ВТОРОТО УБИЙСТВО НА БОТЕВ
Патриот бе кметът на това малко тракийско село, намери съмишленик млад скулптор и двамата се захванаха за добро дело - да направят насред село, пред кметството паметник на Ботев.
От бетон.
Младият безработен скулптор извая в бетон образа на Ботев насред двора на дядовото си село. Хонорар не поиска.
Дойде кметът с архитект, харесаха работата на скулптора, вдигнаха с камион изваяния бюст и го закараха в тракийското село на кмета.
А после пред кметството бе изграден постамент на бюста, на който бяха изписани заветните думи на поета: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира…”
Покриха с плат паметника, както се полага в такива случаи и скулпторът зачака деня на откриването на паметника.
Нещата обаче нещо се бавеха.
Намерил се бе чиновник от общината, който да каже, че не може току-така да се поставя паметник на публично обществено място без разрешение от министерството на културата.
В министерството си имаха друга работа обаче и нещата съвсем се проточиха. Трябваше да дойде експерт, да види паметника и да даде разрешение за откриването му.
Но експерт от столицата не идваше в малкото тракийско село.
Мина датата, която бе определена за откриването на Ботевия паметник - 2 юни. Денят, в който поетът преди толкова и толкова години пада убит от куршум.
Мина и лятото, минаха два месеца от есента.
И тогава кметът-патриот реши на своя глава да открие паметника на Ботев.
Реши - това да стане в навечерието на друга подходяща дата - 1 ноември, Ден на народните будители.
Че има ли по-големи народни будители от Ботев и Левски ?
Големият кмет на Общината, тракийското селце бе в състава й, явно обаче не искаше да се ангажира с откриването на паметник без благословия от министерството, пазеше си хляба.
И тогава председателката на общинския съвет - млада, красива и елегантна дама - се „прежали”. Тя отиде на тържественото откриване на паметника на Ботев и заедно с младия кмет свалиха бялото покривало на паметника.
Публиката ахна от възторг като видя образа на великия българин, изваян от бетон. Това може би беше единственият паметник на поета, изваян от бетон, другите му паметници ги правеха от врачански камък или ги отливаха в бронз.
Свалиха покривалото, гръмна химнът на България и всички станаха прави, даже и десетките старци с бастуни от пейките в разкошната градина пред кметството, където Ботев намери гостоприемство като най-новия почетен жител на селото.
Бяха се събрали много хора, от различни краища на отечеството, дойдоха и участниците в патриотична организация за възстановка на исторически моменти от миналото, бяха облечени в хайдушки дрехи, дойдоха с пушки и револвери от Ботево време.
Рецитираха се на това тържество Ботеви стихове от „хайдутите”, от селските читалищни рецитаторки и от момичета и момчета от местното училище.
Притихнали хората слушаха страшните Ботеви думи: „Кажи ми, бедний народе, кой те в таз робска люлка люлее?”… Та тези думи и във второто десетилетие на двадесети и първи век звучаха така актуално. И тъжно - заради плодовете на настъпилата разруха из българските села, дело на нови предатели на отечество и народ, на нови потисници и безродници.
След откриването на паметника „хайдутите” загърмяха с пушки и пищови, гръмна с пищов и кметът, и хората с вълнение си представяха в тези мигове картината от обявяването на Априлското въстание в Копривщица, Панагюрище, Батак, Брацигово, Перущица… Чуваха се викове като в онова славно време: “Свобода или смърт! Стига робство и тиранство! Да живее България!”
След откриването на паметника цялото село се изреди да го види и да се поклони пред поета, техният нов почетен съселянин.
А след месеци, в най-студения зимен ден, скулпторът пристигна с ранния експресен влак в столицата, извикан там в министерството на културата.
Очакваше го цяла комисия от художници и министерски чиновници, пред които той трябваше да защити своя Ботев и правото му да заеме мястото си на постамент пред кметството на малкото тракийско село.
Отговори на много въпроси младият скулптор… Беше стъписан обаче да чуе от експерт, че изваяният Ботев много приличал на автора по… брадата!
Да, и младият скулптор бе с ботевска брада, и изражението на лицето му бе като на поета -революционер, но малко ли български младежи се стараят да приличат на Ботев и да си пускат бради като неговата?
След един час шушукане в крайна сметка експертът по скулптурите обяви, че не може да издаде официалното разрешение за паметника.
Върна се младият скулптор и докладва тъжен и стъписан новината на кмета-патриот.
- Какво искат сега тези паразити чиновници в министерството? Да съборим паметника ли? Паметникът на Ботев? Дето сега той по цяло денонощие вдъхновява и ни учи на патриотизъм… - изригна кметът.
Мина още време.
И един ден големият кмет на общината извика кмета на малкото съставно село и му показа заповед от министерството - паметникът на Ботев да бъде …снесен, тоест разрушен, съборен.
Без министерско разрешение се явявал незаконен…
- Какво ще правим сега? Издигнали сме паметник, който сега трябва да разрушим…- разпери объркан ръце големият кмет. - Става скандал…
Въпросът стигна и до заседанията на Общинския съвет.
И там мнозинството скочи срещу министерската заповед.
Предложиха да се гласува решение - да бъде ли съборен паметника или не?
Оратор гневно каза: „Съборим ли паметника - значи сме извършили второ убийство на Ботев!”
А друг саркастично каза: „Ами да го оставим като …нелегален”.
Някои от старейшините на общината бяха разколебани обаче.
- Как така, дами и господа, няма да изпълним министерска заповед?! Това ще има последствие за общината! Нали чакаме пари от министерския съвет за подмяна на водопроводната мрежа, канализацията, за дупките по пътя…
Общинският съвет не взе решение. Гласуване не стана. Мнозинството даже напусна заседанието в знак на протест срещу министерската заповед.
Но след седмица големият кмет се обади по телефона на малкия и му нареди:
- Преместете паметника в училищния двор. Там ще възпитава децата на патриотизъм, пък и нали учат още в учебниците за Ботев…
- Аз това няма да направя, хвърлям си оставката… - каза категоричен малкият кмет.
На негово място големият кмет назначи друг кмет.
Послушен.
И една утрин до паметника на Ботев спря багер.
Дошъл бе от града.
Изпратил го бе областният управител, губернаторът, представител на Министерския съвет.
- Ще махат паметника, ще махат Ботев! - гръмна страшната новина из село.
И само за броени минути около паметника застана жив обръч от хора, млади, стари, деца.
Те не позволиха багерът да приближи, да захапе паметника и да го отнесе в училищния двор…
Пък и багеристът се развълнува като видя тази човешка картина, извъртя багера и си тръгна, изпратен с ръкопляскания от селото.
Второто убийство на Ботев не се състоя.
А на следващите избори големият кмет получи едва двайсет гласа. Само от роднините му до второ коляно.
Голям кмет стана малкият кмет, доблестният кмет-патриот на малкото съставно село на общината.
Сега всеки жител на селото все така си урежда пътя, че дойде ли в центъра до магазина или училището, да мине пред кметството край паметника и да срещне очите на Ботев, които сякаш казват: „Благодаря, братя и сестри!”
