикенда. Останаха на пътя с въдиците на момчето и тежкия сак в краката. Заради една таратайка няма да си развалят почивката, я! Ще се върнат утре вечер с влака, какво толкова. До езерото оставаха още девет километра. Два часа по напечения асфалт под обстрела на стотици автомобилни задници, бълващи пареща смрад. И „удоволствието” да се извръщат към тебе ухилени физиономии през отворените стъкла. Тенкю! Само че без него!
***
Бен прекрачи канавката и огледа баира надолу. През гъстите клони лъснаха железопътните релси и той реши - по линията ще стигнат по-бързо. Унилостта на децата се смени с възбуда и те се втурнаха по стръмното с викове. След малко, задъхани и с оронени листа в косите, скочиха на чакъла край релсите. Пусна ги по тясната буренясала пътечка пред себе си, за да следи да не ходят по линията. Всеки момент можеше да налети влак.
Половин час по-късно наближиха тунел. Черният свод повдигаше планината и отгоре му се гърчеха надвиснали стари дървета. Язвата, провъртяна в снагата на планината, отцеждаше влага и капките отекваха в празното. Забавиха крачки. Слънцето ги пърлеше в гръб, а отсреща идеха хладни езици и ближеха умората им. Децата спряха колебливо. В далечината проблясваше електрическа светлина, по-нататък - друга, но изходът на тунела не се виждаше. Из тоя край имаше тунели по седем-десет минути влаков ход.
- Оттука ли? - Кристин плахо вдигна очи към баща си.
За разлика от нея, момчето беше въодушевено от предстоящото приключение и взе да надава индиански викове. Тръгнаха, всеки в различно настроение. С отдалечаването от първата двойка лампи дългите им сенки се запремятаха из чакъла и затъмниха пътя напред. Следващата светлинка мъждееше някъде надалече и мамеше очите, но пред краката им оставаше тъмно. Стъпваха предпазливо. Придържаха се към лявата стена на тунела, та да видят, ако се зададе влак. Когато стигнеха под високите лампи, намираха някакъв предлог да се поспрат на светло - я връзките си да вържат, я окадените каменни стени да огледат. Скоро почнаха да настръхват от хлад. Бен наизвади от сака всички дрехи, навлякоха даже плажните хавлии, но тръпките продължаваха да пъплят по гърбовете им. Синът му вече не се провикваше бодро. Когато крачеха в по-тъмните места, всеки гледаше да се прилепи до другите, от което се клатушкаха и препъваха, бутаха се един в друг и ту се смееха и говореха високо, ту си шепнеха. Бен си спомни как като малък го наказваха в тъмния килер и как след това се напикаваше нощем в леглото. Не намери най-подходящото време да разкаже на децата и историята с умрелия плъх в килера, затова в смеха им долови нотки на истерично хълцане. Тогава бързо включи темата за риболова, за лодките по езерото и двата дни, които ги чакаха.
Вървяха вече от доста време. Зад тях гърлото на тунела се беше скрило в мрака, а и отпред не се виждаше краят.
- Кога ще стигнем? - за втори път го питаше малкият.
- Сигурно сме по средата - опита Бен да се измъкне с уклончив отговор.
- Ами ако не сме? - засече го Кристин.
- Е, миналия път, когато скочих тук от американската железница, вървях десет минути - засмя се сам на шегата си, защото децата я посрещнаха с мълчание.
Забързаха отново към следващата светлинка.
И тогава, на десетина метра от нея, нещо разтърси земята. В първия миг Бен помисли, че идва влак и придърпа децата към себе си. Тътенът се повтори и нозете му уловиха мощно бучене. Прилепиха гръб към влажните камъни и вибрациите плъзнаха по телата им. Внезапно отгоре им изтрещя и се посипаха откъртени от свода камъни. Кристин се вцепени и скри тила си с ръце. Малкият хукна напред с вик: „Мамо!” и тогава светлината угасна. Бен се взря в тъмното и потърси с ръка дъщеря си. Тя се вкопчи в него. От гърлото й излизаха странни звуци „а-а-а, а-а-а”, на пресекулки се засилваха, сякаш сама се напомпваше да заплаче. Оттатък Уили крещеше: „Къде сте?”. После викът му се препъна в нещо, изкънтя в камъните и момчето ревна.
