Пенка Чернева

Не мога да я нарека приятелка. Добри познати сме, да. Когато се случи да сме някъде заедно, приятно ни е да си побъбрим. Търсим се в навалицата, намираме си общи теми, често ни съвпадат мненията за някого, напушва ни смях по едно и също време за едно и също нещо. Не е малко, никак даже. Но не е достатъчно.

Няма да тръгна сега да философствам що е приятелство и има ли то почва между нас. За друго ми е думата. Моята позната се опита да сътвори приказка. Съвременна. До болка съвременна. За една днешна Пепеляшка, по-точно Пепеляшко, извинявам се за неуместния мъжки род. Ето я приказката накратко.

Една майска привечер слиза достолепната дама от автобуса - случва се понякога да се вози и в градския транспорт. На спирката привлича погледа й високо хубаво момче - но как е могло да се напъха в такъв невзрачен костюм! - бунтува се вкусът й на естетка. Именно този бунт я кара да го заговори. И така научава абитуриентската му неволя. Тръгнал по-рано, че да може да стигне навреме до ресторанта, където ще бъде балът. Съучениците сигурно ще пристигнат с автомобили, окичени с разноцветни балони и надули разнозвуки клаксони. Не личи момчето да тъгува особено, че ще се появи само, с неотработени движения в необичайните дрехи. И все пак, и все пак…

Моята позната решава бързо. Имам път натам, казва, позволи ми за кратко да ти бъда дама, само пет минути ще се забавя, погледни ме добре - нали няма да те излагам в този си вид. Видът й е повече от добър, спирката е току до дома й, момчето се засмива, тя изкарва колата - и колата си я бива - и двамата потеглят като щастлива майка и обяснимо смутен и несръчен син. Пред ресторанта тя го извежда под ръка, снима го веднъж, два пъти, три пъти, маха му за добър час…

Не си звъним често и без повод, но тя ще разтопи слушалката от емоции. Толкова беше вълнуващо, върнах се назад в годините, казва. Браво на теб, постъпила си страшно благородно, обзема ме и мен вълнението. Признавам, че тази нощ препускаха в главата ми много мисли, беше ми леко, така че на съня не му костваше много най-сетне да ме отнесе където той си знае. Струва ми се, че именно тази нощ аз прибавих сантиметри или по-точно отнех сантиметри от разстоянието познанство-приятелство.

Оказа се, че и моята добра позната е спала малко тази нощ. Но по други причини. Напирало я отвътре, та влязла в социалните мрежи и разказала всичко - за момчето от социално слабо семейство, за сивия му костюм, за автобусната спирка, всичко. С точни имена, адреси, дати. И с един дебело подчертан лайтмотив: аз го съжалих, аз направих еди какво си, аз и благородството сме едно и също, аз, аз, аз…

И като се почна! Момчето със сивия костюм, момчето на автобусната спирка, абитуриентът без автомобил и антураж. Снимки на момчето във вестниците, коментари за момчето като олицетворение на бедността, сълзи за момчето, изоставено от съучениците.

Какво отвратително понятие: социално слаби! Сега вече се употребява и „хора в неравностойно положение”. Евфемизми колкото щеш. Как да е слаб бащата, когато вдига на ръце детето си и закрива слънцето с него! Как да е безцветна майката, като има най-красивите очи и най-гальовните ръце на света! Впрочем, момчето със сивия костюм е на възраст, когато сам прекрасно разбира, че родителите му са окаяни и бедни. Делили са от залъка си, за да му купят костюм за бала. Но залъкът им не е толкова голям, че да отделят и за лимузина с балони и клаксони…

Уж превали пикът на модата с лъскавите балове. Като че ли се поразреди и кряскавото броене от едно до дванадесет. Защо моята позната даде тон за песен: не може да се ходи на абитуриентски бал пеша, с автобус, с метро, в обикновен костюм! И социалните мрежи подеха химна на социалното неравенство. Между другото, по телевизията наскоро повториха филма „Социалната мрежа”. Казано под секрет, Марк Зукърбърг постъпваше доста подличко с приятелите си в Харвард, докато създаваше бъдещия световен мегдан за социални контакти фейсбук. Те го и осъдиха да им плати доста милиони. Но да не му се кахърим толкова.

