Иван Есенски

Изкуството е отношение. Това не е ода, не е химн, а откакто сме в развод с иконите не става и за псалмопение. Това e тема. Имам отношение към нея, ще рече, че и тя е изкуство. Изкуството не ме интересува. То е мъртво. На мястото му отдавна са се настанили сериалите, блудкашите и просташките имитации. Затова ни хлябът ни е хляб, ни зрелищата - зрелища.

И сега не е време за поезия.

То кое ли българско време е било!

Нашите поети винаги са имали само един избор: лакейска ливрея пред парадния вход на диктатурата или гладните дрипи на задния двор, където златеят осилите на  Високото Слово*.

Откровенията на двора се възприемат като хули и оскърбления на фона на народомълчанието. То е българският национален спорт - точното му олицетворение е мъдростта за преклонената главичка. Само лудите се емват да форсират Дунава и търчат към Околчица и гарнизонните стрелбища, след като спокойно може да изчакат някой да ни освободи.

Що за участ сполита тия деца на покрусата: на ударите да отвръщат с обич, на смъртта - с песен? Докато бурята  безмилостно кърши тънките им сребърни крила, населението по традиция си кротува в топлата соба при младата жена и парчето сланина.

Убиват българските поети сякаш с едничката цел за да им издигнат паметници. Сигурно ще да е от важно държавно значение при легендарната липса на историческа памет у нас.

В същото време наколеничилата тълпа сърцераздирателно пее песните им, заради които ги е убила.

Едно и също се повтаря от урва на урва и от век на век.

Не знам друга такава история от повторения. Да ти е драго да я напсуваш. Това е, защото сме най-освобождаваният народ в света. Абсолютни световни шампиони. И понеже зацикляме още на първата въпросителна, виждаме набързо сметката на всеки, който се обади от задния двор.

НАРОДЕ????

Затова по каквито и подбуди да са го написали, били са безукорно прави. Прави са и сега: тая земя, простете, пак е чужда; тъжни бяха и нашите детски дни; това не е народ, не е вече и население, а някакво българство.

И няма край, и няма край, и няма край…

Нито прибавям, нито отнемам от темата. Пък и не си струва мастилото. Друг раздава прошките под тия небеса и когато удари часа, все някак ще се разберем с него.

За себе си съм спокоен - мама ми е простила всичко, а няма мъка, която да не съм й причинявал. Тази нейна безкрайна доброта, тази съкрушаваща обич! Друга и не искам.

Сега лежи недалеч от баща ми в гробищата на Пазарджик под златната черга на невените и латинките. Ще изчакам колкото се полага, за да ги събера завинаги. Но не там, в тая пощръкляла за раждане равнина, а горе сред церовете на нашия Хълм в Мухово, в строгата и неподвластна на времето пустош, откъдето потече животът ни. А когато дойде и моето безвремие, нека смесят праха ми с техния. Това ми е завещанието, толкова дължа на тая земя!

Втръсна ми от махленски героизъм. Герои на днешното време станаха антигероите на вчерашното, а пак нарами дядовите гурбетчийски дисаги. Някои се връщат - колкото да разпродадат на чужденците къде-що е оцеляло от нашествията.

Така и не се отучихме от подлия навик да бъркаме скришом в сладкото. Не традиции, а шекерени пръчки - шарени и сладникави. Истините са като бръснарски ножчета, от тях съвестта кърви, но заради живеенето се налага да ги преглъщаме.

Поезията комай е последният достоен начин да признаеш безсилието си. Боли, но от тая болка вече не се умира. Други са епидемиите, донесени от новия милениум. В тях има нещо станиолено и бездушно като самата дума. Пустословия и шумотевици заливат безнаказано тая земя, живяла хилядолетия с крилото на хляба и небето на свободата. Сами си го изпросихме.

Защото от всичката флора в градините сме оставили само здравеца - да има за китки, когато нахлуят поредните освободители.

Защото овчедушно приписваме със задна дата геройски подвизи на овластеното нищожество, макар да ни е известно, че биографията му бъка от Косови полета - и нито една Клокотница, и нито един Милин камък, и нито буца българска пръст, която да го затрупа.

Защото в песните ни и тъпанът бие на хлипове - помага на кавала да плаче.

Защото за свинщините ни все е виновна кочината, а не свинята.

Защото децата ни вече сричат с криви усмивки: „Аз - не ща да - съм българче!”

Защото в час по Захарий Стоянов задраскват в неговите „Записки” думата „въстания” и пишат отгоре „предателства“.

Защото скоро и самият Захарий Стоянов ще бъде задраскан в букварите по докарано от чужбините родоразлюбие. Както сториха с толкова достойни…

Обнадеждаващото е, че накрая все ще стигнем до Паисий Хилендарски и тогава, щем-не щем, ще бъдем принудени да го прочетем. Отново!

——————-

Заб: В темата е използвано Високо Слово от Хр. Ботев, Ив. Вазов, В. Левски, П. Р. Славейков, Н. Вапцаров, Ив. Динков, Н. Лилиев, Д. Дебелянов.