НЕСТИНАРСКА ОРИСИЯ
Лична мома в селото била Стояна. Останала жива само тя след всички братя и сестри. Бяла и румена, с кръшна снага - сбирала всички погледи, а на сърцето си имала само Никола от съседното село. Работно момче - хубаво и умно. Лика-прилика си били. Като два стръка иглика, както се казва в песента.
Стояна наливала вода в менците си от извора, дето бил помежду двете села. Там я пресрещал Никола. Там тя му дала китка за обич.
Но много хубаво не е на хубаво, казват хората.
Задал се тъмен облак и сред гръм и прахоляк - турска потеря. Препускали подир един непокорен комита.
Не щеш ли - насреща им Стояна с менците и китката зад ухото. Цялата светеща от щастие.
Засвяткали очите на бея и веднага поискал да я вземе със себе си. По китката обаче разбрал, че тя си има изгора.
Замолила се Стояна с добро, но усетила че не става - хукнала към най-близката скала, готова да полети от нея. Хванали я хората на бея, а той рекъл:
- Добре! Щом си толкоз ербап и ми се изправяш насреща, помисли си - ще срина и двете села. Ти можеш да ги спасиш… само ако искаш да ни поиграеш в жарта ръченица!
Сърцето на Стояна заиграло в гърлото. Досега тя само била гледала отстрани на жаравата.
Захванала се сама да стъква огъня. Заедно с това нажулила нозете си в копривата, докато събирала дървата.
Изула бавно калцуните и се помолила Богу. Вдигнала ръце към небето. Стъпка в стъпка играела ръченицата Стояна. Не отлепяла нозе от жаравата. А очите й - небето и земята побрали. Тежка била маранята. Само китката в пазвата й давала сили.
Беят се поклонил доземи - дълго я гледал, като да запомни хубост ли, сила ли…
Мълчаливо тръгнала потерята, сякаш прехапали душите си. Такава сила те не познавали.
А Стояна продължавала да ситни ръченицата, докато жаравата изстинала съвсем. И останала там… завинаги. Като изографисан ангел на дървото от една паднала мълния. Не издържало сърцето - от уплах ли, от що ли се поболяла и се споминала млада.
Оставила невръстната рожба Огняна, на любимия си Никола. Огняна станала… огнената нестинарка на цялата околия.
