ЯБЪЛКА
ЯБЪЛКА
Ябълката - онази от Рая -
червена. До змия. Изкушение.
Безсмъртна любов. Като начало.
После крачка в Неизвестното
измерение.
Ябълка - земна, червена.
Протягаш ръце към нея.
Блестящи рубинени капки,
сякаш кръв пулсира във вените.
Ябълка!
Символ на обич -
истинска, не златна, не изкушение.
Ябълка!
Като един огнен обръч -
живот на безкрайни битки…
И спасение!
***
Неочаквано, вихрено, стенещо,
връхлетя ме отново Живот!
Светъл, чист,
пречистващо-шеметен,
го отпих - като чист гроздов сок.
И свободен, танцуващ,
прераждащ,
завъртя се край мене светът,
и целувка въздушна ми прати
млад, усмихнат и ведър денят.
***
Вихрушка -
малък смерч от
жълти,
летящи, есенни листа…
Зашеметяваща,
връхлитаща внезапно,
като жълт сняг, пристигнал
след дъжда,
от нищото
изригнал над земята.
След туй -
отново капки дъжд,
големи, като кичури елмазни -
проливен,
пак пристигнал изведнъж,
за да окъпе
есенния празник.
Заливат те покой и свобода.
Стоиш, усещаш
вадички вода…
Не можеш и не искаш
да се скриеш -
студено,
есенно…
И чуваш зимата
как вие песенно…
***
Усещаш ли -
невидимо и ласкаво
как пръстите на мрака те докосват…
И чуваш ли
как вятърът в листата
прошепва тихичко, без глас:
не тръгвай още!
Това,
което преминава отведнъж
животът ни е - знаем го и двама.
Мъгли и сняг, вихрушка, топъл дъжд -
една любов,
единствена,
голяма.
МИГ
Една дъга. И слънце над полето.
Бял облак от кристали - като пух.
Едно момиче тича под небето.
Трева зелена. Нежност. Багри. Звук.
Дъждец прелитнал, роснал и отлитнал.
Роса по всяко мъничко листче.
И мокро птиче, с пух на капки ситни
по пухкавото трепетно телце.
Лъч пъстър, шмугнал се през клони,
погалил нежно бялото цветче…
Това е всичко.
Шарени сезони,
прелитащи над малкото градче.
***
Сгушено на топло сред листата,
бяло минзухарче се е свило.
надалеч от бурен леден вятър,
крехкото си стръкче то е скрило.
С малката шишарка ще говори.
Всичките си тайни ще разкаже.
И душата своя ще отвори,
своя свят невидим да покаже.
После като бяла пеперуда
ще заспи. Дано не го събудя.
Намери ме, моя обич луда!
Приюти ме - да не се изгубя!
***
„Л” - ще открадна от жаркия пясък.
„Я”- от на чайките силния крясък.
„Т”- от недрата, от морските хребети.
„О” - от възторга на влюбени лебеди.
Ще е ласкаво, топло, безкрайно.
Ще е ято от сребърни тайни.
Ще е трескаво, скрито, уханно.
Ще е стенещо, трепетно, странно.
Ще е ласкаво, моето ЛЯТО.
ТИ И АЗ
Бедрата ти са корабни въжета,
а мачтата ти - фина и изящна…
да слизам и се качвам аз по нея,
мечта за мен и радост е трептяща.
От сладка нежност - в нега се
потапям
и като чайка бяла над света се
рея…
И хоризонтът синьото си праща,
и сипе дъжд над мене водолея.
Морето ти си, щом съм на дълбоко
и няма да ни трябват капитани,
а моят неподправен женски вопъл
е знак, че аз съм твоето
пристанище.
КОГАТО
Когато кристалчета бели
покрият прахта и калта
и с нежни, сребристи дантели
обгърнат отново света,
когато магически бялото,
примесено с малко тъга,
на ледни шушулки увисне
и липсва шумът на крила -
то всичко това ще те парне
с дъха на смола и елхи,
а снежните топки кристални
ще мятат в небето искри.
ВИК
Спаси ме,
за да мога да спасявам.
Прости -
да мога да прощавам.
Огрей ме с обич,
за да мога да обичам.
Живот ми дай -
на теб да го наричам.
НЕЖНОСТ
Не ми подарявай цветя.
Изпрати ми дърво
с накацали птици.
И моята ранена душа
да зарадва
и моите зеници.
Да чувствам
как птичи пера
ме докосват нежно.
Не ми подарявай цветя,
донеси ми на птичи крила
светлина
и безбрежност…
***
Умира ли се от любов?
Възможно е.
Но аз
останах жива.
ПОДАРЪК
Подарих ти
опашка на комета
и песен на сирена,
и къс от дъгата…
Подарих ти
душата си,
за да ти свети.
КЛАДЕНЕЦ
В далечни времена
бил извор на живот.
Разплисквал слънчева вода,
оглеждал облачния свод.
И нощем шеметно хоро
ситнели бели самодиви,
а днес за него, изоставен, сам,
легенди има още живи.
Разказват те какво ли не -
дори за ангелите морни,
които спускали криле
във дълбините чудотворни.
НЕВЪЗМОЖНОСТ
на Трифон
Когато се вдигне
мъглата на детството,
тогава виждаме,
че тича животът напред.
И хукваме
да го настигнем…
МОЖЕ БИ
на сина ми
Не сега,
може би някога,
ще сме по-истински
и по-добри.
Може би…
Не всичко ще можем
да купим с пари.
Не сега,
някога,
може би…
***
Вървя по улицата и си мисля -
изглежда ми, че остарявам,
започвам да се припознавам.
Събития и хора „виждам”,
които днес не съществуват.
Наистина съм остаряла -
не виждам пълните витрини,
а просякът пред тях изправен.
Свободна съм, въобще не бързам,
облечена и даже сита.
А времето неуловимо
през смях
следите ми
замита.
