БОЛЕРО ОТ ОБРАЗИ
ВКУСВАНЕ
Усамотение вкусвам.
Слънце и тъга процеждат в мрака
мълвящи стихове.
Услажда ми се скъпа болка
от късно грозде,
есенно, презряло.
Досегнеш ли го,
на запад се търкулва -
светило ли небесно,
сълза ли вкаменена…
Всичко свидно нося
в живия сън на виденията,
неоронено от годините.
Вкусвам усамотението.
НЕ ЛОДКАЙ МИ СЕ
Не лодкай ми се по водите, каза.
Затуй прекрачих в сал по Лета.
В каквото и да плаваш,
важното е с вяра
да си приятел на вълните.
Гори, баири се оглеждат
и губят цвят във мътните води.
Назад не ще обърна взор, лодкарю.
Добро от миналото с мен отвеждам.
Отколе в мене сенки пазя.
Човек не може нещо да си отнесе,
което в себе си не е отгледал.
ЕДИНСТВЕНИТЕ ДЛАНИ
На мъжа любовта, казват,
през корема минавала.
Нашата отдругаде тръгва,
обикаля вътре из нас,
в кухня не присяда.
С какво ли се храни…
Трапеза не ти глася,
не ти пека погача,
баница не разточвам.
Не фурна -
огньове в очите си палим
и думи дъхави вкусваме.
Скритом те с пръстче докосвам.
Потайно огниво от поглед,
от кодово наше слово
висока клада подпалва.
В длани преплетени
гальовен пламък ни топли.
Познаваме влюбени
в мазни гювечи.
Преядоха от угаждане
и бързо-бързо
трапезата обща изритаха,
барабар с покривката непрана.
Ние оставаме. Непреситени.
През зидове и телени мрежи,
сред хиляди в мрака
ще разпознаем
дланите си опипом,
една на друга отдадени.
КАК НЕ МОЖЕ
„Как не може да върша
само което душата ми иска
и никога онова, що не избирам!”
Някой каза това зад вратата,
по стълбището
надолу, надолу.
Дочух този глъхнещ глас
и страх ме хвана
от такова движение наобратно,
против себе си.
Сякаш човекът, вечно пленен
от чужди желания-предписания,
цял живот е обречен
да слиза, да слиза,
да се прекланя пред някакви норми,
без да разтвори гърди за въздух,
без простор за изкачване.
После облекчено въздъхнах,
че юзди не търпя.
Дали съм наказана
или помилвана
да се взирам навсякъде -
и напред, и назад,
нагоре и долу,
в заник и изгрев?
И дори с гръб към слънцето,
то свети в залезното ми огледало,
та чак примигвам
срещу блясъка на отминалото.
НЕПРЕДПАЗЛИВО
По клонките на гъвкава топола
без страх в небето се изкачва.
Лош избор -
вейки тънки и трошливи.
Често пада.
С присмех другите го гледат.
На дъб столетен под листака
в сянката пладнуват.
А той, отупал колене и длани,
пак нагоре мускули напряга.
И не спира.
Над високата топола
слънцето е най-наблизо.
ОТМИВАНЕ
Сапун в ръце
под струята прозирна.
Търкаш, търкаш,
шурти вода отгоре.
Отнася отмиващата пяна,
не и отмитото.
Петна от някога било.
ПРЕДЕЛЪТ
Пред тоалетката на мама заставах като малка -
не да се любувам на бъдеща принцеса.
Държах кръгло огледало,
вгледано в кристалното голямо.
Виждах тъжно момиче -
дете на сенките, с огледало в ръце.
Зад него друго, трето и още много
еднакви лица, все по-малки и малки, и малки.
Сякаш кръгли прозорци един в друг,
вълшебни картини една подир друга.
Видение необяснимо в безброй рамки,
заглъхващо нанякъде.
Питах се защо свършват отраженията,
наистина ли свършват,
в какво ли там потъват и изчезват…
Защо не мога да видя
най-най-най-малките оттатък,
в дълбината на ограничението?
И къде се скривам аз
на края
и какво е там?
Как да надникна,
откъде да стигна
зад огледалото?
Не само да видя,
а да разбера
и да знам
този край,
в последна точка смален?
Болеро от образи заглъхващи…
Загадката
на
края.
БУРЕ
Не взимай ме
в твоята ладия лека -
буре въртеливо
из въртопа управлявам.
ВЪЗРАСТИ В ЗЛАТО
В началото на извора
бе Златната река от приказките.
По течението на зрелостта
из легендите бавно потъваше
Златното руно на очакванията.
На мъдростта връз сипея
най-златни са зърната, изронени
от броеницата на паметта и избледнели.
С теб избираме сега коя от възрастите
искаме да върнем.
Никоя - и двамата решихме.
Заедно през всичките преминахме.
Сегашното най-пълно е и топло.
С прозренията, с двойния ни поглед.
Златните зърна у нас са скрити,
търкулнати през времената.
НАРОЧНА
Медиите всеки ден
обявяват случаи.
Не смятам се за случай
анонимен.
Нито съм случайна.
Случайни думи не отправям,
а нарочни.
Сама се обявявам.
