Пенка Чернева

Американците създават робот, който… ще пише любовни романи!

Сън не ме лови, откакто прочетох това съобщение. Мисля, мисля и нищо не мога да избистря. От кой ли край ще подхване любовта тази умна машинка? От началото ли, когато душиците още не знаят, че са в капана й - знаят само, че им прималява, зърнат ли своя „обект”. Или както се изразяват авторите на любовни писания: когато усетят пеперуди да пърхат в стомаха. А според мен - да дам и аз своя принос - когато нещо ги свие под лъжичката даже ако само са си помислили за нечия усмивка, за нечий мил жест.

Може пък да се съсредоточи автоматът първо върху края на любовта. Когато хлад повее от довчера жаркия поглед. Когато олово изтика кръвта от нозете на двамата. А може и само на единия от двамата, както се случва в този доброволен съюз на нееднаквостите. И то пак ще е край, защото любовният вид огън гори, докато двама хвърлят съчки в него. Още Платон го е сметнал: „В любовната аритметика едно плюс едно е равно на две, но две минус едно е равно на нула.”

А между началните пеперуди и угасналата жар - там роботът да се вихри колкото си ще, дорде дим се извие от чарковете му. Що случки може да се случат, що думи да се издумат, що сънища да се изсънуват! Каквото и да се каже, все ще е малко; каквото и да се премълчи, все ще е достатъчно.

Някак си обаче не мога да си представя как например ще застане роботът на кръстопътя, дето се е изправила Тодора. Надолу едната улица стига досами реката, нагоре тича до къра. Тази, дето я пресича, в единия край завършва в края на горната махала, в другия прави чупка и се спуска към долната махала. В пресечката им стои Тодора и неистово се взира някъде, в нещо. Появи се неусетно, отначало хората си мислеха, че май се е чалнала горката, но нищо й нямаше на жената. После незлобливо и неориентирано я нарекоха Регулировчика, което съответстваше на стойката й, само дето не размахваше ръце, а засланяше с тях очите си, та да вижда надалеко. Надалеко, чак до силуета на Ицо Мънков, както се разбра отпосле.

А не можеше да не се разбере, защото в малката селска общност няма условия за анонимност. То, откровено казано, няма условия и за такава греховна любов. Дали са се срещали и полягали някой и някоя в цъфналата ръж; дали върби са ги крили в закътан кривол на реката; дали сено им е сторвало постеля в неугледен селски сайвант… Днес никой не може нищо да каже.

Дано да му присадят на робота-писател и мъничко чувство за хумор. За следващата любовна история ще му е нужен, иначе платки, пружини, лампички и други такива ще се раздрънчат от потрес. Да се чуди и мае робот възможно ли е подобно нещо! Иван бе прекосил континенти, преплувал бе океани, докато хвърли котва накрая в средноголям американски град. Вече се вписваше в своята подходяща среда, вече общуваше сносно с колеги и колежки. Естествено бе да попадне на едно парти, да го наречем помодерному тиймбилдинг. И както си държеше чашата с потракващи ледчета в питието, за малко да я изпусне от електрическия ток, който го друсна. Насреща се смееха няколко момичета, едно от тях се смееше най-звънко. И всичко казано дотук за пеперуди, подлъжички и тем подобни се случи на минутата. По-късно стана ясно, че и нея я ударил токът - иди и разбери, драги ми роботе, какво значи любов от пръв поглед! И сега, дръж се ако обичаш за корема електронен: най-смеещото се момиче се оказа Петя от Плевен! Иван от Плевен бе прекосил континенти, преплувал океани, за да срещне съдбовно на едно колегиално парти в един средноголям американски град Петя от горната улица в Плевен! Вярно, че Плевен не е град като град, чудеса стават в него, но чак пък от съседната на неговата улица?!

Виж, историята на Ивелин и Евгения ще ти бъде по-понятна, такива в Холивуд с лопата да ги ринеш. Не, не бяга булката току пред олтара, тъкмо напротив. Евгения напира за олтара, но не тя е булката. Тя е булката в сянка, която си ляга с младоженеца Ивелин в сватбената му нощ с най-добрата й приятелка. За отмъщение или просто заради алкохолни градуси - кой да ти каже. Така или иначе, в тази сватбена нощ отмъщението е заченато тайно, продължението ще стане явно след девет месеца…

А Камелия беше само секретарка на главния редактор, докато Стоян беше най-талантливото перо на редакцията. Но Камелия имаше дълга руса коса и устни, които човек като Стоян веднага би поискал да целуне. Особеното очарование на тези устни бе резултат от претърпяна катастрофа, но какъв секси резултат бе наистина! Стоян потъваше с откровени провали и изплуваше с ярки постижения, та околните гадаеха какво става с него.

