Стоян Георгиев

В тих есенен следобед, разхождайки се край морето, бях нападнат от спомени, които се стълпяваха около мен, въртяха се като стадо делфини и между многото случки и преживявания, опитващи се да възкресят трупа на миналото, за да го превърнат в красиво, снажно, живо тяло, но все не успяваха, изплува физиономията на мой приятел, с когото някога бяхме почти неразделни, а после животът така ни отдалечи, сякаш между нас се бе изпречило огромно море и никой не се решаваше да го преплува. Отначало смътно, като нервна тръпка в това море, а после като мощна вълна ме тласна мисълта да отида при него, но не у тях, защото не понасях жена му, а в болницата, където той имаше кабинет.

Трудно ми беше да се пренеса от необятния и предвечен морски пейзаж в болничните коридори, запечатали в печалния си сумрак мимолетността на живота, но все пак тръгнах и пристигнах навреме. Когато влязох в кабинета, приятелят ми се изненада, поздрави ме и ми предложи стол. Пред него стоеше млада жена, пищна и толкова магнетична, че аз погледнах брачния си пръстен, както кучето верижката си - с молба и съжаление. Жената бе донесла бутилка водка и фъстъци и след като влязох, се усмихна няколко пъти на приятеля ми, благодари му, усмихна се веднъж и на мен, и си отиде.

- Хубава жена! - не се сдържах аз. - Сигурно си я спасил от тежка болест.

- От смъртоносна болест я спасих; както казват старите хора “от невярна болест”, но после ще ти разкажа… А ти как си?

Разговорът се завъртя около битието ни, около проблемите и грижите. Бъбрихме си весело, укорявахме се един друг, че отдавна не сме се виждали и плувахме уверено в неутралните води на спомена. За щастие, този следобед нямаше много пациенти. След като се пооплакахме и похвалихме, замълчахме, защото спомените се изчерпаха и очарователната пациентка беше необходимото лекарство за спасението на умиращия разговор.

- Това е занимателна история - започна приятелят ми, като кръстоса крака и се облегна на стола. - Аз ти споменах, че понякога давам нощни дежурства в „Бърза помощ”. Веднъж взимам адреса на една тридесетгодишна жена. Обадил се мъжът й и бил толкова разстроен, сякаш умирала. Аз съм свикнал, тъй че не се развълнувах особено, пък и знам всички хитрости на светкавичното примамване на мудната ни „Бърза помощ”, но щом се качих в колата, нещо ме жегна. Спомних си, че и моята жена е на тридесет години, че е хубава и свежа (приятелят ми ме изгледа малко боязливо) и ми стана чоглаво.

- Много ли беше болна? - попитах нетърпеливо аз.

- Почти неспасяема - отвърна той, поглади носа си и продължи: - Качвам се на етажа, помня беше тринадесети, табелката - хубава, розова една такава, с едри букви: еди кой и еди коя си Панови. Приятно ти става, че тук живее едно свято семейство, чиято цялост ти трябва да спасиш за обществото. Позвъних. Отвори ми разстроен слабичък и брадясал мъж. „Добър вечер!” - казвам (аз винаги съм учтив и поздравявам). - Тук ли е пациентката?” Той ме хваща за ръката и започва да хрипти: „Тука е, тук. Моля ви, докторе, спасете я!”. - „Спокойно - казвам, - ще се оправи. Ще се оправи!”

Влизам при болната. Тя лежеше на спалнята по пеньоар, възкъсичък и сякаш зачервен от срам, че почти нищо не прикрива от прелестите на клетата жена, а само е сложен от благоприличие. Поглеждам я внимателно, хващам пулса й - учестен, тя - пламнала, диша тежко и се държи за корема. „Докторе - казва, - умирам! Страшно ме боли!” Чудна работа, си мисля, изглежда, че нищо й няма и ми се струва малко пийнала, а такива вопли и стонове издаваше, като че идваше сетният й час. Стана ми жал за нея. Заявих й, че трябва да свали пеньоара си, за да я преслушам и да опипам корема й. Тя ме погледна, после погледна съпруга си, после пак мен и каза, че й е неудобно. Помолих го да излезе. „Ама защо?” - плахо попита той, но тя така го изгледа, че той мигновено се стопи зад вратата.

Останахме двамата. Пациентката хвърли пеньоара си и аз изтръпнах. Почнах да я преслушвам, а след това опипах корема й. Още усещам под пръстите си тази опъната и еластична кожа. Каква ти болест, та тя беше по-здрава от мен. Зачудих се. Пациентката вече охкаше по-слабо и ме гледаше закачливо с едното си оченце. Тази да не би да ме съблазнява, помислих си аз, като улових един от игривите й погледи. Тя седна, кръстоса голите си крака и пошушна: „Докторе, спасете ме!” Аз се сепнах и си помислих, че не е съвсем нормална и не е в моята специалност. „Вие сте напълно…” („здрава” щях да кажа като последния глупак), но тя ме прекъсна и се усмихна: „Разбира се, че съм здрава, иначе нямаше да ви повикам.” „Вие се подигравате с мен!” - щях да и кресна и да си тръгна, но тя се доближи до мен и усетих дъха й: „Под спалнята е приятелят ми, а няма как да го измъкна оттук, защото мъжът ми внезапно се върна от нощна смяна. Докторе, помогнете ми, изпратете съпруга ми до нощната аптека, за да изведа Евлоги. Завинаги ще съм ви благодарна! Спасете ме! Мъжът ми е душица, голям добряк и ме слуша, но и от Евлоги не мога да се откажа. Каквото искате ще ви дам!” Тя ми намигна. Аз я гледах известно време и започнах да пиша рецептата. Тогава тя се сниши до спалнята и пошушна: „Евлоги, спасени сме! Докторът е истински човек!”. Отдолу се подаде рошава глава, ухили се, огледа ме и се прибра.

„Можете да влезете!”- казах аз на съпруга й, след като „болната” пак се бе тръшнала на спалнята и стенеше. „Нещо опасно ли е, докторе?” - попита ме пребледнял той. „Нищо особено. Ще мине за ден-два, но трябва веднага да изтичате до нощната аптека за лекарства.” Той бързо се облече, взе рецептата и изхвръкна навън в тъмнината. Стана ми жал за него и се сетих, че и жена ми е сама тази нощ. После аз си отидох, а след мене вероятно и Евлоги.

- Интересна история - казах аз. - И днес тя ти благодари?!

- Както виждаш… А знаеш ли какво станало с Евлоги?

- Какво?

- Върнал се и заварил жена си с друг.

Усмихнах се.

- Но аз забравих - приятелят ми измъкна две чашки и наля водка, - да пием за живота, който е странен и весел, за истинските хора и хубавите пациентки!

- И за нашето приятелство! - добавих аз.

Пийнахме, опитахме фъстъците и си тръгнах. Като вървях по пътя за дома, си мислех колко е весел животът и ми беше студено. Поглеждах с боязън брачния си пръстен, намествах го на пръста си и бързах, защото се стъмняваше, а жена ми беше сама вкъщи.