- Какво стана? Удари ли се? Сега идвам, не бой се! - Бен опипа мрака край себе си и премести крак напред, но Кристин го дърпаше и не му даваше да мръдне, увиснала на ризата му. - Уили, идвам, момчето ми. Стой там. Ето, тръгваме с Кристин - а към нея се обърна по-тихо. - Но какво ти става? Крис, хайде. Брат ти се бои сам. Опомни се.
Потегли я след себе си, но тя закрещя „Не! Не!” и се заопъва назад. Уили викаше от другата страна, сестра му истерично пищеше, земята се тресеше и всичко наоколо бучеше. Тогава Бен изведнъж пламна.
- Стига! Млъквайте! - И така разтърси дъщеря си, че тя изхълца и побягна встрани. Сега Бен стана неудържим. - Проклети хлапета! Искате да ме подлудите! На мене да не ми е голям кеф в тъмното, а? И с вашите глезотии отгоре. Пикльовци такива! Млъквайте и тръгвайте. Няма кой да ни измъкне оттука, ако не си размърдате задниците. Уили, чакай там. Кристин, идвай бързо, че да не дойда аз!
Кухо мълчание пое края на думите му. Бученето бе секнало, тътнежите - също. Мъртвило. Всички звуци бяха попили като в сюнгер и тишината откънтя сама в себе си. Гневът на Бен се утаи и гласът му омекна.
- Хайде, Крис, ела, момичето ми… - направи няколко крачки напосоки. - Колкото по-бързо тръгнем, толкова по-скоро ще излезем на светло. Нали така?
Отвърнаха му две подсмърчания. После зачестиха и Кристин се довлече до него. Впи ледени пръсти в ръката му и затепа послушно до несигурната му крачка. Бен опипваше с другата ръка стената и говореше окуражително:
- Ето така. Виждаш ли, всичко е наред. Сега ще намерим брат ти и тръгваме мъжки. Обади се, Уили. Къде си?
Тишина. Черно и непроницаемо. Очите не можеха да се заловят за нищо. Празен мрак. Като в килера от детството му. И никакъв звук. Нищо.
Ужас стегна гърдите му и той паникьосан завика сина си:
- Уили!
Спря с ръка Крис да не шуми. Замълчаха. Близо до краката на Бен нещо прошава и свободната му ръка сграбчи дрехата на момчето. Приклекна и притисна двете деца. Топла вълна мина през стомаха му и се вдигна нагоре.
- Ето, малките ми. Пак сме тримата. Татко е при вас. Няма страшно.
Допря устни до косата на сина си и прокара длан по влажното му лице.
- Ей, мъж! Недей да плачеш. Защо не се обаждаш? А, Уили?
- Не знам… - детето едва шепнеше и изведнъж се хвърли на врата му. - Татко, страх ме е. Татко… Какво става!
- Няма нищо, Уили. Няма страшно. Сега ще излезем на светло и ще разберем. На земетресение ми прилича. Но да бързаме, че може да стане срутване и да се задръстят изходите. Нали не искате трусовете да ни заприщят в тунела?
Прегръщаше слабото телце на сина си, когато чу Кристин:
- Не е земетресение. Това е войната.
Настъпи мълчание. В мозъка му просветнаха няколко „за” и „против”, но побърза да каже:
- Глупости!
Гласът му звучеше неубедително.
- Не се опитвай да ни успокояваш, татко - Кристин говореше нервно, пискливо. - Това беше атомна бомба. Гръмна и тогава лампите угаснаха. Навънка вече няма живот. Няма никакъв живот. Всичко е изгоряло. И отровено за хиляди години напред.
- Глупости говориш! Обикновено земетресение си беше. Доста силничко, но земетресение. Няколко труса…
- Какъв смисъл да се лъжем? - изкрещя Кристин. - Откога още твоят адаш Бен се заканва камък върху камък да не остане от Америка! Натикаха го в пещерите, после уж бил умрял, но той продължава да ни притиска. И сега ни набута в тоя проклет тунел. И бомбата не е била една, сигурно са хвърлени из цялата страна. Сега нашите ще отговорят, ще изсипят бомби в Азия. Земята ще стане мъртвило. Ние сме оцелели по чудо. А след колко време, не знам, вълната ще проникне дотук. И радиацията ще ни отрови. Мама вече е мъртва. После и ние.