Всяка загадка от подобен род рано или късно бива разгадана. По едно време Стоян тръгна да търси сто лева назаем, нужни били на живот и смърт. За каква нужда става дума, питаха го. Да купим едни червени ботушки ей до тука! - и Стоян сочеше нагоре по крака си, и искри хвърчаха от очите му. Скоро Камелия се появи с червени ботушки ей до… нагоре по стройните й крака. И разгаданата загадка отстъпи място на нова: кога ли Камелия ще смени червените ботушки с други обувки? Така де, сезоните се менят, нали.

Дори в холивудските сапунки понякога може да възникне най-прост въпрос. В нашия случай въпросът беше дали Ивелин е успял да консумира законната си сватбена нощ. И защо отвреме-навреме природата си прави издайнически шеги. Евгения не пожела да се освободи от „подаръка” на Ивелин, майка й и баща й се поболяха от мъка и срам. Но лекарите предупредиха, че това може да бъде единственото им внуче. И хамлетовският въпрос заглъхна, остана неловкото очакване. В един прекрасен ден проплака желано-нежелано прекрасно момиченце. В друг прекрасен ден - ако не и в същия! - проплакало и друго, законното момиченце.

Както се реди в приказките, расли-порасли двете полусестри, коя от коя по-хубава. Майката на Евгения събира снимки на двете и сравнява: коси, очи, рокли, гердани. Откъде снимки на законната ли? Ами от баща й, който се пренесе за постоянно при Евгения. И така си живеят, щастливо. Ще може ли роботът да разказва те такива приказки?

Иван си спомня бегло за едно момиченце от махалата, било с дълги плитки и той обичал да го дърпа за плитките. Тя ли е била? Петя отрича да е имала плитки, но все пак. Петя си спомня бегло за едно момченце от махалата, което имало толкова светли очи, че го ядосвали: нямаме нужда от фенерче, ти ще ни светиш в игрите вечер. Той ли е бил? Иван отрича да са го заяждали заради очите му, но все пак. Горната и долната улица в Плевенската махала се срещнаха в един средноголям град отвъд континенти и океани. Създадоха дом в далечните географски ширини. Родиха момиченце с две тънки плитчици и момченце с толкова светлозелени очи, че…

Тодора и Ицо Мънков дълго вървяха един към друг. Защото е грапав любовният път в едно малко полско село, пълен е с камънаци и репаци. Репаци са натрошените парчета изсъхнала кал. А най-сериозната препънка са децата, ако ги има. Тя имаше две, той имаше три. Жената на Ицо беше с обратна захапка, мъжът на Тодора - с яка хватка. Какъв ли ще да е бил онзи огън, който ги е изгарял отвътре, докато отвън всичко е трябвало да изглежда нормално и спокойно? Само дето Регулировчика заставаше на кръстовището и засланяше с длан очите си. Ако на някой ваятел му е нужен модел за статуя на безнадеждната любов или на безплодното очакване - да затвори очи и да види Тодора на селския кръстопът.

Впрочем, надежда все пак е имало. Тодора и Ицо Мънков не избягаха. Избраха си една изоставена къща в самия край на селото, потегнаха я, белосаха я, оградиха я. С два пъти по две ръце. Минавалите наблизо разправяха, че чували песен някаква. По-късно песента стана приспивна. А хората от селото си шушукаха: кръстили са го Любов. То как ли другояче да наричат малкия Любен. Думаха още бабите от селото, че ако било женско, щяло да се казва Надка, демек Надежда.

Но - време е да теглим чертата. Краят, както се казва, остава за вас. И за робота-писател. Той ще трябва да притичва заедно с Ивелин от дома му при Евгения до другия дом на законната му дъщеря. Ще му се наложи да срича български букви и думи в онзи американски град, добре ще е да поназнайва и плевенски диалект. Негова е също задачата да разплита възела, заплетен неспасяемо на пресечката между две селски улици.

А що се отнася до Стоян, той се помина в края на лятото. Десетина поостарели колеги допълваха с клюмналия си вид неуюта на сивия ден, в който се прощаваха с него. Неочаквано към групата се запъти една руса жена, все още хубава, с дълги червени ботушки. Напук на сезона…

Ще се озори роботът. Най-много да стигне до площад „Славейков”.