Лъчезар Лазаров

Някъде в брезнишко имало село Кошарево. Има го и сега, но вече няма кошаревски свидетели, или поне не ги наричат така. А на времето! Какво чудо е било. Там всеки е могъл да си намери свидетел според нуждите си.

Кошаревци на воля са обикаляли неголямото ни отечество и с охота са свидетелствали точно каквото трябва срещу дребно заплащане. А най-вероятно през това време кошарите и животните са ги гледали жените и децата им. Така де! Защо иначе ще се казва село Кошарево, а пък и нали мъжът в семейството трябва пари да изкарва! Ето че и тия българи са намерили начин за препитание. Дали е бил достоен или не - това всеки ще реши, след като прочете следната история, случила се някъде в софийско.

Село Кошарево, колкото и да е било голямо на времето, не е можело да задоволи със свидетели цяла България, всички съдилища. А народът се е съдел за страх! Държавата  също е съдела народа, особено бедното и слабоимотно население. В такава една своеобразна свидетелска криза, с тоя занаят започнали да си изкарват хляба не само жителите на въпросното село Кошарево, а и на други населени места. Професионалистите вече си имали име - кошаревски свидетел. И така почти във всяко село се появили люде, които от рано сутрин чакали пред градските съдилища. А съдът ги приемал с охота, защото с тях всяко дело се решавало бързо, категорично, и най-често в полза на бедния селянин, който често  бил неграмотен и не знаел как да се защити в съда. А освен това нерядко се озовавал насред нищото сам с горските и полски стражари, които безпощадно пишели актове и съдели населението. От къде свидетели?!

- Че ми купиш една убава гугла от пазаро, и работата е уредена! - категорично заявил Кико, след като чул сърцераздирателната история на свой съселянин. А и милост проявил: само срещу една нова и хубава шапка обещал да свърши работа. Между другото никой не се съмнявал в способностите му; те били пословични, а славата му се носела из цялата околия.

По-рано тоя месец, привлеченият на съд селянин, пасял дребните си кози овчици близо до боровата гора покрай реката. Задрямал на есенното слънце и, не щеш ли,  животните влезли в борака и подбрали залесовката  -  новите тераси, засадени с млади и зелени борчета, които тъкмо се били прихванали. В този момент изкрякала сойка и събудила дремещия Иван Динин. Той бързо се окопитил, подвикнал на сина си, който играел в реката, и тутакси изкарали овцете от боровата гора. Тъмен облак се задавал от Яркина ливада. В такива моменти реката прииждала, тъй че гузният стопанин набързо свил стадото към дома си.

Нямало как закононарушението да не бъде забелязано от горския стражар. Той по цял ден, с пушка на рамо, обикалял всички залесовки, защото добре знаел нрава на бедните, но хитри селяни, които понякога нарочно вкарвали дребните си животинки  в боровата гора. Толкова често гърмял във въздуха, че животните вече били свикнали с топовните гърмежи на матлихерата му, и те въобще не им правели впечатление. Особено козите гризели с наслада младите борови клончета. Но после секвестирали и стоката, и нивите на бедните стопани.

Делото започнало, съдията чукнал с чукчето и дал начало на процеса срещу Иван Динин. Пръв се изказал горският стражар. Хубаво очернил той селянина, убеждавайки съда, че цялата залесовка била съсипана; после надълго и нашироко разяснявал какви били разходите на Горското и колко фиданки трябвало да се похабят, за да се пресажда на ново унищожената гора и т.н, и т.н

Съдията изслушал с отегчение пледоарията на горския, която, видно било, не чувал за първи път и с нетърпение попитал:

- Има ли свидетели?

Изправил се Кико и привидно притеснен, стискайки в ръце новата си шапка-гугла, казал:

- Аз съм свидетел, господин съдия.

- Казвай, Кико, какво видя? - отново с нетърпение отвърнал съдията.

- Господин съдия, - занареждал с тъжен провлачен тон свидетелят. - Нашио Иван Динин си пасеше овчиците покрай реката. По едно време от Яркина ливада се зададе черен облак. Небо и земя се сбра! А водата иде на талази, на талази. Иван Динин скокна да извади детето от реката, защо оно си играеше там. - При тези думи Кико почти се разплака. - И овците, господин Съдия, минаа отът и изедоа залесовката.

Съдията наблюдаваше с интерес Кико, и трудно сдържаше в себе си напиращия отвътре смях.  А свидетелят, макар и завършил показанията си, така стискаше новата си гугла, че тя придобиваше в ръцете му най-причудливи форми. Леко приведен, със смирен и многострадален вид той все още стоеше изправен, напълно превзет от собствения си затрогващ разказ, какъвто до сега не бе съчинявал никога.

Малкото присъстващи хора станаха шумни, това върна съдията от ливадата край реката в залата. Той започна да чука с чукчето си, силно  се прокашля, за да освободи накрая смеха си, който го давеше, и каза ясно и отчетливо:

- Край! Спасен е човешки живот! Делото се прекратява, да влизат следващите.