Уили потръпна в ръцете на Бен.
- Не е истина! Лъжеш! - Замахна и удари сестра си в тъмното. - Мама не е мъртва. Не е!
Кристин продължаваше да говори трескаво, Уили заплака. Бен мълчеше. Сякаш беше на километри и чуваше всичко насън. Войната. Ами ако наистина… Стотици ракети, самолети и бомби са прелетели океана и са се врязали в неговата Америка. Навън може би вече няма езеро. Изпарило се е и само свисти в пепелта. И скъпата Лиз, хубавата му Лиз, заедно с нейния шофьор, сигурно и те…
Изстена.
Усети как Уили лови мълчанието му в тъмното. Преглътна и пое въздух.
- Татко, значи е истина? А?… Мамо-о… Не е вярно! Мама е жива! Уплашила се е от земетресението… уплашила се е за нас и вече пътува към вкъщи. Да ни види. И да остане за постоянно… - момчето изхлипа и заопипва лицето на баща си, дърпаше го и настойчиво питаше. - Нали, татко? А, нали?
В устата на Бен нахлу солена влага.
- Да, Уили, да. Мама се връща.
Стана и ги поведе със себе си. Дълго мълчаха. Крачка след крачка, блъсване в стена. Надясно. Препъване в релса. Раз-два, раз-два… Черно, тъмно. Страшно тихо. Единствено стъпките отекват като в кладенец. Бен се мъчи да не мисли. Само да ходи. Да движи крака. Раз-два, раз-два… Предната ос. Ако беше дал автомобила да го прегледа новият от гаража, аварията нямаше да стане. Майстор е, за това го бива, не е като агитирането… Няма противникова врата. Топката се забива в децата ти. Не бъркай децата тука! Лиз, децата са наши. Мои и твои. И двете врати са наши. За влизане и за излизане. Нека не си вкарваме голове. Не сме противници, родители сме. И политиците трябва да са като родители на човечеството, а не да залагат живота на децата си. Антракс, едра шарка, ракети, бомби, радиация. И сега какво? Мъртва планета и капчици оцелял живот в пещерите и тунелите? Пак отначало - търкане на съчки за огън, подивяване на човечеството, рисунки по скалите, откриване на топлата вода, на колелото… Щом с настървение си забиваме голове във вратите, щом сме диви в душите си, чака ни поредно подивяване. Затова всички религии проповядват любов и доброта. Защото злината е унищожителна. Но как да обърнеш другата буза като Христос, Толстой или Махатма Ганди?… И откъде ги знае тия неща новият механик в гаража? Вратите на човечеството. И топката се забива в децата ти…
- Не! - Кристин се опъна назад. - Няма да вървя! Няма! Там са биозаразите. И лъчевата болест. С период на полуразпадане - хиляди години. Всички вече са отровени. Криви, грозни. Ще родят изроди. Обречени са… Аз не искам! Няма да излизам! Оставам в скривалището. Не ме дърпай! Не ис-кам!
- Крис, хайде стига. Нали се разбрахме? Щом си с татко, няма страшно. Стига вече. Земетресението мина и ние си отиваме вкъщи. Или на езерото, където искате.
- Не е земетресение. Бомба. Отровна гъба… Оставете ме тука! Тука няма да дойде отровата. Лъчите няма да проникнат.
- Глупавичката ми. Много те е наплашил оня.
- Това е скривалище - като в треска продължи момичето. - Тука не е опасно. Терористите няма да ни открият. Само светни! Искам да гледам! Светни!
- Няма с какво… Ей сега ще излезем на светло, малко остана.
- Няма светло! Там са гробища, татко. Само ние сме живи…
И синът му завика:
- Искам на светло! На светло! Нищо не виждам.
- Запалете! Светнете! - крещеше и Кристин.
Бен опита да я прегърне, но тя го заблъска:
- Не ме пипай! Ти си Бен… Бен Ладен. Махни се!