Заради собственото си его моята позната разлая кучетата. Заради своите минути под прожекторите, мисля си, тя нарани хубавото бедно момче. То щеше да стигне и само до ресторанта, където младостта заличава разликата в цветовете и платовете на костюмите и щеше да му остане споменът за една красива нощ. Сега, мисля си, у момчето ще се загнезди пясъчният вкус от нещо неловко, неуютно, натрапчиво неизбежно. След време то може би ще забрави какво е казала и какво е направила дамата с рижата коса и червената кола, но няма да забрави как го е накарала да се почувства после - в пороя от снизходителност и съжаление. Просто така е устроен човекът.

Дъщеря ми още помни как се е чувствала в първите си официални обувки, затова ги и събула по някое време. Но иначе споменът й от бала е светъл и цветен. Като дойде време за тръгване, всичките гости у дома се изсипахме долу пред блока да я изпратим. Докато се суетяхме около бежовата лада - макар че сборният пункт в училището бе на триста метра - в краката на нашата прелестна абитуриентка тупна нещо: банкнота, защипана с щипка за пране. Вдигнахме очи нагоре - на балкона на петия етаж стоеше Добри, смееше се и ни махаше с две ръце…

Ще ми се да разкажа за него. Добри Джакпота. Така си беше, съседът ни спечели от тотото. Насинил си ръцете от щипане, докато повярва. И знаете ли какво направи? Заведе целия вход на ресторант. Помните ли ресторант „Гамбринус”? Добри казваше, че имало такова заведение в Париж. Искам да ви подаря една парижка вечер, думаше и мина от врата на врата да ни покани всичките. Нашият „Гамбринус” беше със стари градски песни, ние се събрахме под звуците на „Дона Клара” и „Ах, Цепелина оттука мина”, Добри беше на върха на щастието, танцува подред с всички съседки от входа, съседите умориха от танци жена му Ганка.

После научихме, че всъщност „Гамбринус” се е появил за пръв път като кафене в Неапол през втората половина на 19-и век. Пък аз се чудех защо изпълниха три пъти „О, соле мио”, смееше се Добри. Не купи кола, не смени жената и апартамента, Мая, Лидка, Жорко ставаха абитуриенти, той им хвърляше банкноти, защипани с щипка за пране, и им махаше от балкона на петия етаж. Не разбрахме как минаха баловете на собствените му деца…

Водата си течеше, времето си тиктакаше, дойде абитуриентският ред и на сина ми. Израсна висок, снажен, голям зор видяхме докато намерим костюм - ръкавите все му къси. Накрая се получи: светлосив костюм, тъмносива риза, червена вратовръзка. Беше много елегантен (нали знаете чии гарджета са най-рошави). Бежовата лада още беше на ход, но Добри го нямаше. Добри изчезна някъде към корените на своето село. Не бих се учудила, ако е облагородил площада насред селото и е направил чешма насред площада. Не се е разчуло, защото той не е искал да се разчуе, според правилата на народното „Направи добро, па го хвърли в морето”.

Онзи ден срещнах рижокосата, която бе моя добра позната.

- Какво стана с твоя Пепеляшко, онова момче със… - попитах.

- Остави го този малък нещастник, - сви устни тя и попипа ондулираната си прическа. Отиваше на благотворителна вечер в някакъв клуб.

Вкъщи разлистих тефтерчето си. Задрасках дебело нейния телефонен номер. Всъщност търсех друго. А, ето го: Добреви. Номерът е много стар, но ще тръгна оттук. И - по жицата, по жицата - няма начин да не преоткрия Добри.