Иван Желязков на 75 години

Иван Д. Христов

Името на писателя, журналиста и издателя Иван Желязков е добре и отдавна известно сред читателските среди у нас. Издателската му къща „Екобелан” - Асеновград също активно популяризира съвременни български творци.

Той е автор на повестта „Есента на пеперудата” /1988/, отличена на „Южна пролет” - Хасково, на документално - публицистичните книги: „Джобен иконостас” /1994/, „Очи без сълзи” /2006/, „Докосване до вечерника” /2012/, сборника с разкази „Светът не може без Ивановци” /2011/, „Двете половини на света”- разкази и повест /2013/ и на нашумелия роман „Дъждовете на страха” /2019/.

Още с дебютната си книга, Желязков доказа безспорния си талант и майсторство на разказвач, което успешно затвърди в следващите си белетристични книги.

Сюжетно разнообразие, тематична обвързаност и синтезиран изказ на словото са характерен белег на неговите разкази в „Светът не може без Ивановци” и „Двете половини на света”.

Авторът е еднакво обсебен от поуките на историята и от предизвикателството на съвремието.

Иван Желязков притежава умението в малък по обем текст да пресъздаде огромно съдържание, вълнуващи човешки съдби, случки и събития, запомнящи се литературни герои и нравствено въздействие.

В разказите му откриваме разнообразие на времето и мястото на действието, кратък и точен психологически рисунък, сбит лаконичен диалог, едро щрихирани персонажи, които дават широта на въображението и размисъл.

Със силата на художествените си внушения и хуманни послания ни обсебват разказите: „Грях”, „Усмивката на войника”, „Генералът”, „Очите на бащите”, „Пирончета срещу империята”, „Кучешки свят”, „Черни пари за бели дни”, „Окото на доброто” и много други.

Спомените, легендите и преданията Желязков съумява да пресъздаде с фолклорно - митологично мислене, близко до бита, тегобите, радостите и взаимоотношенията между отрудените селски хора.

Всичко това писателят съчетава с умението си да рисува завладяващо и колоритно природата, която е в синхрон с душевните преживявания на героите.

С широта на художествената мисъл, психологическа плътност и дълбок подтекст се отличава неговата повест „Двете половини на света”.

Авторът ни пренася в драматичния свят на един горски резерват, където нравите са груби и първични, а умиращите наоколо села са населени с по няколко старци, всеки здраво вкопчил се в планината и своя минал живот.

Резерватът е метафора за един обречен живот, за едно отминало време на отчуждение и нравствен разпад, в което останалите патриархални нрави са подкопани от мъртвите порои на новото време.

Главните герои в повестта - Слави Гайдаря и Георги Боев са представители на два враждуващи свята - двете половини на тоя изменчив и лъжовен свят.

Желязков чрез ретроспекцията ги извайва пластично и с едри щрихи. Контрастът в характерите и постъпките ги разграничава, но и свързва като две взаимосвързани половини на света, така както няма добро бе зло и обратно.

Докато Слави е носител на здрави български традиции и добродетели, то бившият активен борец и партиен работник Боев - управителя на ловното стопанство е разкрит като кариерист, жесток и подъл човек.

Финалът на повестта е сполучлива алегория за повратностите в живота. Възмездието настига Бов. Той е прегазен от Виторогът, който сам създава.

„Двете половини на света” е сполучливо отражение на времето, с което се разделяме мъчително дълго и навярно ще се връщаме към него, за да не повтаряме предишните си грешки.

Сюжетното разнообразие прави книгата едно увлекателно и вълнуващо четиво, в което е събран един вълнуващ, ярък и неповторим художествен свят.

Романът с метафоричното заглавие „Дъждовете на страха” на Иван Желязков е най-зрялата и най-силна негова книга - романът на живота му, а до известна степен и за живота му.

Психологическият рисунък, колоритният персонаж и многопластовите послания в него дават основание на редактора на книгата Борис Минков да обобщи: „Който пише намира себе си, който чете също”.

Литературната критичка Благовеста Касабова счита, че романът „Дъждовете на страха” е „интелектуално послание и арена, на която се водят битки на човека със самия себе си и обкръжаващата го действителност” и го определя „като роман - изповед, роман - полемика, роман - психологически разрез на анатомията на днешното време”.

„Дъждовете на страха” е задъхана изповед за житейския път на главния герой - Журналиста, изпълнен с необичайни случки, събития и любовни преживявания.

Неговата съдба е криволичеща между щастието и тъгата, достойнството и подлостта, красотата и гротеската, победите и пораженията.

В романа се преплитат няколко сюжетни линии. Една от тях е посветена на екологичната тема. На фона на тази сюжетна нишка се откроява ярко изградения и запомнящ се образ на Професора.

Не съм срещал в съвременната българска литература по цялостно изграден сполучлив образ на непримирим към неправдите, човек на науката, като този на професора.

Дъждът е ключова фигура в романа. Той поражда страхове, но и отмива страхове.

Помага ни да намерим жизнената чувственост в битието, да потърсим ключа към нелекото минало и неясно бъдеще, да си повярваме, че можем да променим света.

Романът е разказ и за родовите ценности и нашите плахи усилия да ги опазим в днешното ни динамично съвремие. Той се отличава със синтезиран изказ на словото , вълнуващи човешки съдби, запомнящи се литературни герои и нравствено въздействие.

В „Дъждовете на страха” писателят Иван Желязков реализира най-силните страни на своя писателски талант, а ние читателите с изненада откриваме и по нещо неподозирано в нас самите. Той е отражение на времето в което живеем и на нашите усилия да надвием страха в себе си.

Уверен съм, че и в следващите си книги Иван Желязков ще продължи да ни вълнува и душевно пречиства със силното си мъдро белетристично перо.