Удряше го с юмручета, после се изтръгна и взе да хвърля камъни в тъмното. Препъваха се в купчини от порутения свод и пазеха главите си от истерията на Крис. А тя замеряше напосоки - по гърбовете им, във въздуха. Каменните отломки се разбиваха ту в чакъла долу, ту в стените или релсите и нажежаваха кънтежа на виковете.
- Ще ме пребиеш! - изохка Уили. - Тъпачка!… Ето, и кръв ми потече! - После ревна и заизвива жално, зовейки баща си да спре Крис.
В центъра на това буйство остана Бен и усети как нещо почва да пъпли в гърдите му. Крясъците на децата, плачът, черната непрогледност, ударите на чакъла, бученето на земята, кънтежът, който усилваше ужаса и раздираше мозъка - всичко се вби в него като зловещ сън. Лудост… Войната е лудост. И лудостта е сражение - с целия свят, със себе си, с безсилието да сториш нещо… Децата се побъркват. Ах, тия гадове! С техните зарази и ракети, взривове и разрушения, терористи и нападения, сини пъпки и шарки, чуми и красти, заплахи и пещерни страсти. Печелят от всичко това, от смъртта и истерията. Какви ти идеи! Вложили са акции в производството на антибиотици и противогази, оръжие и хранителни запаси. И другите - с рекламните им усмивки и позата на спасители. Бюджети, оръжие и наслаждението да си създават геройски имидж. Треньори! Те диктуват всичко. Първо ти вземат акъла, та да наложат своя стил на игра. И искат публиката да ги аплодира, да ги поддържа, да реве от възторг. Ако не, почват да я плашат, че да реве от ужас… А войната… може и да е почнала вече. Първи удар. После ответен. Шут в едната врата, шут в другата. После пак и пак - който изпревари другия. Но само във футбола има победител. В историята и двете са врати на човечеството. Победените са всички, цялата земя. Разумът е надвит от безумието. Размяна на удари, взаимно изтребление. Докато земята стане един страшен рев. На събуден допотопен звяр. Ранен и обречен… Гадове! Всичко е свършено. Лудост…
- Татко… татко! - Гласът на Кристин се сливаше с тътена и идваше глух, набъбнал от плач, задъхан, неестествен. Уили пищеше някъде наблизо, а тя се въртеше в тъмното и трескаво зовеше: - Татко… Татко! Искам, ис-кам да те видя… да те видя… за последно…
Бен протегна ръце и я повика. Намериха се и я вдигна в прегръдките си. Като в бълнуване тя продължи:
- Искам да те видя! Светни! Запали!
- Нали знаеш, че не пуша. Нямам запалка. Скоро ще излезем навън.
Тя плъзна влажни длани по лицето му, но изведнъж изкрещя и го издраска.
- Махни се! Пусни ме!… И ти като Уили, и двамата сте заразени… Облакът… Дошъл е тука. Изроди! Изроди! Разкапват се… Мамо! Искам да умра! Искам да умра! Не искам така, не искам да стана такава! Грозни… мърши… облъчени… Пусни ме!
Удряше го, риташе, блъскаше с юмруци и драскаше лицето му. Бен й говореше, разтърсваше я, викаше на Уили да спре да реве, изричаше успокоителни думи. Нищо не можеше да помогне. Тунелът раздробяваше неистовите крясъци, нажежаваше ги до бяло и ги връщаше с вибрациите на лудостта. Децата му полудяват. Ами ако са пуснали някакъв нов психо-газ? Та и да оцелее някой след атомната гъба, сам да сложи край на лудостта си?
Уили се е вкопчил в него и вие за светлина. Последните деца на планетата. Луди. Началото на двадесет и първи век. Луди и мъртви. Пепел и разложение. Скапани тела. Войната реве. Земята се тресе от бомби и безумие. Земята - допотопен звяр, изпълзял от бърлогата на хилядолетията. Примитивизъм, агресия. Защо са религиите, щом човек не се поддава на доброто? На милостта. На търпението… и прошката… Затова ще загине. Не заслужава хиляди години да му изглаждат ръбовете, да го усъвършенстват, да ваят грозотията му, за да го претворяват в ангел, а той да си остава сатана. Допотопен звяр… Мъртвило… Само зверове ще останат - влечуги с мокри люспи. Защото не полудяват. И могат да се сврат вдън земя. А децата - все едно вече са мъртви. И нека! По-добре мъртви. Да спре кошмарът! Цяла земя мъртъвци - объл некропол. Мъртви безумци… Така им се пада! Ракети. Мощ. Първи удар, ответен… Надмощие над двете врати… Антракс, едра шарка, взривени небостъргачи, ядрени нападения… Рекламни образи на световни треньори. Рев от стадиона - възторг и ужас, ужас и възторг. Истерия. Реклама за силна власт. Но няма рекламна смърт. Има безумие. Няма езеро. Съскат последните му капки в пожара. И хора няма, само влечуги. Изпълзяват от влажните си дупки: х-р-р-р… х-р-р-р… дишат тежко чудовищата, стържат с люспи развалините. Идват отвсякъде да се сгреят в пожара. Пожарът - една огромна свещ в некропола на човечеството. И змии, лами, змейове и змеици в гробището, наречено Земя. Огромни влечуги пъплят към него… да го погълнат. Последния човек на планетата… Няма да се дам! Няма да се дам!
Дланите му са силни. Впива пръсти и стиска. Х-р-р-р… Х-р-р-р. Дишат питоните, гънат тежки тела, стържат с люспи ръцете му. Но пръстите му са здрави. Яко стискат, потъват и стискат. Щом спре да се гъне, щом натежи тялото на питона, Бен пуска.
От ръцете му се изхлузва нещо, свлича се долу и замира в краката му. Той се отдръпва с погнуса. Не вижда нищо и прави пак крачка назад. Спъва се в тъмното и полита сред релсите. Къде е? Защо е тъмно! Запалете!… Нищо не виждам! Къде съм? Крещи и шари с ръце наоколо. Студени камъни и безмълвие. И едно желязо - гладко и дълго. Релса. А-а, тунелът. Съвсем се беше отнесъл. Дали не е заспал? Леден мрак. Стига! Хайде на светло! На светло…
Опипва наоколо, открива децата, грабва ги на ръце и хуква между релсите. Чат-чат-чат… Бягат стъпките му по чакъла, сводът ги разбива и умножава. Чат-чат. Кракът му дрънва в релса. Наляво. Добре. И пак нататък. Ръцете му тежат, краката тежат, очите мъртвеят от взиране, дъхът свири в гърдите. Чат-чат-чат… Но какво е това? Нещо се вижда, нещо мъждее отсреща. Просветва като изгубена в калта десетцентова монета. Чат-чат. Монетата расте… Бен ускорява крачки.
Вече е светло. Светло е! Тунелът свърши. Светлина!
- Стигнахме, малките ми! Ето, още триста метра. Свърши се. Усещате ли как лъха топлина?
Диша трудно, пуфти, едва мести крака от умора, но крещи като новородено и точи врат напред:
- Светло е! Светло!
Довлича се до края на свода и стиска очи пред рукналата насреща му светлина. Освен дишането и блъскането на пулса в гърдите нищо не чува. Светлината го пробожда цял.
Колко време стои? Открехва клепки и бавно прецежда света. Допуска го на капки в очите си и оживява заедно с него. Поглежда децата.
О, Боже! Два трупа, увиснали на ръцете му. Със сини петна по шиите. Удушени от собствените му длани. Бен ги гледа безумно.
След земетресението Лиз наистина беше се върнала.
И остана при лудия. Непрестанно я разяждаше неизкупимата й вина, че ги беше напуснала. Ако тогава беше с тях, сигурно сега всички щяха да са у дома. И нямаше да стяга душата й отсъстващият поглед на Бен, с кучешката му привързаност и редките проблясъци на пронизващо обвинение. Но той беше единствената й връзка с децата, затова всеки ден го взимаше в кафенето със себе си. Беше я страх да не посегне на живота си. Даваше му редовно лекарствата и докато сервираше на клиентите, беше неотлъчно край него. Двамата си останаха вечно в погледите на другите, странни и изолирани в градчето, като посечени пънове без филизи.
